Решение № 11951 от 6.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 5131/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба от Директора на Дирекция "ОДОП"- София при ЦУ на НАП срещу Решение 1173/22.02.2024г., постановено по адм. дело 6632/2023г. на Административен съд София - град /АССГ/, с което е отменен Ревизионен акт /РА/ 2141302648/23.05.2013г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - София, в частта, потвърдена с Решение 441/06.04.2023г. на Директора на Дирекция "ОДОП"- София, с който на Т. 2002 ООД в ликвидация са установени допълнителни задължения за довнасяне по ЗДДС в размер на 66 974.74лв. главница и 52 110.40лв. лихва за забава и за корпоративен данък по ЗКПО в размер на 43 087.20лв. главница и 29 985.48лв. лихва за забава. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно като постановено в противоречие с материалния закон и необоснованост, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. В жалбата се твърди, че при събраните доказателства са установени два факта: изтичане на абсолютната давност за задълженията по РА и отписването им от данъчно-осигурителната сметка на РЛ. Касатора счита, че съдът е следвало при установяване на второто да прекрати производството по делото, поради липса на правен интерес от оспорване на РА, тъй като спорните задължения установени с акта са били отписани и няма да бъде извършено събиране на вземанията. Ако съда прецени, че жалбата срещу РА е допустима, то се сочи, че изтичането на абсолютната погасителна давност не е относима към преценката на законосъобразността на РА, тъй като изтичането й не препятства установяване на задълженията, а единствено тяхното принудително събиране. Излага доводи, че в случая е допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като съдът не е разгледал спора по същество. Сочи, че е нарушена разпоредбата на чл. 160, ал. 4 от ДОПК, която задължава решаващия състав при уважено възражение за изтекла погасителна давност да се произнесе по същество по основанието и размера на задълженията, но да посочи, че РА не подлежи на принудително изпълнение. По подробно изложени доводи в жалбата се моли за обезсилване решението на АССГ и за прекратяване на производството по делото, а в евентуалност за отмяна на решението и за отхвърляне жалбата на дружеството срещу процесния РА. Претендира се присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за две съдебни инстанции и за заплатена д.т. Ответникът по касационната жалба Т. 2002 ООД в ликвидация чрез процесуален представител, в представен писмен отговор изразява становище за неоснователност на същата. Счита решението на АССГ за правилно и моли да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на разноски. Представителя на Върховна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящият касационен състав на Осмо отделение, като взе предвид заявените касационни основания, за да се произнесе, съобрази следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на производството пред АССГ е обосноваността и законосъобразността на РА 2141302648/23.05.2013г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - София, в частта, потвърдена с Решение 441/06.04.2023г. на Директора на Дирекция "ОДОП"- София, с който на Т. 2002 ООД в ликвидация са установени допълнителни задължения за довнасяне по ЗДДС в размер на 66 974.74лв. главница и 52 110.40лв. лихва за забава и за корпоративен данък по ЗКПО в размер на 43 087.20лв. главница и 29 985.48лв. лихва за забава. За да достигне до извод за основателност на оспорването, първостепенният съд е приел следното от фактическа и правна страна: В хода на ревизията на дружеството са установени данъчни корекции следствие на определяне на данъчната основа по реда на чл. 122, ал. 2 и ал. 4 от ДОПК. Установено е въз основа на събраните в хода на ревизията доказателства, че декларираните от дружеството приходи, въз основа на които се определя данъчната основа за облагане с корпоративен данък, както и продажби, въз основа на които се определя данъчна основа за начисляване на данък по ЗДДС, се различават съществено от реално извършените за периода т.е. налице са данни за укрити приходи. За определяне на данъчна основа за облагане с корпоративен данък е възприет подход при който установените на база съдържанието на техническата експертиза, получени от дружеството парични постъпления от плащания на клиенти в обекта в гр. София са намалени с размера на данъка върху добавената стойност. От получения размер на приходите за годината е изваден размерът на разходите, които ревизиращия орган е признал за действителни и така е определена действителната данъчна основа, която следва да се умножи по законоустановената ставка за корпоративен данък за съответната година. За 2006г. данъчната основа е 209 686.25лв. и дължимия корпоративен данък е 31 452.94лв. За 2007г. данъчната основа е 155 384.49лв., като дължимия корпоративен данък е 15 538.45лв. По отношение определяне на задълженията за ДДС е прието, че за всеки отделен данъчен период се установява размерът на начисления ДДС и размера на ползвания ДК, съгласно събраните доказателства за доставки. Извършена е корекция в декларирания резултат по ЗДДС за данъчни периоди 01.2006г. 12.2006г., 01.2007г., 02.2007г. и от 08.2007г. 10.2007г. В хода на съдебното оспорване и във връзка с наведени доводи за изтекла абсолютна погасителна давност на вземанията са представени Постановление от 16.04.2019г., с което е прекратено наказателното производство по ДП 70582/2007г., водено за престъпление по чл. 255, ал. 1 от НК, на основание чл. 80, ал. 1, т. 3 от НК, поради изтекла абсолютна давност и Решение 6739/08.11.2023г., постановено по адм. дело 6054/2023г. на АССГ, с което е отменено разпореждане изх. С230022-000-0255307/23.05.2023г. на публичен изпълнител за отказ за погасяване поради изтекла давност на задължения в общ размер на 304 809.10лв. по обжалвания РА, след подадено възражение за отписване на погасени по давност публични задължения и разпореждане за прекратяване на производството по принудително изпълнение, съгласно чл. 225 от ДОПК. След преценка на събраните доказателства АССГ е приел, че давността за задължения по ЗДДС и ЗКПО, касаещ данъчни периоди 01.01.2006г. 31.12.2007г. е започнала да тече от 01.01.2008г. и от 01.01.2009г. и, че публичните задължения не са погасени. Първоинстанционния съд въз основа нормите на чл. 171, ал. 1 и ал. 2 от ДОПК в съответната им редакция, меродавна за задълженията посочени в РА е приел, че абсолютната давност за тези задължения е изтекла съответно на 01.01.2018г., респек. на 01.01.2019г. Въз основа на тези факти е прието, че възражението за изтекла погасителна давност е основателно и при това положение не е допустимо потвърждаване на РА, установяващ погасени по давност задължения и РА е отменен, без да се разглежда спора по същество. Така постановеното решение е правилно. На първо място решението на АССГ не е недопустимо и не следва да се обезсилва, поради липса на правен интерес от оспорване на РА, тъй като са налице данни за отписване на публичните задължения на РЛ. Оспорването на акта е да се признае последния от съда за незаконосъобразен, тъй като с него се засягат права и законни интереси на дружеството свързани с установяване на публични държавни вземания, каквито се явяват данъчните задължения за ДДС и корпоративен данък. За РЛ е налице правен интерес със съдебен акт да се оборят установените задължения, вкл. и с наведените доводи за изтекла абсолютна погасителна давност, тъй като ако акта не бъде отменен задълженията по него могат да бъдат обект на принудително събиране или публичния изпълнител да извърши прихващане с тях за други задължения. Отмяната на акта, макар и поради изтекла абсолютна погасителна давност за задълженията ще има отрицателен ефект върху данъчния орган, свързан с извършване на действия по събиране на тези задължения и именно поради тази причина за дружеството е налице правен интерес от оспорване на акта. Неоснователни са и доводите на касатора, че при основателност на релевирано възражение за изтекла абсолютна погасителна давност първоинстанционният съд е дължал преценка на материалната законосъобразност на РА и отхвърляне на жалбата срещу него. Разпоредбата на чл. 160, ал. 4, изр. второ от ДОПК сочи, че когато давностният срок е изтекъл в хода на ревизионното производство и е уважено възражение за изтекла давност, съдът се произнася по основанието и размера на задължението, като изрично посочва, че ревизионният акт не подлежи на принудително изпълнение. В конкретния случай обаче, 10-годишният давностен срок по чл. 171, ал. 2 ДОПК е изтекъл не в хода на ревизионното, а на съдебното производство, поради което първоинстанционният съд не дължи предвиденото в нормата на чл. 160, ал. 4, изр. второ от ДОПК произнасяне. Задължението на съда да се произнесе по основанието и размера на задължението е ограничено с чл. 160, ал. 4, изр. второ от ДОПК само до хипотезите на изтекъл в хода на ревизията давностен срок и уважено възражение за давност. В константната си практика ВАС приема, че при основателно възражение за изтекла абсолютна погасителна давност в хода на съдебното производство не е допустимо да се потвърди като законосъобразен РА, установяващ погасени по давност задължения. Правилото на чл. 160, ал. 4, изр. второ ДОПК не може да се тълкува и прилага разширително, поради което правилно първоинстанционният съд е отменил оспорения РА като незаконосъобразен без да се произнесе по основанието и размера на задълженията и без да посочи изрично в диспозитива, че ревизионният акт не подлежи на принудително изпълнение. /Решение 5698/12.05.2021г., постановено по адм. дело 359/2021г., решение 1389/03.02.2021г., постановено по адм. дело 8738/2020г.; решение 7137/10.06.2020г., постановено по адм. дело 518/2020г., решение 12877/20.10.2020г., постановено по адм. дело 4375/2020г. на ВАС и др./. Предвид изложеното, обжалваното решение не страда от заявените касационни пороци и като правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора на ответника по касационната жалба се дължат разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 9 800лв., предвид представения договор за правна помощ /л. 13/, с изрично посочване за получаване на сумата в брой от процесуалния представител на ответника. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховен административен съд, състав на Осмо отделение