Решение № 12872 от 1.12.2015 г. на ВАС по адм. д. № 14487/2014 г.

Решение № 12872 от 1.12.2015 г. на ВАС по адм. д. № 14487/2014 г., VII о., докладчик председателят Йовка Дражева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на началник отдел "Местни данъци и такси" при община Стара Загора срещу решение № 158 от 9.10.2014 г. по адм. д. № 226/2014 г. по описа на на Административен съд, гр. Стара Загора. Иска отмяна на решението с доводи за неправилност поради материална незаконосъобразност. Твърди, че съдът неправилно приема несъответствие на АУЗД със закона до степен нищожност. Подаването на данъчна декларация е нормативно установено задължение за данъчно задължените лица, а органите на данъчната администрация не носят отговорност за достоверността и пълнотата на посочените от задължените лица данни. До датата на издаване на акта на органа по приходите не е налице нито коригираща декларация, нито някакъв друг официален документ, от който да се почерпи актуална информация за собствеността върху процесния имот. Йордан Василев е имал възможност да оспори акта в законния срок, но проявил активност едва, когато задълженията са изискани по принудителен ред. Претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева. Ответникът по касационната жалба Йордан Кирчев Василев намира касационната жалба за неоснователна и иска оставяне на решението в сила. Твърди, че актът е издаден при пълна липса на визираните в Закона за местните данъци и такси предпоставки, поради което е нищожен, в какъвто смисъл са правните изводи на първоинстанционния съд. Съгласно чл. 51 ЗМДТ службите по вписване уведомяват общината за всички прехвърлени, учредени, прекратени или изменени права върху недвижими имоти, поради което общинските органи имат информация. Претендира направените по делото разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба, защото нарушението на материалния закон не обуславя нищожност. Налице е материална незаконосъобразност, която не се намира в тежка степен на нетърпимост с правния мир и не може да обоснове нищожност. Върховният административен съд, VII отделение, като взе предвид, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК от страна, за която съдебното решение е неблагоприятно, намира същата за допустима. Разгледана по същество е основателна по следните съображения: Административният съд е сезиран с жалба извън преклузивния срок по чл. 156, ал. 1 от ДОПК с искане за обявяване нищожност на АУЗД № 16790 от 24.01.2013 г., с който орган по приходите в Община Стара Загора установил за 2009 г., 2010 г., 2011 г. и 2012 г. задължения за данък върху недвижим имот и такса за битови отпадъци общо в размер на 87,22 лв., от които главница 84,01 лв. и лихви 13,21 лв. С постановеното решение съдът уважил жалбата. За да обяви нищожност на АУЗД, първоинстанционният съд приема, че актът е издаден от надлежно оправомощено лице в кръга на неговите правомощия, съгласно заповед № РД-25-152 от 23.01.2012 г. на кмета на общината, при спазване на съществените изисквания за форма и съдържание на акта, но при съществени нарушения на материалния закон, които го опорочават до степен на нищожност. Приел, че след 2005 г. Василев не е собственик на имот, представляващ земя парцел VIII-15506, кв. 635 по плана на гр. Стара Загора, в строителните граници на града, зона III, тъй като с договор с нот. акт № 113 от 11.02.2005 г. имотът е продаден на други физически лица. Прието е, че данъкът и ТБО са публични общински вземания, които имат своето основание в принадлежността на правото на собственост върху имота по чл. 11, ал. 1 и чл. 64, ал. 1 от ЗМДТ, поради което макар декларирането да е осъществено почти десет години по-късно, това е ирелевантно за недължимостта на публичните вземания. С прехвърлянето на собствеността е настъпил правопрекратяващ юридически факт по отношение на задължението и следователно не се дължи данък върху недвижимия имот и такса битови отпадъци за процесния период от време. Съдът се позовал на чл. 60, ал. 1 от Конституцията, който прогласява принцип на законоустановеност на данъците и таксите в зависимост от доходите и имуществото. Изведен е извод, че установяването на задължения по чл. 10, ал. 1 и чл. 62 от ЗМДТ спрямо лице, което не е субект по смисъла на чл. 11, ал. 1 от ЗМДТ, има за последица акт лишен от всякакво фактическо и правно основание. Решението е неправилно като материално незаконосъобразно. Предмет на съдебното производство е само валидността на издадения акт, което определя предмета на делото и обхвата на съдебния контрол. Законът не е въвел легално определение за нищожност на административен акт като основание за отмяна извън преклузивния срок по чл. 149, ал. 5 от АПК. Затова за всеки конкретен случай съдът осъществява проверка дали е допуснато толкова тежък, съществен порок на властническото волеизявление, наличието на който да препятства настъпването на целените от закона правни последици. В случая единственият порок, който е установен от съда е определяне на данъчно задължение за субект, който не е собственик на имота за конкретен период от време, предвид императивната норма на чл. 11, ал. 1 от ЗМДТ. Това обаче не представлява толкова тежко несъответствие на административния акт с материалноправна разпоредба, което да доведе до нищожност. Допуснато е нарушение на материален закон, което представлява основание за отмяна по чл. 146, т. 3 от АПК, поради унищожаемост на издадения акт в производство по чл. 156 от ДОПК. В случая обаче, физическото лице е пропуснало да оспори акта в преклузивните срокове, поради което и в резултат на процесуалното му бездействие административният акт е влязъл в сила. След като АУЗД е издаден от компетентен по материя и степен административен орган, в необходимата писмена форма, не е налице основание за обявяване нищожност на акта. Дали волеизявлението е направено при спазване на административнопроизводствените правила, на материалноправните разпоредби и в съответствие с целта на закона е въпрос на съдебен контрол в производство инициирано в преклузивния срок, каквото не е настоящото. В случая първоинстанционният съд неправилно приема унищожаемостта на административния акт като основание за обявяване на нищожност, защото квалифицира порока като изключително тежък и нетърпим в правния мир. Решението на съда следва да бъде отменено на основание чл. 208, т. 3 от АПК, като по същество жалбата се отхвърли като неоснователна. С оглед изхода от спора е основателно искането на касационния жалбоподател за присъждане на направени по делото разноски, предвид чл. 143, ал. 1 АПК и Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. на Общото събрание на Върховния административен съд по т. д. № 5/2009 г. Ответната страна Йордан Кирчев Василев следва да бъде осъден да заплати разноски на Община Стара Загора като юридическото лице, в чиято структура се намира административния орган в размер на 300 лева на основание чл. 8, ал. 2 във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Предвид изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 1 във вр. с чл. 172, ал. 2 АПК Върховният административен съд