Решение № 4776 от 29.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1936/2026 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от Директора на Териториална дирекция Митница Варна /ТДМВ/, чрез процесуален представител, против Решение № 41371 от 10.12.2025 г., постановено по адм. д. № 10010/2025 г. по описа на Административен съд - София-град, с което е отменено негово Решение № 32-271598/04.09.2025г. Касаторът поддържа, че атакуваният съдебен акт е неправилен като постановен при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и в противоречие с материалния закон, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, че не е дължимо заплащането на лихви при възстановяване на мито вследствие на отмяна на незаконосъобразен акт на митническата администрация. Намира, че разпоредбата на чл. 55 ЗЗД също е неприложима в административното производство, в което е налице специален ред, който урежда прихващането и възстановяването. В условията на евентуалност от положителната преценка на касационната инстанция за наличие на противоречие между националното законодателство и правото на ЕС релевира искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС с формулираните в жалбата четири въпроса. В тези насоки излага подробни аргументи, като по същество претендира отмяна на обжалването решение и отхвърляне на оспорването на дружеството, ведно с присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Възразява още за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна. Ответникът по касационната жалба – „Милки груп Био“ ЕАД, гр. София, чрез процесуален представител, с писмен отговор оспорва основателността й и претендира присъждане на осъществените по делото разноски. Върховният административен съд, състав на Първо отделение, за да се произнесе, съобрази следното: Предмет на производството пред АССГ е законосъобразността на Решение № 32-271598 от 04.09.2025 г. на Директора на ТДМВ в Агенция "Митници", с точка първа от което е разпоредено да се възстанови на „Милки груп Био“ ЕАД платено мито в общ размер на 13 420.41 лв. по Решение рег. № 32-81526/11.03.2021г. към МРН 18BG002005Н003976/14.03.2018г. и МРН 18BG002005Н0003984/14.03.2018г. и Решение лег. № 32-85486/15.03.2021г. към МРН 18BG002005Н0001843/05.02.2018г. на основание влезли в сила съдебни решения. С точка втора от същия акт е оставено без уважение искането на дружеството за заплащане на законна лихва върху митото от датата на ефективното му превеждане в държавния бюджет до момента на изплащане на задължението. За да достигне до извод за основателност на оспорването първостепенният съд е приел следното от фактическа и правна страна: В митнически пункт пристанище Варна са представени документи за поставяне под режим "допускане за свободно обращение" на стока – палмова мазнина с получател "Милки Груп Био" ЕАД с MRN 18BG002005H0001843 от 05.02.2018 г., MRN 18BG002005H0003976 и MRN 18BG002005H0003984 от 14.03.2018 г. Във връзка с посочените митнически декларации Директорът на ТДМВ е издал две решения за досъбиране на мито и ДДС, които са обжалвани пред Административен съд — София-град и ВАС. Решенията на административния орган са отменени както следва: Решение peг. № 32-81526/11.03.2021 г. към MPH 18BG002005H0003976/14.03.2018 г. и MPH 18BG002005H0003984/14.03.2038 г. на Директора на ТД Северна морска /сега ТД Митница Варна/ с дължима сума за доплащане на мито /А00/ в размер 13 420,41 лв. е отменено с Решение № 4534 от 30.04.2025 г. на Върховния административен съд по адм. дело № 1886/2025 г., а Решение per. № 32-85486/15.03.2021 г. към MPH 18BG002005H0001843/05.02.2018r. на Директора на ТД Северна морска /сега ТД Митница Варна/ с дължими суми за доплащане на мито /А00/ в размер на 1442,65 лв. е отменено с Решение № 14869 от 15.08.2024 г. на Административен съд-София-град по адм. дело № 33 86/2021 г., оставено в сила с Решение № 3340 от 31.03.2025 г. на Върховния административен съд по адм. дело № 11009/2024 г. С искане per. № 32-237687 от 04.08.2025 г. "Милки груп Био" ЕАД е заявило претенцията си за възстановяване на недължимо доплатеното мито по горепосочените незаконосъобразни административни актове, както и за заплащане на законна лихва върху главниците, считано от датата на ефективното превеждане на сумите в държавния бюджет до момента на изплащането им. При тази безспорна фактическа установеност АССГ е приел, че обжалваното решение на митническия орган се оспорва в неговата цялост, тъй като дружеството претендира „допълването му с произнасяне за възстановяване на мито в размер на още 1442.65 лева над разпореденото за възстановяване“. Счел е, че тази разлика представлява внесено мито по Решение per. N 32-85486/15.03.2021 г. на Директора на ТДМВ, за която, видно от мотивите на оспорвания акт, административният орган е формирал воля за нейното възстановяване, но не я е включил цифром и словом в разпоредителната част на т.1 от своя акт. Там е посочена само сумата от 13 420,41 лв., която подлежи на възстановяване поради отмяната на Решение рег. № 32-81526/11.03.2021 г. към MPH 18BG002005H0003976/14.03.2018r. и МРН 18BG002005H0003984/14.03.2018r., но относно сумата от 1442.65 лева липса диспозитив. По тези съображения решаващият състав е достигнал до извод, че волеизявлението на административния орган по т.1 от решението е в колизия с изложените от него мотиви, което с оглед чл. 146, т. 2 и т. 3 АПК е основание за неговата отмяна в тази му част. Относно отказа за заплащане на законна лихва по т.2 от оспореното решение, решаващият състав е съобразил, че в Закона за митниците / ЗМ/ липсва правна уредба на хипотезата, при която недължимо платените суми за мита, определени с незаконосъобразен акт, се връщат ведно със законна лихва. Счел е, че е налице непълнота на закона, която според ВАС е преодолима чрез способа, предвиден в чл. 46, ал. 2 Закона за нормативните актове. При непълнота на специалния закон приложим е редът по чл. 128 -чл. 130 ДОПК, и по-конкретно чл. 129, ал. 6 ДОПК относно възстановяване и прихващане на недължимо платени или събрани суми за данъци, включително и мита - чл. 162, ал. 2, т. 1 ДОПК. От тук е достигнал до извод, че преценката за дължимостта на лихвата и началния момент, от който се дължи, следва да бъде извършена спорел правилото на чл. 129, ал. 6 от ДОПК, тъй като в специалния ЗМ липсва изрична уредба, но и изключване по този въпрос. В обобщение е приел, че и в тази му част обжалваното решение е незаконосъобразно, а искането за заплащане на законната лихва за периода от датата на ефективното внасяне в бюджета на доплатането мито до датата на връщането му по сметката па дружеството е основателно. Така постановеното решение е валидно, но частично недопустимо, а в останалата му част, отнасяща се до т.2 от оспорения административен акт, е правилно. Без да осъществи дължимата служебна проверка за наличието на изискуемите се абсолютни процесуални предпоставки, обуславящи допустимостта на оспорването на атакувания административен акт в неговата цялост, първоинстанционният съд се е позовал единствено на доводите на жалбоподателя за необходимост от допълване на решението на митническия орган в частта му по т.1 от същото. В тази му част обаче, Директорът на ТДМВ е разпоредил възстановяване на платеното мито в размер на 13 420.41 лв., до който размер заявеното от дружеството искане за възстановяване е уважено. Поради това „Милки Груп Био“ ЕАД няма правен интерес от оспорването на т.1 от акта, с оглед на което и по аргумент от чл. 159, т.4 АПК жалбата в тази й част е недопустима. Вместо да прекрати производството в тази му част, решаващият състав е отменил изцяло оспореното решение на митническия орган, в резултат на което е постановил недопустимо в тази му част решение, което следва да бъде обезсилено. Що се отнася до изтъкната от дружеството необходимост от допълване на оспорения акт с произнасяне по искането за възстановяването на допълнителното мито в размер на 1 442. 65 лв., определено с Решение per. N 32-85486/15.03.2021 г. на Директора на ТДМВ, то следва да се посочи, че непълнотите в акта може да се отстранят само от издалия го административен орган и то преди изтичане на срока за обжалване - вж. чл. 62, ал.1 АПК. В случая, констатираното противоречие между формираната в мотивите и обективираната в разпоредителната част на митническото решение воля сочи към хипотеза на очевидна фактическа грешка в пресмятането, предвид изричното уточнение в т.1, че следва да се възстанови и митото по Решение per. N 32-85486/15.03.2021 г. на Директора на ТДМВ. Ето защо и по аргумент от чл. 62, ал.2 АПК, тази грешка може да се поправи само от органа, който я е допуснал, включително и след изтичането на срока за обжалване, но наличието й не е основание да се приеме, че за дружеството е налице правен интерес от оспорването на административния акт и в частта му по т.1 от същия. В останалата му част обжалваното решение е правилно. Съгласно чл. 116, т. 1 от Регламент (ЕС) № 952/2013 г. размерът на вносните или износните мита се възстановява или опрощава на което и да е от следните основания: надвзети суми на вносните или износните мита; дефектни стоки или стоки, които не съответстват на условията на договора; грешка на компетентните органи и в интерес на справедливостта. Съобразно чл. 117, т. 1 от Регламента, надвземане е налице, когато размерът, съответстващ на първоначално съобщеното митническо задължение превишава дължимия размер или длъжникът е бил уведомен за митническото задължение противно на разпоредбите на член 102, параграф първи, б. "в" или "г". В процесния случай митническото задължение е определено със самата митническа декларация, като впоследствие размерът на същото е увеличен с административен акт, т.е. несъмнено не е налице първоначално определено по-високо задължение от реално дължимото. Анализът на нормата на чл. 117 сочи, че надвземането не се осъществява с административен акт, а това е първоначално съобщеното митническо задължение, което възниква с подаване на митническата декларация по чл. 87 от Регламента, а от тук следва, че доколкото в случая не е налице надвземане по смисъла на чл. 117 от Регламента, то нормата на чл. 116, т. 6 от същия е неприложима. Както правилно е приел и първостепенният съд, при разрешаването на спора следва да бъдат съобразени и мотивите, съдържащи се в Решение на СЕС от 28 април 2022 г. по съединени дела C-415/20, C- 419/20 и C-427/20, съгласно които „всеки субект, на когото национален орган е наложил плащане на такса, мито, данък или друг налог в нарушение на правото на Съюза, има по силата на последното право да му бъде възстановена съответната парична сума от съответната държава членка (в този смисъл решения от 9 ноември 1983 г. San Giorgio, 199/82, т. 12, от 8 март 2001 г., Metallgesellschaft и др., C-397/98 и C-410/98, т. 84 и от 9 септември 2021 г., Hauptzollamt B (Факултативно данъчно намаление), C-100/20, т. 26 и цитираната съдебна практика). Освен това, също по силата на правото на Съюза този субект има право държавата членка не само да му възстанови недължимо събраната парична сума, но и да му плати лихви, които да компенсират невъзможността да използва тази сума (решения от 19 юли 2012 г., Littlewoods Retail и др., C-591/10, т. 24-26 и от 9 септември 2021 г., Hauptzollamt B (Факултативно данъчно намаление), C-100/20, т. 26 и 27). Правото на възстановяване на парични суми, чието плащане е било наложено на правен субект от държава членка в нарушение на правото на Съюза, и правото на изплащане на лихви върху тези суми са израз на общия принцип на възстановяване на недължимо платеното (в този смисъл решение от 6 септември 2011 г., Lady & Kid и др., C-398/09, т. 18, 20 и 26).В това отношение следва да се отбележи най-напред, че предмет на такова нарушение може да бъде всяка норма на правото на Съюза, независимо дали е разпоредба на първичното или вторичното право (вж. решения от 9 ноември 1983 г., San Giorgio, 199/82, т. 12 и от 9 септември 2021 г., Hauptzollamt B (Факултативно данъчно намаление), C-100/20, т. 26), а също и общ принцип на правото на Съюза (вж. решение от 9 септември 2021 г., Hauptzollamt B (Факултативно данъчно намаление), C-100/20, т. 28), а от това следва, че тези права могат да бъдат изтъкнати не само в случаите, когато национален орган е наложил на правен субект задължението за плащане на парична сума под формата на такса, данък или антидъмпингово мито въз основа на акт на Съюза, който се оказва незаконосъобразен, но и в други случаи. Така тези права могат да бъдат изтъкнати по-специално когато плащането на такса или на данък е било наложено на правен субект въз основа на национална правна уредба, която се оказва в противоречие с разпоредба на първичното или вторичното право на Съюза (вж. в този смисъл решения от 8 март 2001 г., Metallgesellschaft и др., C-397/98 и C-410/98, т. 82-84 и 96 и от 15 октомври 2014 г., Nicula, C-331/13, т. 27-31), или пък когато национален орган е наложил на правен субект задължение за плащане на такса, като е приложил неправилно - от гледна точка на правото на Съюза - акт на Съюза или национална правна уредба, която гарантира изпълнението или транспонирането на такъв акт. Накрая от практиката на Съда следва, че нарушението на правото на Съюза, което дава право на възстановяване и право на лихви в полза на съответния правен субект и съответно задължава съответната държава членка да извърши това възстановяване и да заплати тези лихви, може да бъде установено не само от съд на Съюза, който единствено е компетентен да отмени или да обяви невалидността на акт на Съюза, но и от национален съд, независимо дали последният трябва да изведе последиците от предварително установената от съд на Съюза незаконосъобразност или невалидност (вж. в този смисъл решение от 18 януари 2017 г., Wortmann, C-365/15, т. 38), или да установи опорочаването на акт, приет от национален орган, поради неправилно прилагане на правото на Съюза. СЕС подчертава, че правото на лихви има за цел да компенсира невъзможността за използване на определена парична сума, от която съответното лице е било лишено неправомерно. В зависимост от случая компенсирането може да се извърши или по реда и условията, предвидени в приложимата правна уредба на Съюза, или при липса на такава правна уредба - по реда и условията на националното право.При възстановяването на недължими мита, предвидено в чл. 236, параграф 1 от Митническия кодекс на общността, трябва да се начисляват лихви. Освен това, изключението от този принцип, предвидено в чл. 241 от този кодекс не е приложимо, когато тези мита не се дължат, тъй като са били събрани в нарушение на правото на Съюза. Изрично още посочва, че както отбелязва генералният адвокат в точки 103 и 109 от заключението си, същото важи и за изключението по чл. 116, параграф 6 от Митническия кодекс на Съюза, който възпроизвежда съдържанието на чл. 241 от Митническия кодекс на Общността. От горните разяснения следва, че условията и редът за плащане на лихви не трябва да лишават съответния правен субект от подходящо обезщетение за претърпяната от него загуба, което означава по-специално, че трябва да му се изплатят лихви за целия период от датата, на която е платил или съответно е трябвало да му бъде платена въпросната парична сума, до датата, на която тази сума му е била възстановена или изплатена. Доколкото в Закона за митниците липсва правна уредба, установяваща дължимост на законна лихва върху недължимо платените суми за мита, определени с незаконосъобразен акт, то правомерно решаващият състав е приел, че е налице непълнота на закона, обуславяща приложимост на способа по чл. 46, ал. 2 Закона за нормативните актове. При констатираната непълнота на специалния закон общата нормата на чл. 129, ал. 6 ДОПК сочи, че искането за заплащане на законна лихва върху недължимо довнесеното мито за периода, считано от датата на ефективното му превеждане в републиканския бюджет до момента на окончателното изплащане на главниците е основателно, с оглед на което оспореното решение в тази му част е незаконосъобразно. Така изложените съображения мотивират настоящия състав да приеме, че не е налице противоречие между приложимите към спора норми от националното законодателство и правото на ЕС, с оглед на което не е осъществено процесуалното условие, при което в условията на евентуалност е отправено искането на касатора за отправяне на преюдициално запитване до СЕС с посочените в касационната жалба въпроси. Ето защо, не е дължимо произнасяне по това искане чрез изричен диспозитив за отхвърлянето му, а и отговорите на формулираните от касатора въпроси произтичат ясно и недвусмислено от цитираните предишни решения на СЕС. Като е достигнал до същия краен правен извод за незаконосъобразност на оспореното решение в частта му по т.2 и е върнал преписката на административния орган, АССГ е постановил правилно в тази му част решение, което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора и направеното искане, Агенция „Митници“ следва да бъде осъдена да заплати на ответника разноски в размер на 600 евро заплатено адвокатско възнаграждение. Същото не се явява прекомерно с оглед процесуалната активност на пълномощника на дружеството и правната сложност на спора, с оглед на което прядявеното от касатора възражение за редуцирането му се явява неоснователно. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение,