Решение № 9853 от 18.07.2018 г. на ВАС по адм. д. № 6630/2017 г.

Решение № 9853 от 18.07.2018 г. на ВАС по адм. д. № 6630/2017 г., III о., докладчик съдията Пламен Петрунов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от В. Н., гражданин на Иран, чрез процесуалния му представител адв. Иларева, против Решение № 2020 от 27.03.2017 г., постановено по адм. дело № 12317/2016 г. по описа на Административен съд С. - град. К. твърди, че обжалваното съдебно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска отмяната му. Ответникът - Председателят на Държавната агенция за бежанците (ДАБ) при МС, чрез юрисконсулт Минкова, в съдебно заседание изразява становище за неоснователност на касационната жалба и правилност на обжалваното решение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Намира обжалваното решение за правилно и мотивирано и предлага да бъде оставено в сила. Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. С обжалваното решение съдът в производство по чл. 90 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ) е отхвърлил жалбата на В. Н., гражданин на Иран, срещу Решение № 11070 от 08.11.2016 г. на председателя на ДАБ при МС, с което на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 8 и чл. 75, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 9 ЗУБ му е отказано предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут. За да постанови този резултат, съдът е приел, че обжалваният административен акт е постановен от компетентен орган, в установената форма, при издаването му не са допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила и не противоречи на приложимите материалноправни разпоредби. Решението е валидно, допустимо и правилно. Първоинстанционният съд е формирал обосновани изводи, които се споделят напълно от настоящия съдебен състав. При постановяването на обжалваното решение не са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Въз основа на установените по делото факти административният съд е приложил правилно материалния закон. Неоснователен е доводът, че обжалваното съдебно решение е издадено в нарушение на чл. 172а, ал. 2 АПК. В решението са обсъдени предпоставките на чл. 8 и чл. 9 ЗУБ в контекста на бежанската история, както и представената по делото справка на дирекция "Международна дейност" на ДАБ при МС относно сигурността в държавата на произход. Съгласно чл. 8, ал. 1 от ЗУБ, статут на бежанец в Р. Б. се предоставя на чужденец, който основателно се страхува от преследване поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение, намира се извън държавата си по произход и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. Съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 4 от ЗУБ при анализ на понятието "преследване" следва да се разбира нарушаване на основните права на човека или съвкупност от действия, които водят до нарушаване на основните права на човека, достатъчно тежки по своето естество и повторяемост. В настоящият случай, видно от представената по делото административна преписка, както и от приложените доказателства не може да се направи извод, че чужденецът е бил обект на преследване. Спрямо него не е упражнявано физическо насилие и не е бил обект на репресии поради своята етническа и религиозна принадлежност. Посочените от него причини за напускане на страната му по произход са, че е бил щатен служител на военна служба, следвало е да изпълнява службата в Сирия, но поради отказ да стори това, при завръщането му би бил подложен на преследване, както и че е сменил религията си - от мюсюлманска, в християнска. Правилно е прието от първоинстанционния съд, че изтъкнатите от чужденеца причини не обосновават извод, различен от този на административния орган. От доказателствата по делото се установява, че по време на интервютата той е представил различни версии, представляващи две отделни "бежански истории", като изтъква, че не е имал намерение да търси международна закрила от Р. Б., тъй като се опитал да премине транзитно, към Сърбия, за западна Европа. Видно е, че умишлено е предоставил неверни данни, относно своята самоличност и произход, както различни истории и причини за напускане страната си на произход. Установено е, че в хода на изслушването му е заявил, че религиозната му принадлежност е християнин, като не твърди да е имал проблеми с изповядваната от него религия. В хода на съдебното производство пред административния съд е представил "сертификат за посвещение" издадено на 22.01.2017 г. от М. А., като пастор, но видно от интервюто пред административния орган, не твърди да е напуснал Иран поради смяната на религията си. В тази връзка обстоятелството, че касатора е сменил религията си, не може да доведе до извод, че само на това основание би могъл да бъде преследван в страната си на произход. На следващо място твърденията на жалбоподателя не съдържат информация за осъществено спрямо него преследване и по смисъла на чл. 8, ал. 2 - 5 от ЗУБ, както и риск за бъдещо такова. Не се установява в страната си по произход В. Н. да е имал проблеми с официалните власти, да е бил задържан или преследван или пък да е налице риск от такова преследване. Посочените обстоятелства не позволяват да се обоснове извод, че спрямо него са налице основанията за предоставяне на бежански статут по смисъла на чл. 8 от ЗУБ. По тези съображения крайният извод на първостепенният съд за отсъствие на материалноправните предпоставки за предоставяне на бежански статут на чужденеца по смисъла на чл. 8 от ЗУБ е обоснован и правилен. Правилно съдът е приел, че не са налице и основания за предоставяне на хуманитарен статут съгласно чл. 9 от ЗУБ. Не са налице тежки посегателства по см. чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗУБ. В настоящият случай не се установява лицето да е било принудено да напусне Иран поради това, че там е било изложено на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция. Липсват категорични доказателства, а и не се твърди наличие на конкретна заплаха за живота, сигурността и свободата на касатора поради насилие, възникващо от ситуации, като въоръжен конфликт, нито за опасност от наказание, изтезание или други форми на нечовешко или унизително отношение. Посоченото от него в проведеното интервю пред административния орган не дава основание да се приеме, че е бил принуден да напусне страната поради реална опасност от изтезание или нечовешко или унизително отнасяне. Установената фактическа обстановка не дава основания да се приеме, че жалбоподателят е бил принуден да отпътува от Иран поради реална опасност от тежки посегателства, тъй като напускането на страната се дължи на лични причини и поради това, че стремежът му е бил да достигне до западна Европа, както и към по-добър стандарт на живот. Правилен е извода на първоинстанционния съд, че ако е имало реално посегателства и преследване за чужденеца в държавата му на произход, то би следвало достигайки в държава от ЕС да поиска при първа възможност закрила. В тази връзка, съдът от първата инстанция е изследвал цялостната обстановка в Иран, съпоставена с личната бежанска история на лицето, при което обосновано е приел, че в разглеждания случай, не се установява по безспорен начин чужденеца да е бил лично обект на тежко посегателство, представляващо тежка и лична заплаха за живота и здравето му, не са установени намеси в личната сфера на лицето, вследствие на безогледно насилие, породено от въоръжен конфликт, което да даде основание за предоставяне на хуманитарен статут по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ. Настоящата инстанция споделя изцяло и извода на първоинстанционния съд, че жалбоподателят не отговаря на изискванията за предоставяне на хуманитарен статут. Не може да се приеме, че е лице, което може да търси субсидиарна закрила съгласно чл. 15, буква "в" от Директива 2004/83/ЕO, тъй като не са налице сериозни и потвърдени основания да се смята, че ако се върне в страната си по произход, съществува реална опасност от тежки посегателства спрямо него, така както са определени в чл. 9, ал. 1 от ЗУБ и чл. 15 от Директивата. Видно е от доказателствата по делото, че търсещия закрила не е имал никакви проблеми както с официалните власти, така и с която и да било групировка, както и, че спрямо него не съществува бъдещ или евентуален риск от посегателство. На следващо място от представената по делото справка вх. № МД-867 от 12.07.2017 г., както и тази представена пред касационната инстанция справка вх. № МД-232 от 16.03.2018 г. на Дирекция "Международна дейност" при ДАБ се установява, че в Иран по отношение на сигурността, ситуацията е нестабилна, но не може да бъде характеризирана като ситуация на въоръжен конфликт. В конкретния случай няма добре обоснован страх от преследване и индивидуализиране на заплаха за живота на чужденеца. Не се установява спрямо него и да са налице сериозни и потвърдени основания да се счита, че единствено с присъствието си на територията на Иран той би бил изправен пред реален риск да бъде обект на заплаха, релевантна за предоставянето на хуманитарен статут. При неустановяване по делото наличие на хуманитарни причини, посочени в разпоредбите на чл. 9, ал. 8 от ЗУБ по отношение на търсещия закрила правилно е заключението на решаващия съд, че не са налице предпоставките на закона за предоставяне на хуманитарен статут на чужденеца. Относно провеждането на две отделни производства на съпругата на чужденеца и неговото, настоящата инстанция следва да отбележи, че съгласно разпоредбата на чл. 4, ал. 2 ЗУБ искането за предоставяне на закрила принадлежи на конкретен правен субект и същото се осъществява лично и по собствена воля. Правната възможност за обединяване на тези производства е предоставена на преценката на административния орган, а не е императивно задължение по ЗУБ. В този смисъл е правилен извода на първостепенния съд, че разглеждането в две отделни производства на двама членове на едно семейство, не оказва влияние върху законосъобразността на постановения административен акт. Следва да се отбележи, че от представената по делото докладна записка на ДАБ се установява, че кандидата за статут самоволно е напуснал РПЦ- С. и е в неизвестност от 16.09.2017 г., което потвърждава извода на първоинстанционния съд за нежелание на жалбоподателя да получи убежище в Р. Б.. По изложените съображения решението, предмет на касационната жалба, е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,