Решение № 2867 от 20.3.2023 г. на ВАС, V о.

ВАСПето отделение20.03.2023 г.докладчик Емил Димитров

Диспозитив

ОСТАВЯ В СИЛА решение 4734 от 11.07.2022 г. по адм. д. 4160/2022 г. на Административен съд София-град.

ОСЪЖДА Национална агенция по приходите да заплати на Конти ЕООД, [ЕИК] сумата в размер на 1560 (хиляда петстотин и шестдесет) лева, разноски за касационната инстанция.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: /п/ ДОНКА ЧАКЪРОВА Членове: /п/ ЕМАНОИЛ МИТЕВ/п/ ЕМИЛ ДИМИТРОВ

Мотиви

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Изпълнителен директор на Националната агенция за приходите /ИД на НАП/, чрез процесуален представител против решение 4734 от 11.07.2022 г. по адм. д. 4160/2022 г. на Административен съд София-град /АССГ/, с което е отменено Решение 000030-218/11.01.2022 г. на ИД на НАП, преписката е изпратена за ново произнасяне на административния орган и са присъдени разноски.

Иска се отмяна на обжалваното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Съображения излага в касационната жалба и в молба за гледане на делото в отсъствие на страната от 07.03.2023 г. Претендира разноски за двете съдебни инстанции. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.

Ответникът Конти ЕООД, чрез процесуален представител в писмен отговор оспорва касационната жалба. Претендира разноски.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Настоящият състав на Върховния административен съд, Пето отделение приема, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима.

Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.

С оспореното пред административния съд Решение 000030-218/11.01.2022 г. ИД на НАП е оставил без уважение искането на Конти ЕООД, вх. М-26-К-1910/13.12.2021 г. за възстановяване на платена с платежно нареждане от 27.04.2021 г. по сметка на НАП държавна такса по чл. 30, ал. 6 от Закона за хазарта /ЗХ/ в размер на 25 000 лв.

В акта е посочено, че за издаване на лиценз за организиране на хазартни игри с игрални автомати в игрална зала с адрес: гр. Русе, [улица], по влязло в сила Решение 000030-427/17.02.2021 г. на ИД на НАП, се дължат в условията на кумулативност следните такси:

  1. Държавна такса по чл. 30, ал. 1 от ЗХ, вр. чл. 3, ал. 1, т. 4, б. "б" от Тарифа за таксите, които се събират по Закона за хазарта /ТТЗХ/ (за издаване на лиценз в зависимост от броя на игралните места, включени в лиценза) в размер на 15 000 лв.
  1. Държавна такса по чл. 30, ал. 6, изречение първо (в зависимост от срока на издадения лиценз и населеното място) - 25 000 лв.

Според административния орган таксите се дължат на различни основания, изрично регламентирани в ЗХ, ТТЗХ, като въвеждането с новите ал. 5 и 6 на чл. 30 ЗХ на такси за издаване и поддържане на лицензи според критериите "срок на лиценза" и "брой жители в населеното място" по местонахождение на обекта, не изключва дължимостта на таксата по чл. 30, ал. 1 ЗХ.

За да постанови обжалваното решение АССГ е приел, че оспореният акт е издаден от компетентен орган на основание чл. 17, ал. 1, т. 16 от ЗХ, при спазване на установената форма и съдържание, без да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, но в нарушение на материалноправните разпоредби.

Решаващият съд е приел, че дружеството-жалбоподател, като лице, което се облага с алтернативен данък по Закона за корпоративното подоходно облагане /ЗКПО/, на основание чл. 30, ал. 7 ЗХ дължи само таксата по чл. 30, ал. 1 ЗХ, която е платена в размер на 15 000 лв. На следващо място съдът е изложил съображения за приложение на разпоредбата на § 86, ал. 1 от Преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение за Закона за хазарта (ПЗР на ЗИДЗХ) при разглеждането на искането за издаване на лиценз за организиране на хазартни игри, подадено от Конти ЕООД на 29.04.2020 г., в това число по отношение на изискуемата държавна такса. Счел е, че разпоредбата на чл. 30, ал. 6 ЗХ е нова, приета с изменение на закона, обнародвано в ДВ, бр. 69 от 04.08.2020 г. и предвидената в нея държавна такса не е била част от досегашните изисквания. Административният съд е формирал краен извод за недължимост на таксата по чл. 30, ал. 6 ЗХ.

Решението е правилно.

Съгласно чл. 30, ал. 7 ЗХ (ДВ, бр. 69/2020 г., предишна чл. 30, ал. 5 ЗХ - с идентично съдържане след изм. - ДВ, бр. 105 от 2014 г., в сила от 01.01.2015 г.) за хазартните игри, които се облагат с алтернативен данък по ЗКПО, се събират само таксите по ал. 1.

Облагането с алтернативен данък на данъчно задължени лица за извършвани от тях специфични дейности, е уредено в Част пета "Алтернативни данъци" от ЗКПО, в която част - Глава тридесет и втора, е регламентиран данък върху хазартна дейност. В раздел V от тази глава, озаглавен "Данък върху хазартната дейност от игри с игрални автомати и игри в игрално казино" в чл. 243 като данъчно задължени лица са определени организаторите на хазартни игри по чл. 242, ал. 1, т.е. на игри с игрални автомати и игри в игрално казино, в която категория попада Конти ЕООД.

От цитираната нормативна уредба е видно, че разпоредбата на чл. 30, ал. 7 ЗХ не допуска дължимост на заплатената и заявена за връщане от касатора такса, както правилно е приел първостепенният съд.

Не се кредитират доводите в касационната жалба за кумулативна дължимост на таксите по ал. 1 и ал. 6 на чл. 30 ЗХ. Даденото от органа тълкуване на чл. 30, ал. 6 от ЗХ и съпоставяне на същността и приложното поле на двете такси не са обвързващи за съда. Съдът прилага нормите на позитивното право, във вида, в който са приети, при тълкуването на действителния им смисъл, като ирелевантни са евентуалните намерения на законодателя, които не са намерили израз в нормативния акт.

Твърденията за законодателен автоматизъм и очевиден пропуск при преномерирането на алинеите на чл. 30 ЗХ, изменен и допълнен с ДВ, бр. 69/2020 г., с които касаторът е обосновал теза за мълчалива отмяна на чл. 30, ал. 7 от ЗХ, противоречат на правната стабилност, и са напълно неприемливи в областта на данъчното право и в пряко противоречие с чл. 60 от Конституцията на Република България.

На следващо място касационният състав намира за неотносимо към настоящия спор по ЗХ позоваването в касационната жалба на Решение 11/01.07.2003 г. по конституционно дело 9 от 2003 г. на Конституционния съд.

Касаторът е изложил съображения, че задължението за заплащане на дължимите държавни такси има материалноправен характер и за него са приложими материалноправните норми, действали към момента на възникването му, респективно е извън обхвата на § 86, ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗХ. С оглед установената недължимост на таксата по чл. 30, ал. 6 ЗХ, ирелевантен е въпросът за приложимостта в случая на § 86, ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗХ.

В касационната жалба не са посочени конкретни твърдения за нарушения на съдопроизводствените правила. В съответствие с разпоредбата на чл. 168, ал. 1 от АПК съдът е извършил проверка на законосъобразността на оспорения акт. Доказателствената тежест в процеса е разпределена съобразно изискванията на чл. 170 от АПК, при проявена от съдебния състав процесуална активност съгласно чл. 171, ал. 4 от АПК. Решението на АССГ е постановено след събиране на допустимите и относимите към предмета на съдебното производство доказателства и след тяхното обсъждане, включително доводите на страните.

Не се констатира от настоящия състав необоснованост на първоинстанционното решение. Изводите на първостепенния съд кореспондират със събраните по делото доказателства и са формирани след тяхната правилна преценка.

На основание горното настоящият съдебен състав приема, че при постановяване на съдебния акт не са допуснати посочените от касатора нарушения по чл. 209, т. 3 от АПК, при което този акт следва да бъде оставен в сила.

Съобразно изхода на спора и претендираните и доказани разноски, на ответника по касация следва да се присъдят разноски по делото за настоящата инстанция в размер на 1560 лв. - заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие с адв. К. Груйчев, като възражението за прекомерност не се уважава с оглед фактическата и правна сложност на делото и размера на заплатения и претендиран хонорар, който кореспондира с предвидения минимален размер за категорията дела, определен в Наредба 1 от 09.07.2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения. Неоснователна и недоказана е претенцията на ответното дружество за разноски за държавна такса в размер на 50 лв.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, Пето отделение