Решение № 3807 от 11.03.2020 г. на ВАС по адм. д. № 11961/2018 г.

Решение № 3807 от 11.03.2020 г. на ВАС по адм. д. № 11961/2018 г., III о., докладчик съдията Румяна Лилова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК, в редакцията на разпоредбите преди изменението, публ. в ДВ бр. 77 от 2018 г., в сила от 1.01.2019 г.), във вр. с пар. 149, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби към Закона за изменение и допълнение на АПК, публ. в ДВ бр. 77 от 2018 г., в сила от 1.01.2019 г. Образувано е по подадена касационна жалба от Т. Тодоров, чрез адв. П. Иринчев, срещу Решение № 1141 от 29.05.2018 г., постановено по адм. д. № 2991 по описа на Административен съд – Варна (АС – Варна) за 2017 г. в частта, с която предявените от Тодоров срещу Община Варна искове за присъждане на обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди за сумата над 100, 00 лв. до пълния предявен размер от 1000, 00 лв. и този за присъждане на обезщетение за претърпените от него имуществени вреди за сумата от 400, 00 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение в производството по адм. д. № 1826 по описа на Върховния административен съд за 2016 г., са били отхвърлени. С Решение № 1141 от 29.05.2018 г., постановено по адм. д. № 2991 по описа на Административен съд – Варна за 2017 г. Община Варна е осъдена да заплати на Тодоров сума в размер на 35, 00 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди и 100, 00 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 2.03.2016 г. до окончателното изплащане на сумите, като предявените искове от Тодоров срещу Община Варна за присъждане на обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди за сумата над 100, 00 лв. до пълния предявен размер от 1000, 00 лв., този за присъждане на обезщетение за претърпените от него имуществени вреди за сумата от 400, 00 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение в производството по адм. д. № 1826 по описа на Върховния административен съд за 2016 г. и за заплащане на законната лихва върху сумите за периода 22.05.2014 г. – 1.03.2016 г., са били отхвърлени. Наред с това, община Варна е осъдена да заплати на Тодоров съдебно – деловодни разноски в размер на 42, 30 лв. В осъдителните Община Варна части решението не е предмет на касационна проверка. То не се обжалва и от Тодоров в частта, с която е отхвърлена претенция за заплащане на законната лихва върху сумите на присъдените обезщетения за периода 22.05.2014 г. – 1.03.2016 г. За този период всъщност законна лихва не е претендирана от него предвид направеното изявление от Тодоров с неговата уточняваща молба от 9.11.2017 г. (л. 9 от първоинстанционното дело). В касационната жалба се твърди постановяване на решението в обжалваните му части при наличието на касационно основание по чл. 209, т. 3, предл. първо АПК – нарушение на материалния закон. Според касационния жалбоподател неправилно съдът не му е присъдил претендираната сума в размер на 400, 00 лв. за настъпилата имуществена вреда, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение. Наред с това, първоинстанционният съд неправилно е приложил критерия за справедливост по чл. 52 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Като неправилен се определя и изводът на състава на АС – Варна, че Тодоров има вина за продължителността на стресовото състояние, в което е изпаднал, тъй като не се обадил веднага на органите на Министерство на вътрешните работи (МВР) и така допринесъл за (съпричинил) настъпването на вредата по смисъла на чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ. Поддържа се становище, че не е налице поведение на Тодоров, с което виновно да е допринесъл за увреждането. По подробно изложените в касационната жалба съображения се иска отмяната на съдебното решение в обжалваните му части и постановяване на друго в тези части, по същество на спора, с което да бъде присъден пълният размер на претендираното обезщетение. Ответникът - Община Варна не представя писмен отговор на касационната жалба и не изразява становище по нея. В съдебното заседание пред настоящия съд касационният жалбоподател не се явява и не се представлява. Не се представлява и Община Варна. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведеното основание съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срок и от надлежна страна, за която решението в обжалваните части е неблагоприятно. Разгледана по същество, касационната жалба е частично основателна. Въз основа на установеното по делото от фактическа страна, по което спор няма, първоинстанционният съд направил извод за допустимост на предявените от Тодоров искове срещу Община Варна, с правно основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди и неимуществени вреди като последица на незаконосъобразно предприета по отношение на него принудителна административна мярка (ПАМ) "преместване на пътно превозно средство" с Акт № 2118 от 22.05.2014 г., издаден от инспектор при общинско предприятие "Общински паркинги и синя зона" – Варна, отменен с Решение № 121 от 26.01.2016 г., постановено по адм. д. № 3515 по описа на Варненския административен съд за 2016 г., влязло в сила в тази част на 2.03.2016 г. Съдът приел, че претенцията на Тодоров за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на сумата от 400, 00 лв., съставляваща заплатено адвокатско възнаграждение по частно адм. д. № 8128 по описа на Върховния административен съд за 2016 г. е неоснователна. Изложил съображения, с които отрекъл приложимостта на Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2017 г. на Общото събрание на съдиите от I и II колегии на Върховния административен съд, постановено по тълк. д. № 2 по описа на съда за 2016 г. към казуса. Направил извод, че съществуващата регламентация по АПК и по Гражданския процесуален кодекс (ГПК) изключва приложимостта на реда по ЗОДОВ по отношение удовлетворяване правото на възстановяване на съдебно – деловодни разноски. Съдът съобразил и това, че използвайки именно специалния ред, Тодоров е поискал от Върховния административен съд присъждането на разноски в размер на 400, 00 лв. по частно адм. д. № 8128 по описа на този съд за 2016 г., което искане обаче не било удовлетворено. Първоинстанционният съд приел, че претендирането за пореден път, но по различен процесуален ред на същото това искане представлява заобикаляне на закона. Наред с това изложил съображения, че разходът за адвокатско възнаграждение за защита пред съд, направен по повод обжалването на административен акт, не може да се определи като вреда от административна дейност. Позовал се на доктрината, която определя отговорността за разноски като гражданско облигационно правоотношение, произтичащо и уредено от процесуалния закон. Предявеният от Тодоров иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 1000, 00 лв. за исковия период бил уважен частично до размера от 100, 00 лв. За да приеме това, съдът се мотивирал, че Тодоров не се е справил със своята "... доказателствена задача по главно, съответно пълно доказване на всички назовани признаци на неимуществени вреди в исковата молба...". Съобразил, че за твърденията си за получено "... сърцебиене, стягане в гърдите, недостиг на въздух, усещане за задушаване, слабост, потене, треперене на ръце и крака... "Тодоров не депозирал писмени документи (медицинска документация), а ангажирал единствено гласни доказателства – показанията на своя брат. Последното качество на свидетеля, според съда, намалявало убеждаващото въздействие на така използвания доказателствен източник. Направил извод, че описаното от свидетеля стресово състояние продължило час – час и половина, но за това времетраене вина имал Тодоров, който не се обадил веднага на органите на МВР, за да съобщи за кражбата. Ако бил сторил това, той своевременно би узнал, че автомобилът не е откраднат, а принудително преместен. За този извод се позовал на чл. 6, б. "б" от Наредбата за принудителното преместване на пътно превозно средство с техническо средство "паяк" на територията на Община Варна. Така съдът мотивирал извод, че продължителността на настъпилите неимуществени вреди била съпричинена от ищеца, поради което на основание чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ размерът на обезщетението следвало да бъде намален. Твърденията на Тодоров за влошени отношения с Д. Геров, собственик на автомобила, съдът приел за недоказани. Като такива преценил и твърденията, че вредите били търпени в продължение на един месец. За този извод съдът се позовал, както на изявленията на Тодоров, направени в самата искова молба, така и на показанията на разпитания свидетел. Освен това, като съобразил казаното от него, че Тодоров е спокоен и не е с избухлив характер, съдът направил извод, че човек с такава психическа нагласа и темперамент не би преживял един месец паника, силна тревожност, физиологична възбуда от принудителното преместване на автомобил, който още в същия ден бил върнат в негово държане. В заключение съдът направил извод, че Тодоров е претърпял неимуществени вреди по повод незаконосъобразното принудително преместване на автомобила, но само в този именно ден и то за час – час и половина. На основание така приетото и направените изводи за съпричиняване, съдът определил обезщетение в размер на 100, 00 лв. Присъдил сумата ведно със законната лихва считано от 2.03.2016 г. – датата, на която е влязло в сила решението, с което е бил отменен актът за налагане на ПАМ като се позовал на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2014 г., по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на Върховния касационен съд. Предвид изхода на спора, присъдил на Тодоров разноски. Решението е валидно и допустимо. В обжалваната част от решението, с която е отхвърлен искът за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер нa 400, 00 лв., ведно със законната лихва върху сумата, то е правилно. За да се произнесе по предявения от Тодоров иск за присъждане на обезщетение в размер на сумата от 400, 00 лв., съставляващи платено от него адвокатско възнаграждение по частно адм. д. № 8128 по описа на Върховния административен съд за 2016 г., съдът правилно е приел неприложимост на Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2017 г. на Общото събрание на съдиите от I и II колегии на Върховния административен съд, постановено по тълк. д. № 2 по описа на съда за 2016 г. към казуса. Съгласно диспозитива на посоченото тълкувателно дело, при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от този закон. Тази хипотеза е различна от спорната. В случая е бил налице друг ред за възстановяване на сторените от Тодоров като ответник по частната жалба разноски в образуваното въз основа на нея производство по частното адм. д. № 8128 по описа на Върховния административен съда за 2016 г. Именно в това производство, както впрочем е сторил и настоящият касационен жалбоподател, е следвало да се предяви искането за тяхното присъждане. Тези разноски са направени в частното административно производство, което е самостоятелно такова по обжалване на постановения акт по чл. 248 ГПК (а не в производството по чл. 248 ГПК) и в такъв случай, на основание чл. 81 ГПК, във вр. с чл. 144 АПК е следвало да има произнасяне по въпроса съобразно представените доказателства, че са сторени. В този смисъл, настоящият съдебен състав не споделя мотивите, с които искането за присъждането им в производството пред Върховния административен съд не е било уважено, но не разполага с компетентност да ревизира това становище в настоящото производство. Предвид гореизложеното, неоснователно се явява искането за присъждане на коментираните разноски в производство по ЗОДОВ като обезщетение за претърпяна имуществена вреда. Доколкото този краен правен извод съвпада с приетото от първоинстанционния съд по основателността на този иск, решението в тази част следва да остане в сила. Решението в другата обжалвана част, с която е отхвърлен искът за присъждане на обезщетение за претърпените от Тодоров неимуществени вреди за сумата над 100, 00 лв. до претендираната такава от 1000, 00 лв., ведно със законната лихва върху сумата е частично неправилно. Основателно е направеното касационно оплакване за допуснато от съда нарушение на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението по справедливост. За да направи крайните си изводи относно размера на дължимото обезщетение, първоинстанционният съд е приел за недостатъчно убеждаващо казаното от свидетеля С. Тодоров – брат на настоящия касационен жалбоподател. Същият е дал показания, че когато Тодоров му се обадил бил притеснен и много разтревожен. Когато свидетелят отишъл при него, той се чудил къде е колата и какво ще прави ако е открадната, предвид това, че същата не била негова собственост и нямала застраховка за кражба. На мястото, където била колата, нямало знак или информация за телефон на наказателния паркинг. Тодоров бил тревожен и за това, че вътре имало техника. Това негово разтревожено и неспокойно състояние продължило до към 18, 00 ч. – 19, 00 ч., когато се прибрал. Потял се. Съгласно чл. 172 ГПК преценката на свидетелските показания на роднините се прави от съда с оглед на всички други данни по делото, като се има предвид възможната тяхна заинтересованост. В случая данни за такава досежно свидетеля няма, а казаното от него относно липсата на знак, който да указва телефон на наказателния паркинг, съответства на установеното в производството по отмяна на ПАМ. От приложената на л. 28 от адм. д. № 1923 по описа на АС – Варна за 2014 г. молба на управител Общинско предприятие "Общински паркинги и синя зона" се установява, че на мястото, от където е репатриран автомобилът не е бил поставен знак, обозначаващ възможността за принудително преместване на пътното превозно средство. При това положение и доколкото свидетелят, предупреден за наказателната отговорност, която носи съгласно Наказателния кодекс, е обещал да каже истината и е заявил изрично, че желае да свидетелства, единствено фактът, че е брат на Тодоров, не дава основание да не се кредитира изцяло казаното от него. Въпреки че съдът правилно се е позовал на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, настоящият съдебен състав намира, че е присъдил обезщетение в занижен размер. Като приложи споменатия критерий спрямо конкретно установените по делото обстоятелства, свързани с характера и продължителността на увреждането (един ден), начина на настъпването му, обстоятелствата, при които е станало това, характера и интензитета на породените страдания и последиците за Тодоров, настоящият състав приема, че обезщетение в размер от 500, 00 лв. би било в състояние да компенсира вредите, претърпени от лицето. Такъв размер се явява достатъчен, за да възмезди претърпените от него неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането. Определеният от първоинстанционния съд размер на обезщетението не би могъл да компенсира преживяната тревога от Тодоров във връзка с незаконосъобразното репатриране на автомобила, с предполагаемата възможност същият да е откраднат, а и заради, че в него е имало техника. Неправилно съдът е приел за недоказани част от претърпените вреди по причина, че Тодоров не представил "... писмени документи (медицинска документация)". С оглед твърденията му, направени в исковата молба, такива не са били необходими. Тодоров не е твърдял трайно увреждане на здравето, а психоемоционално състояние, което може да бъде доказано и е било доказано с гласни доказателства. Необосновано АС - Варна се е позовал на казаното от свидетеля, че по принцип Тодоров е спокоен и неизбухлив по характер, за да направи извод за поведението, което той би следвало да има в резултат на издаването на ПАМ по отношение на него. Съдът не разполага със специалните знания на специалист и неправилно е приел, на основание казаното от свидетеля, че реакцията на Тодоров по презумпция не може да е силно изразена. Без основание съдът е възложил на Тодоров отговорност в такава ситуация на стрес за това, че не се обадил в МВР да съобщи за предполагаемата кражба. В този смисъл, основателно се възразява от касационния жалбоподател и по отношение приетото от съда съпричиняване за настъпилото увреждане (чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ). Съгласно посочената разпоредба, когато пострадалият виновно е допринесъл за увреждането, обезщетението се намалява. Приетото от съда във връзка с неосъществяване от страна на Тодоров на обаждане до МВР не обосновава извод за негово поведение, с което виновно да е допринесъл за увреждането. Наред с това, по делото не е било установено и доказано, че репатрирането на автомобила в действителност е било съобщено на органите на МВР. Предвид всичко гореизложено, решението в тази обжалвана част, с която е отхвърлен предявеният от Тодоров иск за сумата над 100, 00 до 500, 00 лв. е постановено при неправилно приложение на закона. В тази част то следва да се отмени, като спорът се пререши по същество и вместо него в тази част се постанови друго, с което Община Варна да бъде осъдена да заплати на Тодоров сума в размер на още 400, 00 лв., представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди вследствие на незаконосъобразно предприета по отношение на него ПАМ "преместване на пътно превозно средство" с Акт № 2118 от 22.05.2014 г., издаден от инспектор при общинско предприятие "Общински паркинги и синя зона" – Варна, отменен с Решение № 121 от 26.01.2016 г., постановено по адм. д. № 3515 по описа на Административен съд - Варна за 2015 г. Доколкото в резултат на касационното оспорване спорът по предявения иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди се пререшава по същество с настоящото решение, то на Тодоров следва да се присъдят разноски в размер на още 139, 20 лв. за заплатеното от него адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо и второ и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение