Решение № 3127 от 7.03.2011 г. на ВАС по адм. д. № 404/2011 г.

Решение № 3127 от 7.03.2011 г. на ВАС по адм. д. № 404/2011 г., III о., докладчик съдията Галина Христова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на адв. Божидар Иванов, в качеството му на пълномощник на Цветан Колев Колев от гр. Димитровград, срещу решение № 467 от 15.11.2010 г., постановено по адм. дело № 314/2010 г. от Административен съд Хасково. В жалбата подробно се мотивират отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3, предл. 1 от АПК и се иска отмяна на съдебния акт и решаване на спора по същество. Ответникът - Областна дирекция на МВР Хасково не взема становище. Процесуалният представител на ВАП дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Настоящата инстанция, като взе пред вид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна при следните съображения: С обжалваното решение съдът от първата инстанция е отхвърлил иска на Цветан Колев срещу ОД на МВР Хасково за заплащане на сумата от 150 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди и за заплащане на сумата от 1 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, произтичащи от отменено наказателно постановление № 2088 от 18.05.2009 г. на началника на сектор ОП към ОД на МВР Хасково, с правно основание чл. 1 от ЗОДОВ. Съдът е установил, че издаденото от наказващия орган наказателно постановление е отменено, като незаконосъобразно, с влязло в сила на 14.10.2009 г. решение № 639 от 30.09.2009 г., постановено по НАХД № 709/2009 г. от Районен съд Хасково. Установил е още, че в съдебното производство по посоченото дело страната е ангажирала адвокат, на когото е заплатила уговореното по представения договор за правна защита и съдействие възнаграждение от 100 лв. От доказателствата, представени с исковата молба съдът е установил, че със заповед № 5-002 от 27.05.2009 г. на управителя на "Прима ТР" - ООД гр. Пловдив, на основание чл. 325, ал. 1 от КТ, е бил прекратен трудовия договор на Цветан Колев, изпълняващ длъжност "продавач изпълнение на поръчки по телефона", считано от 28.05.2009 г. При тази фактическа установеност съдът е направил извод, че претенцията за присъждане на обезщетение за вреди с правно основание чл. 1 от ЗОДОВ е неоснователна, поради това, че не са налице кумулативно изискуемите от закона предпоставки. От друга страна съдът е обосновал извод, че отговорността за разноските в съдебното производство е уредена като последица от изхода на съдебния спор в чл. 190 от НПК, приложим на осн. чл. 84 от ЗАНН и такива не следва да се търсят по реда на ЗОДОВ в административно производство. Твърдяните неимуществени вреди е приел за недоказани. Решението е правилно. Жалбоподателят е недоволен и изтъква, че: 1. съдът неправилно е приложил материалния закон, като е приел, че наказателното постановление не е административен акт по смисъла на чл. 1 от ЗОДОВ и не е основание да се ангажира отговорността на държавата; 2. вредите, причинени на гражданите от незаконосъобразно протичане на производства по реда на ЗАНН са от кръга на подлежащите на защита права по ЗОДОВ, тъй като този закон не прави разграничение между административна и правораздавателна дейност и 3. налице е пряка причинна връзка между поведението на наказващия орган - издател на незаконосъобразния акт и настъпилите за жалбоподателя неимуществени вреди. Тези възражения са неоснователни при следните съображения: Налагането на административно наказание по реда на ЗАНН протича в две фази: Първата фаза е свързана със съставянето на акта за установяване на административно нарушение. Спецификата на административните нарушения като вид правонарушения се състои в това, че те засягат реда на функционирането на държавното управление и "преследването" им е работа на държавната администрация като цяло. За правилното квалифициране на деянията, за законосъобразното и бързо преследване на нарушителите, образуването на административно-наказателните производства се поверява на компетентни длъжностни лица, т. е. на длъжностни лица от системата на централните и териториалните органи на държавно управление, съответно контролиращи спазването на различните административно-правни режими. Съставеният акт за установяване на административно нарушение е акт с констативно значение - той служи като предпоставка за издаването на друг акт - наказателно постановление. Този акт, от една страна, установява официално факта на извършеното административно нарушение; от друга - чрез него, по официален ред, се отправя обвинение към конкретно лице, че е извършило правонарушение от категорията на административните нарушения и от трета - чрез него определен административно-наказващ орган се ангажира да се произнесе по обвинението като упражни своите административно-наказателни правомощия. С други думи, образуването на административно-наказателно производство има за своя главна и непосредствена цел реализирането на административно-наказателната отговорност на дееца. Втората фаза на производството е свързана с налагането на административното наказание и започва от момента, в който наказващият орган е получил административно-наказателната преписка, изпратена от актосъставителя, и приключва с произнасянето на наказващия орган (който може да наложи наказание, да не наложи такова или да прекрати производството). В административно-наказателния процес понятието "наказващ орган" се свързва с правомощието на определена администрация, дадено й от закона, да осъществява държавната наказателна репресия спрямо извършителите на административни нарушения. Спецификата на тези неправомерни деяния налага бърза реакция срещу тях, която не може да се обезпечи от системата на съдебния апарат и неговата сложна и дълга процедура за налагане на наказания. Това е така, тъй като характерът на тези деяния, в сравнение с престъпленията, разкрива значително по-малка степен на обществена опасност и от друга страна - те са вредни за нормалното и редовно функциониране на различни административни служби, предназначени да задоволяват определен държавен и обществен интерес. Налагането на административно наказание посредством издаването на наказателно постановление не е типична административна дейност обаче - административно-наказващият орган не може да се сезира сам, той трябва да бъде сезиран от актосъставителя. Следователно действа на принципа на съдебните органи - само чрез сезиране. Решението, което взема също не е израз на типична административна дейност - води се "спорно" производство (събират се доказателства), а произнасянето по такова спорно производство също наподобява дейността на съда. С произнасянето наказващият орган решава "правен спор", в случая административно-наказателно-правен (има ли извършено нарушение, кой го е извършил, каква е формата на вината и т. н.). Ето защо доктрината приема, че наказателното постановление по съществото си е израз на правораздавателна дейност, а не на типично административна. Чрез наложеното административно наказание наказващият орган реализира държавната наказателна репресия - едно лице бива признато за виновно в извършването на правонарушение, в случая административно нарушение. Правораздавателният или юрисдикционен характер на извършената дейност окачествява органа, който я осъществява - административно-наказващия орган, като особена административно-наказателна юрисдикция. Такъв характер (юрисдикционен) има и самото наказателно постановление. В константната си практика Върховният административен съд е застанал на становище, че актове по смисъла на чл. 1 от ЗОДОВ са всички видове административни актове, регламентирани в легалната дефиниция на чл. 21, ал. 1 - 4, чл. 65, ал. 1 и чл. 75 (индивидуални, общи и нормативни), а административна е само юридическата дейност на администрацията. В случая, както правилно е приел решаващият съд става въпрос за правораздавателна дейност на администрацията и исковете за вреди, произтичащи от такава дейност не следва да се разглеждат по реда на чл. 203 и сл. от АПК. Ето защо настоящият състав намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно и като такова ще следва да се остави в сила. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,