Решение № 13685 от 21.10.2013 г. на ВАС по адм. д. № 13778/2012 г.

Решение № 13685 от 21.10.2013 г. на ВАС по адм. д. № 13778/2012 г., III о., докладчик председателят Галина Христова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационната жалба на Емил Георгиев Димитров от гр. София срещу Решение № 5058 от 19.09.2012 г., постановено по адм. дело № 4316/2011 г. от Административен съд София-град в частта досежно размера на присъденото обезщетение и в частта за разноските. В жалбата се мотивират съображения за неправилност на съдебния акт и се иска неговата отмяна. Ответната страна - Столична дирекция на вътрешните работи, чрез пълномощника си юрк. Боянова пледира за неоснователност на касационната жалба. Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура също дава мотивирано заключение за неоснователност. Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: С обжалваното решение съдът от първата инстанция е отменил Заповед за задържане № 1624 от 04.05.2011 г., издадена от полицейски орган при 08-мо РУП при СДВР и е осъдил СДВР да заплати на Емил Димитров сумата от 400 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди по предявения от него иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска до датата на окончателното й изплащане, като е отхвърлил ищцовата претенция в останалата част до размера на 25 850 лева. Със същото решение СДВР е осъдена да заплати на ищеца и понесените по делото разноски в размер на 120 лева. За да постанови този резултат, съдът е приел от фактическа страна следното: На 04.05.2011 г. полицейски патрул от 08-мо РУП при СДВР е спрял за проверка товарен автомобил, управляван от Емил Димитров. Полицай от патрула е поискал от водача свидетелството му за управление на моторно превозно средство (МПС), каквото ищецът не притежавал. При извършената проверка било установено, че в период от година назад на конкретното лица са връчвани множество наказателни постановления за същото нарушение на ЗДвП, а именно управление на МПС без свидетелство за правоуправление. Димитров бил отведен с полицейския автомобил в 08-мо РПУ, където му били връчени акт за установяване на нарушение по чл. 150 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП), заповед за задържане, издадена от полицай Караиванов в 15.10 ч. и с основание - "проверка за извършено престъпление по чл. 343в от НК", направен му бил личен обиск и подписал декларация за информираност. След като отказал да влезе в помещението за задържане Димитров бил заключен с белезници за пейката в коридора, след това бил заведен на горния етаж за да опише задържането си, после свален и пак заключен с белезници за пейката в коридора. Към 19.30 ч. бил освободен от разследващ полицай Петрова, която му върнала вещите и го призовала за разпит на следващия ден. Съдът е установил още, че на датата на задържането - 04.05.2011 г. - в 08-мо РУП-СДВР срещу Димитров е образувано бързо производство - ЗМ № 765/2011 г., пр. пр. 15450/2011 г., за престъпление по чл. 343в, ал. 2, вр. ал. 1 от НК; на 10.05.2011 г. преписката е изпратена на СРП с мнение за преобразуване в производството по общия ред; на 06.07.2011 г. Димитров е привлечен като обвиняем и на 06.07.2011 г. преписката е изпратена на СРП с мнение за предаване на обвиняемия на съд по посоченото престъпление. При тази фактическа установеност съдът е приел оспорването на административния акт - Заповед № 1624 от 04.05.2011 г. на полицейски орган при 08-мо РУП при СДВР, както и предявеният от г-н Димитров иск за процесуално допустими. Въз основа на анализ на приложените по делото доказателства съдът е стигнал до правния извод за незаконосъобразност на оспорвания административен акт, тъй като в конкретния случай не е налице фактическо основание, което да обоснове задържане на правното основание, посочено в заповедта, което я прави издадена в противоречие с материалния закон - основание за незаконосъобразност по чл. 146, т. 4 от АПК. Наред с това съдът е приел заповедта за несъответна с целта на закона - основание по чл. 146, т. 5 от АПК, тъй като приложената мярка - задържане за проверка за извършено престъпление засяга права и законни интереси на лицето в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава. Това е така, тъй като на полицейските органи разполагат с правомощие да констатират нарушения по ЗДвП, "които се санкционират с глоба по същия закон, както и разполагат с правомощието по чл. 56, ал. 1 от ЗМВР да отправят устно или писмено предупреждение нарушителите да преустановят съответното противообществено поведение и по този начин да (се) постигне целта на закона - опазване на обществения ред, а не да пристъпят към ограничаващата правото на свободно придвижване на лицето по тежка и несъразмерна на целта си мярка.". Съдът приема още, че "... задържането обезпечава по-тежки правонарушения и не е оправдано дори и при повторни административни нарушения." Съдът счита също, че качеството правоспособност за управление на МПС се придобива с изпитен протокол, а издаването на свидетелство за управление на МПС (СУМПС) е последващо и незадължително действие на водача. "Само по себе си непритежаването на СУМПС от иначе правоспособен водач не е престъпление. Дори управлението на МПС от правоспособен водач без издадено СУМПС не е престъпление по глава XI "Общоопасни престъпления", раздел II". А по отношение на предходно издадени наказателни постановления срещу Димитров съдът е приел, че след като те не са му били връчени, не са влезли в сила, " ... Тоест, по делото не се установи към някакъв момент Димитров да е извършил престъпление по чл. 343в от НК." Ето защо съдът е приел, че заповедта за задържане, като противоречаща на материалния закон и несъответна на целта на закона следва да бъде отменена като незаконосъобразна. Въз основа на това съдът е приел предявения по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ иск за основателен. Ищецът е претърпял вреди - в продължение на около четири часа Димитров е бил с белезници; нарушено е било правото му на свободно придвижване; бил е принуден да обяснява, да попълва документи; бил е откъснат от обичайното си ежедневие; изпитал е стрес и притеснение, които са в пряка причинна връзка с осъщественото по силата на заповедта задържане. При преценка за размера на обезщетението, съдът след като е съобразил обстоятелството, че ищецът не е подал документи за издаване на СУМПС; вече е бил задържан няколко пъти на същото основание (управление на МПС без свидетелство за правоспособност), т. е. извършвал е административни нарушения по ЗДвП и на основание чл. 52 от ЗЗД съдът е счел, че обезщетение в размер на 400 лева съответства на критерия справедливост. При това положение съдът е счел, че ответникът по иска следва да заплати, в съответствие с нормата на чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, съдебни и деловодни разноски в размер на 120 лева. В съответствие с правомощията си по чл. 218, ал. 1 и ал. 2 от АПК настоящата инстанция намира решението на съда в обжалваната му част за валидно, допустимо и правилно. Не са налице сочените от касатора отменителни основания. В останалата част, макар и изцяло да не споделя мотивите на първостепенния съд, поради отсъствие на касационна жалба от страна на СДВР, настоящата инстанция не може да вземе отношение, тъй като в тази част решението на първостепенния съд е влязло в сила и е породило правни последици. Неоснователен е доводът за несправедливост на присъденото обезщетение. Въздигнатият от чл. 52 от ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т. 11 от ППВС № 4/1968 г. е постановено, че размерът на неимуществените вреди следва да се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите на решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер. Въпросът е конкретен, фактически въпрос и на него решаващият съд отговаря въз основа на събраните в хода на конкретното производство доказателства. По тази причина е ирелевантна сочената от касатора съдебна практика. Справедливо обезщетяване по смисъла на чл. 52 от ЗЗД означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на болките, страданията, неудобствата, емоционалните, физически и психически сътресения, нанесени на конкретното пострадало лице, което първата инстанция е съобразила. Ето защо в случая законът е приложен правилно. В случая не са налице основания за изменение на съдебния акт и в частта за разноските. Съгласно чл. 10, ал. 3 от специалния закон - ЗОДОВ, ако искът бъде уважен частично, какъвто е настоящият случай, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса, както и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. Следователно в тази част решението е правилно, а касационната жалба - неоснователна. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК Върховният административен съд, трето отделение