Решение № 297 от 15.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 470/2009 г.

Решение № 297 от 15.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 470/2009 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Светлана Калинова Производството е по реда на § 2, ал. 3 ПЗР на ГПК, обн. ДВ. бр. 59/2007г, в сила от 1.03.2008 г., във вр. с чл. 218а, ал. 1, буква "а" ГПК (отм.). "С. имоти" Е. със седалище и адрес на управление гр. С., ул. "М" № 15, обжалва решението на С. градски съд, постановено на 31.10.2006 г. по гр. д. № 1068/2006 г. Поддържа, че същото е неправилно, като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано - отменителни основания по смисъла на чл. 218б, ал. 1, буква "в" ГПК (отм.). Моли обжалваното решение да бъде отменено. В писмен отговор в срока по чл. 218г ГПК (отм.) ответникът по касационна жалба М. Г. изразява становище, че жалбата е неоснователна по изложените в отговора съображения. Ответникът по касационна жалба С. о. не изразява становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.), отговаря на изискванията на чл. 218в, ал. 2 ГПК (отм.) и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 218ж ГПК (отм.), приема следното: Предявен е установителен иск по реда на чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) за признаване право на собственост върху недвижим имот. С обжалваното решение, постановено на 31.10.2006 г. по гр. д. № 1068/2006 г. Софийският градски съд, действувайки като въззивна инстанция, е оставил в сила решението на първоинстанционния съд, с което по реда на чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) М. Г. е признат за собственик по отношение на С. о. и "С. имоти"Е. на 1/2 идеална част от апартамент в гр. С., ул. "11 август" № 21, ет. 2, ап. 2 заедно с 1/2 идеална част от 33% от мазе и таван и от общите части на сградата и от дворното място, цялото от 315 кв. м., представляващо УПИ *Х-9 в кв. 517, м. "Ц" по плана на гр. С. Прието е, че апартамент № 2 е принадлежал на М. И. Х., който е починал на 25.05.1952 г. и оставил като наследници по закон двете си дъщери Н. Б. /по баща Х/ и Е. /Еди/ Х., като всяка от тях е получила по 1/2 идеална част от оставеното от него наследство. Процесната 1/2 идеална част от апартамента е била собственост на Е. /Еди/ Х. и е била одържавена на основание Наредбата за управление на имуществата на чуждестранните лица в страната, утвърдена с ПМС № 13/1969 г., която е отменена с ПМС № 226/1992 г., по силата на което собствеността е възстановена на М. Г., наследник по закон на Е. /Еди/ Х. Обстоятелството, че лицето, от което имотът е отчужден /Еди Х. / и наследодателката на М. Г. /Еди Г. / са едно и също лице е прието за установено въз основа на представената по делото заповед за наследство, в която Е. Х. е посочена като наследник на М. И. Х. и удостоверението за смърт на Е. Г. от 29.07.1998 г., в което М. Х. е посочен като неин баща. Прието е, че правото на собственост върху имота е възстановено по реда на ПМС № 226/1992 г. и извършените впоследствие действия по предоставяне на имота за стопанисване и управление на "С. имоти" Е. и включването му в капитала на дружеството са непротивопоставими на лицето, в полза на което собствеността върху имота е възстановена. За неоснователно е прието възражението на "С. имоти"Е. за придобиване на имота по давност, тъй като от 1998 г., когато имотът е включен в капитала на дружеството, до датата на завеждане на исковата молба /29.07.2004 г./ не е изтекъл 10-годишният срок по чл. 79, ал. 1 ЗС, а с ПМС № 226/1992 г. са отменени правните последици на придобиването по давност за периода на действие на Наредбата за управление на имуществата на чуждестранните лица в страната. Обжалваното решение е валидно, процесуално допустимо и правилно. Неоснователни са изложените в касационната жалба оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила /чл. 188 ГПК (отм.) и за неправилно приложение на материалния закон /разпоредбите на Наредбата за управление на имуществата на чуждестранните лица в страната и на ПМС № 226/1992 г., както и на чл. 79, ал. 1 ЗС/. За да достигне до извода, че наследодателката на М. Г. и Е. Х., от която процесният имот е бил отчужден, са едно и също лице, въззивният съд е обсъдил в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, установяващи относими към гражданското състояние и произхода на Е. Г. факти и обстоятелства, като правилно е преценено и доказателственото значение на документите, съставени в И. и САЩ. Правилно е прието, че отбелязването в издаденото на 29.07.1998 г. в щата Ню Й. удостоверение за смърт, че починалата Е. Г. е дъщеря на М. Х., родена в България на 22.11.1921 г., удостоверява произхода на наследодателката, тъй като подобно отбелязване задължително следва да бъде извършено от длъжностното лице с оглед установяване и удостоверяване самоличността на починалата, т. е. налице е действие по удостоверяване на определено обстоятелство, извършено в рамките на правомощията на органа, издал съответния акт. Тази констатация пък е обусловила обоснования извод, че Е. Г. е наследник по закон на починалия през 1952 г. в И. М. Х. Правилен и законосъобразен е и изводът на въззивния съд, че възражението на дружеството за изтекла в негова полза придобивна давност е неоснователно. С отмяната на Наредбата за управление на имуществата на чуждестранните лица в страната е постановено и отписване от актовите книги на всички и., актувани от държавата като безстопанствени или по давност, с което, както правилно е приел въззивният съд, се заличават правните последици на изтеклата в полза на държавата придобивна давност. Последващо позоваване на изтеклата до 1992 г. придобивна давност при наличието на съдържащото се в ПМС № 226/1992 г. изявление и то от лице, в полза на което акт за държавна собственост не е бил съставян, е недопустимо. Правилно е прието също така, че предоставянето на имота за стопанисване и управление и включването му в капитала на дружеството е непротивопоставимо на М. Г. - действията са извършени след влизане в сила на ПМС № 226/1992 г. от лице, което не притежава правото на собственост върху имота. Извършените от М. Г. след влизане в сила на ПМС № 226/1992 г. действия не съставляват претенция за обезщетяване в съсобственост по смисъла на ЗОСОИ, както се поддържа в касационната жалба, а са основани на искане за реално възстановяване на отнетата от неговата наследодателка идеална част от имота. Правилен е и изводът на въззивния съд, че правото на собственост е възстановено по реда на ПМС № 226/1992 г. Същото изрично постановява да се отпишат от актовите книги по реда на Закона за държавната собственост и правилниците за прилагането им всички и., придобити от държавата като безстопанствени или по давност във връзка с ПМС № 311/1953 г. за възлагане на изпълкомите на народните съвети управлението на недвижимите и., принадлежащи на иностранните лица /отм. ДВ. бр. 30 от 1969 г./ и с Наредбата за управление на имуществата на чуждестранните лица в страната. Използуваната в случая законодателна техника съответствува на естеството на основанието, на което имотите са били актувани, а именно на Окръжно на Министерство на финансите от 24.09.1980 г., като освен това следва да се отбележи, че решаващият спора по същество съд като правоприлагащ орган не разполага с правомощието да преценява ранга на нормативния акт, посредством който са заличени правните последици на извършено от държавен орган действие, насочено към придобиване право на собственост и на правните му последици. Обстоятелството, че давността като способ за придобиване право на собственост е уредена със закон, а отписването на имотите от актовите книги за държавна собственост е разпоредено с акт на МС в случая е ирелевантно, тъй като, както вече беше отбелязано, ПМС № 226/1992 г. предвижда само заличаване правните последици на определени действия без да отменя разпоредбите на ЗС. Не са налице сочените в касационната жалба основания за отмяна на постановеното от въззивния съд решение, поради което по реда на чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.) същото следва да бъде оставено в сила. По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение