Решение № 5586 от 10.05.2021 г. на ВАС по адм. д. № 810/2021 г.

Решение № 5586 от 10.05.2021 г. на ВАС по адм. д. № 810/2021 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). С решение № 1434 от 29.10.2020 г., постановено по административно дело № 1097/2020 г., Административен съд – Б. е: 1) отменил решение № Ц1012-02-14#2 от 15.05.2020 г. на директора на ТП на НОИ – Б. и потвърденото с него разпореждане № 2113-02-2604#10 от 17.03.2020 г. на ръководителя по пенсионно осигуряване в ТП на НОИ – Б.; 2) върнал преписката на административния орган за ново произнасяне по заявление вх. № 2113-02-2604 на Т. С., съобразно мотивите на съдебното решение; 3) осъдил Националния осигурителен институт чрез ТП на НОИ – Б. да заплати на Т. С., ЕГН [ЕГН], от гр. Б., [улица], направените по делото разноски в размер на 1010 лева. Така постановеното решение е атакувано с касационна жалба от директора на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт – Б.. К. навежда доводи за неправилност на съдебния акт, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК – нарушение на материалния закон и необоснованост. Исканията са да се отмени съдебното решение и да бъде постановено ново, с което да се потвърди решение № Ц1012-02-14#2 от 15.05.2020 г. на директора на ТП на НОИ – Б.. В допълнително представено писмено становище, подадено от касаторовия пълномощник главен юрисконсулт Д. Д., заявените искания се поддържат, като е възведена и претенция за присъждане на заплатената държавна такса по касационното оспорване в размер на 200 лева, както и на юрисконсултско възнаграждение за осъществената защита от юрисконсулт в производството пред настоящата инстанция. В случай, че ответникът претендира присъждане на разноски в размер над минималния за адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) във връзка с чл. 144 от АПК прави възражение за прекомерност на заплатения адвокатски хонорар. Ответникът по касация Т. С. от гр. Б., действащ чрез процесуалния представител адвокат М. И., в писмен отговор и депозирано преди проведеното съдебно заседание писмено становище, аргументира теза за неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното с нея съдебно решение. Моли решението да се остави в сила и да се присъдят разноските за касационното производство, които са в размер на 600 лв. заплатено адвокатско възнаграждение. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и предлага оспореното с нея съдебно решение като правилно да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която оспореното с нея решение е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. С процесното разпореждане 2113-02-2604#10 от 17.03.2020 г. пенсионният орган е отказал да отпусне на Т. С. по заявлението му от 16.09.2019 г. лична пенсия за осигурителен стаж и възраст при условията на чл. 69 б, ал. 2 от КСО, по съображения, че лицето към датата на заявлението не отговаря на изискването да има минимум 15 години осигурителен стаж от втора категория труд, а има 12 години и 9 месеца. Решаващо в случая се явява незачитането от органа като втора категория труд на признатия от него като придобит от С. стаж в СЕП "В. стопанство" (сега "В. стопанство" АД) гр. Б. на длъжност "ел. монтьор" в периода 01.08.1978 г. - 12.02.1979 г. (6 месеца и 11 дни), на длъжност "ел. техник" в периода 23.06.1982 г. - 01.06.1983 г. (11 месеца и 8 дни), на длъжност "ел. техник" в периода 01.12.1985 г. - 28.07.1986 г. (7 месеца и 27 дни), на длъжност "ел. монтьор" в периода 01.01.1990 г. - 31.12.1991 г. (2 години) и на длъжност "работник" в периода 01.06.1993 г. - 27.08.1993 г. (2 месеца и 26 дни), или общо 4 години, 4 месеца и 12 дни. За пълнота в тази връзка трябва да се отбележи, че трудът, положен от същото лице в същото предприятие през междинни на горните периоди, но на длъжност "монтажник", е признат за такъв от втора категория като попадащ в записа на т. 26 от отменения Правилник за категоризиране на труда при пенсиониране (ПКТП, отм.). При осъществения административен контрол директорът на ТП на НОИ - Б. не е намерил основания да ревизира разпореждането, поради което с оспореното пред Административен съд – Б. решение от 15.05.2020 г. по същество го е потвърдил. За да уважи сезиралата го жалба първоинстанционният съд е приел, че макар и издадени от компетентни органи м изискуемата от закона форма и без допускане на нарушения на процесуалните правила при проведената административна процедура, процесните разпореждане на пенсионен орган и решение на ръководител на ТП на НОИ са незаконосъобразни, защото противоречат на приложимия материален закон и неговата цел. Съдът е обосновал извод, че административните органи неправилно са зачели стажа на Т. С. през спорните периоди като такъв от трета категория труд, а не от втора, защото трудът през тези периоди в СЕП "В. стопанство" – Б. (като и в промеждутъчните на длъжност "монтажник", които обаче са признати като втора категория) попада в записа на т. 26 от ПКТП (отм.);. От установените по делото факти посредством събраните писмени и гласни доказателства и заключението на вещото лице по назначената съдебна експертиза е изведен извод, че С. е работил в предприятие, което се занимава със строително-монтажна, строително-ремонтна и строително-експлоатационна дейност. Бригадата, в която е работел в тези периоди С., изцяло се е занимавала със строително-монтажна дейност, осъществявана на цялата територия на Бургаска област (преди Бургаски окръг) при построяването, реконструкцията, модернизацията и ремонта на конкретно посочени пречиствателни и помпени станции, както и на компресорната станция на язовир "Раков дол", като е изграждала електротехнологични съоръжения и оборудване на тези обекти. При това положение към признатия му от компетентните органи осигурителен стаж от втора категория труд следва да се прибавят още 4 години, 4 месеца и 12 дни, и по този начин общият му осигурителен стаж от тази категория става 17 години, 1 месец и 12 дни, което обуславя извод, че по отношение на С. към датата на заявлението му за пенсиониране са били налице предпоставките, визирани в чл. 69 б, ал. 2 от КСО за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. Поради това е отменил обсъжданите решение на директора на ТП на НОИ и разпореждане на ръководителя на пенсионното осигуряване, върнал е с оглед естеството на акта преписката на компетентния да се произнесе по заявлението на физическото лице за отпускане на пенсия орган за нова преценка с конкретно дадени указания в мотивите по тълкуването и прилагането на закона, и е присъдил разноски съобразно изхода на спора. Съдебното решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. Атакуваният съдебен акт не страда и от твърдяните от касатора пороци, наличието на които би обусловило неговата неправилност по смисъла на чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК. Решението на Административен съд – Б. се основава на задълбочена и обоснована преценка на събраните доказателства, издадено е в съответствие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби, като е постановено при стриктно спазване на съдопроизводствените правила. Първоинстанционният съд (т. е. инстанцията по същество на спора, пред която е можело да се установяват юридически и доказателствени факти от значение за законосъобразността на процесните актове на администрацията) в хода на проведеното от него съдебно-административно производство е събрал и коментирал относимите към казуса доказателства, достатъчни за изясняването му от фактическа и правна страна и за правилното решаване на спора, надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал всички релевантни за спора факти и обстоятелства от значение за спорното право, правнозначимите доводи и възражения на страните, и е проверил изцяло законосъобразността на процесното решение съобразно очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168, ал. 1 от АПК по критериите в чл. 146 от АПК. Въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства и при анализа им във връзка с приложимата в случая нормативна уредба е направен правилен краен извод за основателност на жалбата срещу акта, като убедително са опровергани релевираните и пред настоящата инстанция доводи за неговата законосъобразност. На база на правилно установените факти съдът е извел обосновани изводи (съображенията за които се възприемат изцяло от настоящата инстанция и не следва да бъдат дословно преповтаряни) в насока, че решението е издадено от компетентен административен орган в съответствие с правомощията му, в предписаната от закона форма и съдържа изискуемите реквизити, при спазване на административнопроизводствените правила, но е в несъответствие с материалния закон и целта на закона, което обуславя наличието на отменителните основания по чл. 146, т. 4 и т. 5 от АПК. Настоящата инстанция споделя решаващия извод на първоинстанционния съд, че трудът на Т. С. през обсъжданите периоди следва да бъде зачетен като втора, а не като трета категория. Решението на Административен съд - Б. е постановено в съответствие с доказателствата по делото, както и относимата към тях материалноправна уредба, които обуславят направените изводи от съда, че неправилно е отказано отпускането на пенсия при условията на чл. 69 б, ал. 2 от КСО. Съдът правилно е разрешил основният спорен между страните въпрос досежно това дали може да се квалифицира добития от Т. С. стаж в СЕП "В. стопанство" гр. Б. през периодите 01.08.1978 г. - 12.02.1979 г., 23.06.1982 г. – 01.06.1983 г., 01.12.1985 г. – 28.07.1986 г., 01.01.1990 г. – 31.12.1991 г. и 01.06.1993 г. – 27.08.1993 г., и съответно от каква категория труд е същия (втора или трета). За изясняване на това обстоятелство, което е от съществено значение за преценката следва ли да се отпусне пенсия на заявителя по условията на чл. 69 б, ал. 2 от КСО, първоинстанционният съд е направил всичко необходимо за събиране на относимите писмени доказателства, събрал е ангажираните от лицето гласни доказателства за условията на труд и мястото на работа, назначил е съответната експертиза, преценил е правилно доказателствената стойност на представеното УП–3 № 657/01.12.2017 г. и трудовата книжка на С., в което стажът за процесния период не е посочен като категория, а са направени записи относно заеманата длъжност и квалификация при упражняването й (строителен разряд и ел. заварчик). При анализа на показанията на допуснатите двама свидетели съдът е обсъдил в каква среда се е осъществявала дейността на С. в обсъжданите периоди и при изпълнение на какви функции от негова страна. Заключението по назначената в хода на производството експертиза е прието без възражения от процесуалните представители на страните, и с основание е кредитирано от съда като компетентно изготвено относно характера и условията на труд. Бургаският административен съд правилно е издирил и тълкувал приложимия материален закон съобразено с установеното в експертното заключение, записванията в приложените УП и в трудовата книжка (част от които се различават), и събраните гласни доказателства, като е направил обоснована и материално законосъобразна преценка по отношение на изпълнението на нормативните предпоставки за причисляване на труда на С. към изрично визираните в т. 26 от ПКТП (отм.); и съответно към втора категория. Безспорно трудът на извършващите непосредствено строително-монтажна дейност на обекти – хидротехнически съоръжения, изразяваща в изграждането на терен и монтажа на машини и електрическо оборудване, се причислява към посочената точка, а от доказателствата по делото е видно, че за спорните периоди С. е осъществявал именно такава дейност. За отбелязване в тази връзка е, че заеманите от С. длъжности в СЕП "В. стопанство" гр. Б. са изрично посочени като такива по т. 26 от ПКТП (отм.); в издадения (макар и като указание за администрацията за приложението на правилника) "Списък на най-често срещаните строително-монтажни професии и специалности". Ако и длъжностите, които е заемало лицето в това предприятие да са различни, записани в обсъжданото УП-3 като "ел. техник", "ел. монтьор", "монтажник" и "работник" (последното не е длъжност, а категория персонал, но пък следва да се има предвид, че в трудовата книжка за същия период е отразено като "ел. монтьор"), те незаконосъобразно са приети от органа като такива от различни категории труд, защото всички те са свързани с осъществяваната за целия период на работа в посоченото предприятие от лицето строително-монтажна и строително-ремонтна дейност, обосновано приета от съда като труд втора категория по т. 26 от ПКТП (отм.);. В чл. 40, ал. 1 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС) трудовата книжка е посочена като един от валидните документи за установяване на трудов стаж, а съгласно чл. 347 от Кодекса на труда (КТ) трудовата книжка е официален удостоверителен документ за вписаните в нея обстоятелства, свързани с трудовата дейност на работника или служителя. Тази книжка е официален документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 от ГПК, тъй като е издадена и попълвана от длъжностно лице /лица в кръга на службата му/им по установените форма и ред. В този контекст неоснователни са оплакванията на касационния жалбоподател относно задължителното вписване от страна на работодателя на съответните точки от ПКТП (отм.); в издадените от него УП, с предложение относно категорията стаж. Препоръките на работодателя, свързани с категоризирането на труда, направени в издадените документи по образец, не са задължителни и не обвързват пенсионния орган, който следва да определи категорията обективно и съобразно условията на трудовата среда, при които лицето е работило, независимо от доводите на касатора в противния смисъл. Същественото в случая е, че от събраните многобройни доказателства по делото, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, първоинстанционният съд е установил по несъмнен и категоричен начин, че по отношение на С. към датата на подаване на заявлението му за пенсиониране са били налице всички кумулативно изискуеми предпоставки на чл. 69 б, ал. 2 от КСО. За пълнота следва да се отбележи и това, че касаторовото възражение за прекомерен размер на присъдените в полза на опонента му разноски от Бургаския административен съд също е неоснователно, предвид действително завишената фактическа и правна сложност в производството по делото пред първоинстанционния съд и с оглед на това, че само част от общата присъдена сума е за платеното възнаграждение на адвокат (за която възражение за прекомерност е допустимо), а разликата е в понесените разноски за държавна такса и вещо лице. Предвид изложеното обоснован и в съответствие с материалния закон се явява крайният правен извод на Бургаския административен съд за незаконосъобразност на решението на директора на ТП на НОИ – Б. и на потвърденото с него разпореждане на ръководителя на пенсионното осигуряване. Като е отменил порочните административни актове и е върнал преписката на пенсионния орган за ново произнасяне, съдът е постановил правилен съдебен акт, който при липса на касационни основания за неговата отмяна следва да бъде оставен в сила. При този изход на спора акцесорната касаторова претенция за присъждане на направените деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение също се явява неоснователна и не следва да се уважи. На свой ред именно с оглед изхода на спора основателна е претенцията на ответника по касация за присъждане на направените за настоящото съдебно производство разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. За да защити интереса на всяка от страните в процеса и да я предпази от заплащане на разноски, които са неоснователно завишени, законодателят е предвидил правилото за намаляване на прекомерно определения адвокатски хонорар. Съгласно чл. 78, ал. 5 от ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения в чл. 36 от Закона за адвокатурата (ЗА). Във визираният чл. 36 от ЗА е уредено, че съдът с решението определя възнаграждението на адвоката съгласно наредбата на Висшия адвокатски съвет и осъжда другата страна да го заплати, като определеното възнаграждение не може да бъде по-ниско от предвидения минимален размер за съответния вид работа. Съгласно чл. 8, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела по Кодекса за социално осигуряване без определен материален интерес (каквото е настоящото) възнаграждението е 350 лв. Процесуалният представител на касатора своевременно е направил възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК, а съдът, с оглед неголямата фактическа и правна сложност на делото пред касационната инстанция намира, че размерът на заплатения от ответника хонорар на упълномощения да го представлява пред (ВАС) адвокат е прекомерно завишен, поради което трябва да присъди по-нисък размер на разноските. На основание § 1, т. 6 от допълнителните разпоредби на АПК разноските трябва да се поемат от юридическото лице, в структурата на което е административният орган. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение 1, предложение 1 от АПК, Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение,