Решение № 359 от 25.09.2026 г. на ВКС по н. д. № 532/2026 г.

Производството е образувано на основание чл. 422 ал.1 т.5 от НПК по повод постъпило искане за възобновяване на наказателно дело (ВНОХД № 543/2025 г. по описа на ОС – Плевен) от осъдения от Ч. С. Ч., подадено чрез защитника му адв. Г. Г. и насочено срещу влязлата в законна сила присъда № 4/04.02.2026 г., постановена от Окръжен съд-Плевен по цитираното дело. В искането се сочи, че са налице основанията за възобновяване по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1-3 вр. ал. 2 и ал. 3, т. 1 и 4 от НПК, тъй като при постановяване на осъдителната присъда от ОС - Плевен са допуснати съществени нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 от НПК. На първо място е заявено нарушение по чл. 348, ал. 3, т. 4 от НПК – че по време на постановяване на въззивната присъда е била нарушена тайната на съвещанието. Наличието на този порок е мотивирано с доводи, че след като съдебният състав се оттеглил на тайно съвещание (което в действителност било станало в съдебната зала, от която били отстранени всички лица с изключение на членовете на съдебния състав) и преди съдът да обяви, че присъдата е изготвена и да покани в залата присъстващите страни, в 10:42:15 ч. в залата бил влязъл съдебният секретар Н. В. Д., като последвали влизания и излизания от залата на членове на състава и на съдебния секретар, едва след което в 10:46 ч. страните били поканени да влязат, за да изслушат съдебния акт. Счита се, че по този начин тайната на съвещанието била категорично нарушена, тъй като съдебният секретар не е измежду лицата, които имат право да присъстват на тайното съвещание на съдебния състав. В тази връзка се настоява, че присъствието му преди съставът да е обявил, че е взел решение или че е изготвил присъдата, се явява съществено и неотстранимо процесуално нарушение. На следващо място, се застъпва становище, че осъдителната присъда на въззивния съд почива на предположения, доколкото изводът му, че осъденият е употребил наркотични вещества преди да започне да управлява процесното МПС, е само едно неподкрепено с факти предположение, което нарушава правото на защита на осъдения. В тази насока се излагат съображения, че е налице един продължителен период между момента, в който осъденият е паркирал управлявания от него автомобил пред сградата на районното управление, и момента, в който е бил проверен за употреба на наркотични вещества, при което е следвало да се отчете и безспорният факт, че осъденият първо е участвал в друго действие - предаване на служебното си оръжие. Като безспорни се изтъкват и фактите, че Ч. не е бил спрян за проверка от органите на полицията и че не е бил наблюдаван от тях от момента на паркирането и изключването на двигателя на автомобила до започване на проверката за наркотични вещества, както и че дори са налице свидетелски показания и данни от видеотехническата експертиза, че осъденият се е върнал сам до автомобила и е бил сам в него преди да му бъде извършена проверка за употреба на наркотични вещества. Изразява се и недоволство, че въззивният съд необосновано приема, че проверката е била извършена по реда на ЗДвП. Сочат се аргументи, че за да се приеме наличие на такава проверка водачът трябва да е спрян (за проверка), да е установено, че са налице външни признаци, поведение или реакции на водачите на МПС за употребата на наркотични вещества или техни аналози (чл. 5, ал. 1 от Наредба № 1 от 19.07.2017 г.) и да е съставен протокол по чл. 5, ал. 2 от същата наредба - приложение № 2 към нея. Посочва се обаче, че при осъдения нито са били налице такива признаци (видно от разпитите на свидетелите), нито е съставен протокол приложение № 2, който би отразил както законосъобразното провеждане на теста, така и признаците по чл. 5, ал. 1 от Наредбата. Отделно от това се акцентира, че чл. 343б, ал. 3 от НК изисква установяването на употребата на наркотични вещества и техни аналози да става по надлежния ред и че единствено при спазване на всички законови процедури, формиращи понятието „надлежен ред“ - посочената по-горе Наредба № 1 от 19.07.2017 г. и по-специално при спазване на изискванията на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от тази наредба, би имало основание да се приеме за законосъобразно и последващото назначаване и изготвяне на химико-токсикологична експертиза по реда на същата наредба. Твърди се, че в случая липсата както на протокол по чл. 5, ал. 2 от Наредба № 1, така и на признаците по чл. 5, ал. 1 от същата наредба, съчетано с липсата на сигурност, че подсъдимият е употребил наркотични вещества преди, а не след като е управлявал автомобила, изцяло опорочава изградената от въззивния съд логическа верига от заключения. Оспорва се и решението на окръжния съд да не цени показанията на св. П. Д. от въззивното следствие поради това, че те били противоречиви и нелогични и не се подкрепяли от събрания по делото фактически материал и доказателства. В тази връзка се твърди, че Д. подробно е разказала, че е изпитала угризения към извършеното от нея, което е и причината за промяната на показанията й, като въпреки разяснените й от въззивната инстанция възможни негативни последици за нея, тя не е оттеглила новите си показания, което сочи, че същите са дадени от нея с пълно съзнание и увереност, че именно това е реалната обстановка по случая. Претенцията за явна несправедливост на определеното наказание се основава на недоволство, че при правилно отчетени от окръжния съд отлични характеристични данни на подсъдимия, както и при многобройни обстоятелства, които обуславят наказание под минимума, такова не е било наложено. Към ВКС в алтернативен ред са отправени молби в следната последователност - на основание чл. 425, ал. 1, т.1 от НПК да отмени присъдата на ОС – Плевен и да върне делото за нова разглеждане на друг състав на Окръжен съд – Плевен; на основание чл. 425, ал. 1, т. 2 от НПК и чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК осъденият да бъде оправдан; или на основание чл. 425, ал. 1, т. 4 от НПК да бъде наложено по-леко наказание на осъдения. В съдебното заседание пред настоящата инстанция защитникът на осъдения Ч. Ч. адв. Г. Г. поддържа искането за възобновяване на наказателното дело, като отново поставя на вниманието на ВКС изложените вече в сезиращия документ съображения в подкрепа на релевираните оплаквания. В допълнение към тях защитникът адв. Г. посочва, че няма никакво доказателство, което да сочи, че клиентът му именно по време на управление на автомобила е бил под влияние на наркотични вещества. Счита, че осъдителната присъда на въззивния съд следва да бъде отменена и искането за възобновяване да бъде уважено. В лична защита осъденият Ч. Ч. смята, че е осъден неправомерно, а в последната си дума моли делото да бъде възобновено. Представителят на ВКП намира искането за възобновяване за неоснователно. Изразява становище, че в хода на съдебното производство са събрани множество непротиворечиви доказателства, които са довели до установяването на факта, че осъденият е управлявал МПС след употреба на наркотични вещества. Счита, че наредбата, касаеща установяването на наличие на упойващи вещества, е била спазена. Заявява също, че изготвената химическа експертиза категорично доказва наличието на наркотични вещества в кръвта на осъденото лице. Намира, че не са налице предпоставките за възобновяване на производството по чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК и моли да не се уважава искането. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, след като обсъди релевираните в искането за възобновяване доводи и изложените в съдебно заседание становища на страните и като извърши проверка на атакувания съдебен акт съобразно правомощията си по глава тридесет и трета от НПК, установи следното: С присъда № 47/16.05.2025 г. на Районен съд-Плевен, постановена по НОХД № 2050/2023 по описа на съда, подсъдимият Ч. С. Ч. е признат за невинен в това, че на 24.02.2023 г., в 18:44 часа, в [населено място] на [улица]пред № /номер/ е управлявал МПС - товарен автомобил /марка/ с регистрационен [рег.номер на МПС] - негова собственост, след употреба на наркотични вещества - амфетамин и метаамфетамин, изпробван от Д. П. - инспектор при сектор ПП при ОДМВР - Плевен с техническо средство „Дръг чек ARPK 0012“ с пореден номер на проба 304 - позитивна, както и според извършени химически изследвания от Химикотоксилогична лаборатория на ВМА - София с имуноаналитични изследвания с лабораторен № 1980 и № 1982 с положителен резултат за наличие на амфетамин и метаамфетамин в кръвта и урината му, поради което и на основание чл. 304 предложение последно от НПК във вр. с чл. 9 ал. 2 от НК е оправдан по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 343б ал. 3 във вр. с ал. 1 от НК. По протест на прокурор в РП-Плевен срещу тази оправдателна присъда в Окръжен съд-Плевен е било образувано ВНОХД № 543/2025 г. Същото е приключило с постановяване на сега атакуваната пред касационната инстанция въззивна присъда № 4/04.02.2026 г., с която на основание чл. 334, т. 2, във вр. с чл. 336, ал. 1, т. 2 от НПК първоинстанционната присъда е отменена изцяло и вместо нея подсъдимият Ч. С. Ч. е признат за виновен в това, че на 24.02.2023 г., в 18:44 часа, в [населено място], /област/, на [улица] управлявал МПС – товарен автомобил/марка/ с рег. [рег.номер на МПС], след употреба на наркотични вещества – амфетамин и метамфетамин, поради което и на основание член 343б, ал. 3 и чл. 54, във вр. с чл. 2, ал. 2 от НК е осъден на една година лишаване от свобода, изпълнението на което на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложено за срок от три години считано от влизане на присъдата в сила, както и на глоба в размер на 500 лв., с равностойност 255,65 евро. С въззивната присъда на основание чл. 343г, ал. 1, във вр. с чл. 37, ал. 1, т. 7, във вр. с чл. 2, ал. 2 от НК подсъдимият Ч. С. Ч. е лишен и от правото да управлява моторни превозни средства за срок от две години. С присъдата на основание чл. 59, ал. 4 от НК е постановено при изпълнение на наложеното на подсъдимия Ч. С. Ч. наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от две години да се приспадне времето, през което за същото деяние той е бил лишен по административен ред от възможността да упражнява това право със ЗППАМ № 23-0938-000105 от 24.02.2023 г. на ОД на МВР-Плевен, сектор „Пътна полиция“, с която свидетелството за управление на МПС на подсъдимия е било временно отнето до решаване на въпроса за отговорността от съда, но за не повече от 18 месеца. С присъдата въззивният съд се е произнесъл и по въпросите относно веществените доказателства и разноските (осъждайки подсъдимия да заплати направените на досъдебното производство и на съдебното следствие разноски). Искането за възобновяване на наказателното дело е допустимо, тъй като е направено от страна, имаща право на такова искане съгласно чл. 420, ал. 2 от НПК; в установения в чл. 421, ал. 3 от НПК срок; и срещу въззивен съдебен акт, подлежащ поначало на касационна проверка, но в случая непроверен по касационен ред и влязъл в законна сила. Преценено по същество, искането за възобновяване е неоснователно. Заявеното нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в нарушаване на тайната на съвещанието при постановяване на въззивната присъда, ще се разгледа приоритетно, доколкото наличието му би представлявало абсолютно процесуално нарушение (по чл. 348, ал. 3, т. 4 от НПК) и би предпоставило безусловна отмяна на съдебния акт. ВКС намира, че оплакването за нарушение на тайната на съвещанието при постановяване на въззивната присъда е лишено от фактическо и правно основание. Нарушаване тайната на съвещанието по време на постановяване на присъдата, респ. решението ще бъде налице, когато от момента на оттеглянето на съда на съвещание за постановяване на съдебния акт до момента на неговото оповестяване (съобразно правилата за съответния вид акт) обсъжданията и разискванията на членовете на съдебния състав и взетото от тях решение по конкретния казус по някакъв начин са станали достояние на външни за съдебния състав лица (което означава, че по този начин е била създадена потенциална възможност да се оказва влияние върху съдебния състав при формиране на крайното му решение). Изложените в искането обстоятелства, релевиращи коментираното оплакване, не обосновават извод, и още повече недвусмислен и категоричен, съдържанието на въззивната присъда да е достигнало до знанието на трети лица извън съдебния състав преди нейното оповестяване. Такъв факт (че съдържанието на присъдата е достигнало до знанието на трети лица преди обявяването й) даже не се и заявява. Освен това не се твърди, а същевременно липсват и данни, друго лице извън решаващия състав на ОС-Плевен да е присъствало по време на обсъждането и произнасянето на присъдата. Дори напротив, в тази връзка в искането се сочи, че съдебният състав се е оттеглил на тайно съвещание, което в действителност било станало в съдебната зала, от която били отстранени всички лица с изключение на членовете на съдебния състав. Съобразно тези твърдения е очевидно, че въззивният съд се е оттеглил на съвещание само с присъствие на членовете на съдебния състав, което без съмнение го очертава като „тайно“. В този смисъл е и отразеното в съдебния протокол (който е годно писмено доказателствено средство за това обстоятелство) - оттегляне само на състава на съда на тайно съвещание за постановяване на присъдата (л.81 от въззивното дело). В хода на това съвещание, времевата продължителност на което не е нормативно регламентирана, съставът на въззивния съд е следвало да отговори на определени въпроси и с оглед тях да прецени какъв съдебен акт да постанови съобразно правомощията си по чл. 335 - чл. 338 от НПК. Като именно с формирането на позицията на съдебния състав по съществото на производството приключва и разглеждането на делото в тайното съвещание. След този момент самото присъствие на други трети лица и в частност на съдебния секретар в залата, в която се е провеждало съвещанието, е ирелевантно щом не се установява третите лица да са добили знание за съдържанието на произнесения съдебен акт преди обявяването му. В случая липсват данни за това, както и изобщо твърдения в тази насока, поради което и предвид гореизложеното ВКС счита, че при постановяване на въззивната присъда не е била нарушена тайната на съвещанието. Лишено от основание е и оплакването, че осъдителната присъда на въззивния съд почива на предположения, респ. че изводът на този съд, че осъденият Ч. е употребил наркотични вещества преди да започне да управлява процесното МПС, е само едно неподкрепено с факти предположение. Съгласно чл. 303 от НПК осъдителна присъда може да бъде постановена, само ако обвинението е доказано по несъмнен и категоричен начин (ал. 2), като тя не може да почива на предположения и съмнения (ал.1). Изводите за доказаност на обвинението по начин, изискуем от закона, следва да са направени след обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото съобразно принципа на чл. 14 ал.1 от НПК. В случая въззивният съд стриктно е спазил тези правила, тъй като проверката на дейността му по анализ на доказателствената съвкупност не сочи на допуснати (съществени) нарушения. В частност не са констатират процесуални нарушения, които да опорочават доказателствения процес, довел до приемането от окръжния съд на фактите относно осъщественото от осъдения Ч. С. Ч. управление на МПС – товарен автомобил /марка/ с рег. [рег.номер на МПС] след употреба на наркотични вещества – амфетамин и метамфетамин, установена по надлежния ред. При извеждането им въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото стриктно съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да дадат основания за съмнителност на установената фактология по инкриминираното обвинение. Процесът по оценка на доказателствената съвкупност е законосъобразно осъществен - доказателствените източници са изследвани в пълнота, без да е игнориран някой от тях; съдържанието им не е изопачено; не е налице превратно и/или едностранчиво обсъждане на доказателствения материал по делото (в ущърб на осъдения); всички доказателствени материали, на които се е позовал въззивният съд за обосноваване извършването на деянието, са проверени по надлежния процесуален ред; вътрешното убеждение на съдебния състав при оценката на доказателствения материал е убедително мотивирано с изчерпателни, ясни и логични аргументи, изложени на стр. 10 - 16 от мотивите. Т.е., обстоятелствата, включени в предмета на доказване по чл. 102 т.1 от НПК (извършването на деянието и участието на осъдения в него), са установени в състезателно съдебно производство съобразно принципите на чл. 13 и чл. 14 от НПК. Следователно, след като оценката на доказателствата е подчинена на процесуалните изисквания за обективност, всестранност и пълнота на изследването на всички обстоятелства, включени в предмета на доказване, то самото несъгласие на защитата с тази оценка съвсем не означава, че е допуснато претендираното нарушение на чл. 303, ал. 1 от НПК. В случая изводите за съзнателно извършено от осъдения управление на МПС след употреба на наркотични вещества съвсем не са разколебани и предполагаеми, а са доказателствено обезпечени в необходимата степен на категоричност. С оглед на това ВКС изцяло споделя мнението на въззивната инстанция, че по делото е доказано по несъмнен начин, че подсъдимият е извършил престъплението, за което е предаден на съд. В тази насока правилно са отчетени и ценени многобройните по обем данни, подробно описани и анализирани на стр. 8-16 в мотивите на атакуваната присъда, като тяхното изчерпателно изброяване и вярното им доказателствено интерпретиране от въззивния съд изключва (не обуславя) необходимостта същите отново да бъдат посочвани и коментирани от ВКС. В заключение се налага изводът, че установените доказателствени материали формират надеждна и стабилна доказателствена основа за осъждането на Ч. Ч. по повдигнатото му обвинение, поради което и преценката, че е извършил инкриминираното престъпление се явява в съответствие с изискването на чл. 303, ал. 2 от НПК и не почива на предположения. Този извод не се оборва и опровергава от изтъкнатите в искането обстоятелства, че е налице един продължителен период между момента, в който осъденият е паркирал управлявания от него автомобил пред сградата на районното управление, и момента, в който е бил проверен за употреба на наркотични вещества; че първо е участвал в друго действие - предаване на служебното си оръжие; и че не е бил спрян за проверка от органите на полицията и че не е бил наблюдаван от тях от момента на паркирането и изключването на двигателя на автомобила до започване на проверката за наркотични вещества. Всички тези обстоятелства сами по себе си не изключват установения от окръжния съд факт на управление на МПС от осъдения след употребени от него наркотични вещества, доколкото те въобще не индикират към употреба на наркотични вещества от осъдения след пристигането му в сградата на полицейското управление, нито пък създават някакви съмнения за вероятна и възможна употреба на такива именно след преустановяване управлението на МПС. Още повече, че данни с такава насоченост по делото не съществуват и че дори самият осъден не навежда такива факти. А що се касае до твърдението, че Ч. се е върнал сам до автомобила и е бил сам в него преди да му бъде извършена проверка за употреба на наркотични вещества, следва да се отбележи, че обстоятелства в такава хронология и последователност не са установени по делото. Установено е, че връщането до автомобила е осъществено едва след извършването на проверката, поради което този факт няма никакво отношение към застъпената теза употребата на наркотични вещества да се е случила постфактум на управлението на автомобила. Неоснователно е и оплакването, че въззивният съд необосновано е приел, че проверката на осъдения е била извършена по реда на ЗДвП, както и свързаното с това оплакване възражение, че установяването на употребата на наркотични вещества не е станало при спазване на всички законови процедури, формиращи понятието „надлежен ред“, а именно - при спазване на изискванията на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от Наредба № 1 от 19.07.2017 г. относно наличието на външни признаци, поведение или реакции на водачите на МПС, за да им бъде извършена проверка за употреба на наркотични вещества или техни аналози (чл. 5, ал. 1 от Наредба № 1 от 19.07.2017 г.) и относно съставянето на протокол по чл. 5, ал. 2 от същата наредба - приложение № 2 към нея. Съгласно чл. 6, ал.1, т. 7 от ЗМВР, МВР извършва и контролна дейност, като в чл. 30, ал. 1, т.5 от ЗМВР е регламентирано, че тази контролна дейност се осъществява от органите на МВР вкл. и чрез проверки за спазване на правилата за движение по пътищата и на водачите на моторни превозни средства. Следователно в изпълнение на тази си функция органите от системата на МВР са в правомощията си да извършат проверка на водач на МПС независимо от това дали е обективирано негово нарушение. Установените по делото факти сочат, че проверката за употреба на наркотични вещества от Ч. е била извършена от служителя на МВР Д. П. с техническо средство „Дръг чек ARPK 0012“ с пореден номер на пробата 304 почти веднага след пристигането на осъдения в полицейското управление с управлявания от него автомобил; че след пристигането в РУП-Долна Митрополия на извиканите за целта служители от сектор „Пътна полиция“ на ОД на МВР-Плевен М. Д. Г. и Д. Б. Д., които били на работа същата вечер, те прегледали дисплея на използваното за пробата техническо средство, съставили акт за установяване на административно нарушение на осъдения Ч., иззели свидетелството му за управление на МПС, свидетелството за регистрация на товарния автомобил и контролния талон, свалили регистрационните табели на МПС и му връчили талон за медицинско изследване за употреба на наркотични вещества или техни аналози. Всички тези обстоятелства несъмнено показват, че извършената на Ч. проверка е обхващала качеството му на водач на МПС и е била с насоченост дали в това си качество той е спазвал правилата за движение по пътищата и в частност на разпоредбата на чл. 5 ал.3, т.1 от ЗДвП, забраняваща на водача на ППС да управлява такова след употреба на наркотични вещества или техни аналози. Самата контролна дейност на съответния орган от структурата на МВР по установяването на употребата на наркотични вещества или техни аналози от водачите на ППС също е регламентирана от ЗДвП – разпоредбата на чл. 174 ал.4, която предвижда, че редът за установяване на такава употреба е определен с наредба на министъра на здравеопазването, министъра на вътрешните работи и министъра на правосъдието. А този ред сочи, че за деянията, свързани с управляване на МПС след употреба на алкохол и/или на наркотични вещества, поначало следят органите, упражняващи контрол за безопасност на движението по пътищата (виж чл.2 ал.1 от Наредба № 1 от 19.07.2017 г.). В заключение се налага изводът, че в случая проверката на осъдения за употреба на наркотични вещества е извършена именно в качеството му на водач на ППС от компетентни органи на МВР и в изпълнение на възложените им от закона (ЗМВР и ЗДвП) контролни правомощия, поради което от тази гледна точка не е налице порок при установяване употребата на наркотични вещества от осъдения. Не са налице и претендираните нарушения на изискванията на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от Наредба № 1 от 19.07.2017 г. от гледна точка „участието“ на тези изисквания във формирането на „надлежния ред“ за установяване употребата на наркотични вещества от водачи на ППС. Лексикалното значение на текста на чл. 5, ал. 1 от Наредба № 1 от 19.07.2017 г. изключва тълкуването, че тази норма изчерпва фактическите основания за извършването на проверка на водачите на ППС за употреба на наркотични вещества или техни аналози. В нея не е изрично посочено, че проверка се извършва само при наличие на външни признаци, поведение или реакции на водачите на МПС за употребата на наркотични вещества или техни аналози, поради което следва да се приеме, че тя формулира само едно от основанията за извършването на проверка за употреба от водачите на такива вещества. Противното би означавало проверките да се ограничават единствено до случаите, в които са проявени външни признаци, поведение или реакции на водачите на МПС. А това, от своя страна, би обезсмислило самият контрол на движението по пътищата в тази насока, доколкото не може да се очаква осъществяващите контрола лица да разполагат с необходимите експертни знания, за да могат във всички случаи самостоятелно и безпогрешно да определят наличието на признаци у проверяваните лица за употреба на забранени вещества. Затова преценката дали да бъде извършена проверка за употребата на наркотични вещества или техни аналози по реда на Наредба № 1 е оставена изцяло в правомощията на контролните органи. С оглед на това твърдяното обстоятелство, че към момента на проверката при осъдения не са били налице външни признаци за употреба на наркотични вещества, се явява ирелевантно за законосъобразността на извършената му проверка от гледна точка спазването на реда по Наредба № 1, поради което то не влияе на законосъобразността на извода, че преди проверката осъденият е бил употребил наркотични вещества. В действителност по делото не е приложен и липсва протокол по чл. 5, ал. 2 от Наредба № 1 от 19.07.2017 г. - приложение № 2 към наредбата, в който да е отразен резултатът от извършената проверка за употребата на наркотични вещества или техни аналози с тест. Но доколкото в случая употребата наркотични вещества от осъдения е установена и доказана и чрез резултата от химико-токсикологичното лабораторно изследване на предоставените проби урина и кръв от осъдения (съгласно чл.23 ал.1 от Наредбата), отсъствието на посочения протокол категорично не опорочава реда за установяване на наркотични вещества или техни аналози, предвиден в чл.1 ал.3 от Наредба № 1/2017 г., а именно – в случая чрез извършване на химико-токсикологични изследвания. Този ред в рамките на приложения способ на доказване „химико-токсикологични изследвания на кръв и урина“ (а този способ от научна гледна точка безспорно е по-сигурният и по-надеждният) е бил възможен и допустим инструмент за осигуряване на доказателства по настоящото обвинение по чл. 343б, ал. 3 от НК, което е за деяние, осъществено преди изменението на нормата на чл. 343б, ал. 3 от НК (с ДВ бр. 67/23 г.). Освен това законосъобразното прилагане на способа на доказване „химико-токсикологични изследвания на кръв и урина“ не е обусловено и детерминирано от съставянето на протокол по чл. 5 ал.2 от Наредбата, след като съгласно изискването на чл. 20 ал.1 от Наредбата за нуждите на изследването в специализираните лаборатории пробите кръв и урина за установяване употребата на наркотични вещества или техни аналози се изпращат придружени единствено от талона за изследване и от протокола по чл. 14, ал. 2 от Наредбата, но не и от протокола по чл. 5 ал.2 от същата наредба. Същевременно използването на реда по Наредба № 1 от 19.07.2017 г. чрез посочения способ на доказване осигурява наличието и на въведения след датата на процесното деяние (с ДВ, бр. 67/2023 г.) допълнителен обективен признак на инкриминирания престъпен състав - установяването на употребата на наркотични вещества да е „по надлежния ред“, който е именно редът по посочената Наредба № 1/19.07.2017 г. Същият, както бе отбелязано, е бил стриктно спазен относно приложения способ „химико-токсикологични изследвания на кръв и урина“, поради което и предвид гореизложеното добитите чрез него доказателства са напълно годни да установят обективния съставомерен елемент „употреба на наркотични вещества“, установена по надлежния ред. Във връзка с изложеното следва само да бъде добавено, че приложена към инкриминираното деяние, актуалната редакция на чл. 343б, ал. 3 НК (ДВ бр. 67/23 г.), се явява по-благоприятна за осъдения и това е било съобразено от окръжния съд. Несъстоятелен е доводът, че няма никакво доказателство, което да сочи, че осъденият по време на управление на автомобила е бил под влияние на наркотични вещества. За обективната съставомерност на деянието по чл. 343б ал.3 от НК не се изисква в резултат на употребата на наркотични вещества водачът да е изпаднал в определено състояние, правещо възможно застрашаване на пътната безопасност, т.е. не се изисква той да е повлиян вследствие употребата на такива вещества. В тази връзка в практиката на ВКС многократно е подчертавано, че забраната за управляване на МПС след употреба на наркотично вещество (или негов аналог) не е в зависимост от състоянието на водача и съответно от наличието на промяна в съзнанието му и/или от промени в поведението му. Законодателят е счел, че приемът на наркотично вещество сам по себе си поставя под съмнение способността за безопасно управляване на МПС, без да се интересува от обективното състояние на водача или от субективните му впечатления за начина, по който се е чувствал след употребата на наркотичното вещество. Затова при престъплението по чл. 343б ал.3 от НК общественоопасната последица (създаването на риск за пътната безопасност) настъпва от самото деяние – управляването на МПС след употреба на наркотични вещества или техни аналози, а не от състоянието на повлияване на водача от наркотичното вещество. Възражението срещу решението на окръжния съд да не цени показанията на св. П. Д., депозирани във въззивното съдебно следствие, следва да бъде оставено без обсъждане. Изложените в тази насока доводи не са насочени срещу законосъобразността на доказателствения им анализ, а срещу достоверността им като доказателствен източник, като се изразява несъгласие с дадената им оценка от въззивната инстанция, макар последната да е суверенна в упражняването на това си правомощие. Това възражение цели преоценка на годно събрано доказателствено средство и препроизнасяне по него, което ВКС не може да стори. Фактическата необоснованост на атакувания съдебен акт не съставлява самостоятелно касационно основание, а с това и основание за възобновяване по чл. 422 ал.1 т.5 от НПК. В това производство ВКС не разполага с процесуални възможности за самостоятелна оценка на доказателствените материали вместо въззивния съд, който е последна инстанция по фактите, поради което няма правомощие автономно да преценява достоверността, респ. недостоверността на коментираните свидетелски показания на П. Д.. В случая оценката на показанията на Д. от въззивното следствие е надлежно аргументирана в атакувания съдебен акт (на стр.15-16 от мотиви), поради което тази оценка не подлежи на касационен контрол от гледна точка на кредитирането им за достоверност. Предвид изложеното и след като фактическата необоснованост не е изведена като самостоятелно касационно основание ВКС не дължи отговор на възраженията на защитника, с които се оспорва направената от окръжния съд доказателствена преценка на коментираните показания на Д.. Макар в искането цифрово да е заявено и оплакване за нарушение на материалния закон, в същото липсват изрично изложени съображения в тази насока, на които настоящата инстанция да може да даде пълноценен отговор. Но с оглед заявената претенция за оправдаване на осъдения може да се приеме, че съществуването на това касационно основание е съзряно като резултат от неправилна дейност на въззивния съд по установяване на значимата за процеса фактология относно извършването на деянието и по-конкретно от неправилна оценка на доказателствата в тази насока. Такъв аргумент обаче не може да бъде споделен от ВКС, тъй като, както бе посочено, не се констатират никакви пороци в доказателствената дейност на въззивния съд. А след като не са допуснати никакви процесуални нарушения при установяването на фактите на деянието, се налага извод, че в рамките на възприетите фактически положения материалният закон е приложен правилно и законосъобразно е прието, че поведението на осъдения от обективна и субективна страна се субсумира под състава на престъплението по чл. 343б ал.3 от НК (в по-благоприятната редакция на ДВ бр. 67/23 г.). Изложените в тази насока съображения от въззивния съд почиват на вярно разбиране на закона и се възприемат изцяло от касационния състав. Отделно от това следва да се отбележи, че с оглед забраната за установяване на нови факти в производството по възобновяване поначало не е възможно да бъде постигнат алтернативно целеният процесуален резултат – да се приеме, че осъденият не е извършил престъплението, за което е признат за виновен, и да бъде оправдан. Постигането на този резултат в случая предполага възприемането на нови, различни фактически положения, изключващи извършването на деянието или неговата съставомерност, каквито в настоящото производство касационната инстанция не може да извежда. Поради това и след като установените факти по влязлата в сила присъда не обосновават никоя от хипотезите на чл.24 ал.1 т.1 от НПК, отправеното от защитника искане за оправдаване на осъдения е изначално неоснователно. В искането не са посочени конкретни доводи в подкрепа на оплакването за явна несправедливост на наложените на подсъдимия наказания извън общо формулираното декларативно твърдение, че при правилно отчетени от окръжния съд отлични характеристични данни на подсъдимия, както и при многобройни обстоятелства, обуславящи наказание под минимума, такова не е било наложено. Макар по тази причина да е поставен в сериозно затруднение да даде мотивиран отговор на това оплакване, касационният съд намира, че наказателната отговорност на Ч. Ч. правилно е индивидуализирана при условията на чл. 54 от НК и при съобразяване на всички обстоятелства от кръга на посочените в тази норма на закона, както и при пълно отчитане на установените по делото смекчаващи и отегчаващи отговорността му такива, като в отмерените размери наказанията напълно съответстват и на целите по чл. 36 от НК. С оглед на това наложената на осъдения Ч. кумулативна санкция, включваща наказание лишаване от свобода за срок от 1 година, глоба в размер на 500 лв. (с равностойност 255.65 евро) и лишаване от правото да управлява МПС за срок от две години, в крайна сметка не е явно несправедлива. Изложеното дотук обосновава извод за отсъствието на основания за възобновяване на наказателното дело, поради което направеното от осъдения Ч. чрез неговия защитник искане в този смисъл следва да се остави без уважение. Водим от горното и на основание чл. 424, ал. 2 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение