Решение № 7793 от 11.7.2025 г. на ВАС по адм. д. № 8016/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на А. М. Й., подадена чрез упълномощен представител адв. Бекирова от АК- Русе, срещу Решение 1366 от 23.04.2024г., постановено по адм. дело 221/ 2024г. по описа на Административен съд Русе, с което е отхвърлена нейната жалба срещу Заповед 5373з-5/ 05.02.2024 г. на началника на група Миграция при ОД МВР Русе, с която е наложена принудителна административна мярка- отнемане на право на пребиваване и е определен 30 - дневен срок, в който тя следва да напусне страната. В касационната жалба се навеждат твърдения за неправилност на обжалвания съдебен акт, като се релевират всички касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Моли да се отмени решението на административния съд и да се отмени оспорения административен акт. Ответникът Началник група Миграция при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи Русе /ОД МВР-Русе/, в писмен отговор, подаден чрез упълномощен представител гл. юрисконсулт Димитрова, оспорва касационната жалба, като излага съображения за нейната неоснователност. Иска нейното отхвърляне, а по същество иска атакуваното решение да бъде оставено в сила. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че не са налице касационни основания за отмяна на решението на АС Русе. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото прие следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима. Производството пред административния съд е образувано по жалба на А. М. Й. срещу Заповед 5373з-5/ 05.02.2024 г. на началника на група Миграция при ОД МВР Русе, с която на основание чл. 40, ал. 1 от ЗЧРБ във връзка с чл. 39а, ал. 1, т. 1 и чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 от ЗЧРБ на Й. е наложена принудителна административна мярка- Отнемане на правото на пребиваване в Република България и е определен 30 - дневен срок, в който тя следва да напусне страната. Административният съд приел за установено от фактическа страна, че с решение от 22.07.2020 г. на чужденката е предоставено право на пребиваване на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ с адрес на пребиваване в обл. Русе, гр. Сливо поле, [улица]. От предоставена по делото справка в АИС на МВР е установено, че за периода 01.01.2018 г. 24.11.2023 г. Й. е пребивавала на територията на Република България общо 27 дни. Съдът посочил, че от извършена проверка на здравноосигурителния статус на Ю. към 21.11.2023 г. е установено, че жалбоподателката е с прекъснати здравноосигурителни права. До началника на група Миграция е направено Предложение рег. 5373р-262/31.01.2024 г., в което били изложени установените факти и е предложено да бъде издадена заповед, с която да ѝ бъде наложена принудителна административна мярка "Отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България". Въз основа на това началникът на група Миграция при ОД МВР Русе е постановил Заповед 53733-5/ 08.02.2024 г., с която е наложена ПАМ- Отнемане на правото на пребиваване в Република България на Й. на основание чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ, във връзка с чл. 39а, ал 1, т. 1 от ЗЧРБ и чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 от ЗЧРБ. На основание чл. 39б, ал. 1 от ЗЧРБ е определен тридесетдневен срок за доброволно напускане на страната. Административният съд е приел, че обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган. Спазена била предвидената в закона писмена и предметна форма, като в заповедта били изложени както фактическите, така и правните основания за нейното издаване. На следващо място при преценка на всички събрани по делото доказателства и относимите правни норми адм. съд намерил, че оспореният административен акт е постановен и в съответствие с материалния закон. В заключение преценил, че жалбата е неоснователна, а атакуваната заповед е валидна и постановена при спазване на всички съществени административнопроизводствени правила, в съответствие с относимите материалноправни норми и целта на закона. Поради това, подадената срещу същата ПАМ, жалба като неоснователна, била отхвърлена. Настоящият състав на ВАС трето отделение счита, че решението на административния съд е ПРАВИЛНО. Неоснователни са твърденията в касационната жалба, че решението е необосновано, поради неправилна преценка на доказателствата по делото. Решаващият съд е събрал необходимите и относими доказателства, които е анализирал поотделно и в тяхната съвкупност. Мотивите на обжалваното решение са формирани на база възприетите факти и след правен анализ, дават конкретни отговори на развитите оплаквания на жалбоподателя- чл. 172а, ал. 2, във вр. с чл. 150, ал. 1, т. 4 от АПК. Решението е постановено при правилно приложение на материалния закон. Решаващият съд е обосновал своите изводи след всеобхватен и подробен анализ на приложимата нормативна уредба. При изяснена фактическа обстановка, съдът е достигнал до обосновани и правилни изводи. Обоснован е изводът на първостепенния съд, че фактическите основания за издаване на оспорената заповед се подкрепят от материалите по преписката, от които безспорно се установява, че чуждата гражданка е получила право на постоянно пребиваване в Република България на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ. От събраните сведения, писмени и гласни доказателства, както и от извършената проверка за лицето е установено, че Й. не живее на посочения от нея адрес за пребиваване в Република България, а в Република Турция. За посочения период на проверката 01.01.2018 г. 24.11.2023 г. е установен престой на територията на страната общо само 27 дни, като е посочено, че включително личния документ за самоличност е бил взет от упълномощено лице. Настоящият състав на ВАС споделя разбирането, че понятието "трайно установяване", за което няма легална дефиниция, следва да се тълкува с оглед обичайното му житейско съдържание. Под "установяване" на определено място на територията на дадена държава, следва да се разбира, че лицето живее преимуществено на това място, учи или упражнява трудова дейност, има изградени социални контакти, включва се в живота на общността, участва в съответните осигурителни системи. В този смисъл инцидентните пребивавания на територията на страната в рамките на едногодишния период по чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ не могат да обосноват извод за трайно установяване. Невъзможност за трайно установяване у нас не се констатира и във връзка със сочените здравословни проблеми на нейната майка, доколкото представената пред първата инстанция епикриза не е относима към целия едногодишен срок по чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ, още повече, че в нея се сочи, че майката е оперирана от мозъчна аневризма през 2006г., което води до извод, че Й. е трябвало да полага грижи за своята майка далеч преди датата на издаване на разрешението за постоянно пребиваване. Този факт не подкрепя тезата на касатора, че са налице обстоятелства, които са я възпрепятствали да се установи трайно в Република България. В съответствие с материалния закон- разпоредбата на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ административният съд е преценил, че при налагане на процесната ПАМ, административният орган е извършил преценка на посочените в тази норма обстоятелства. Семейните, културните и социални връзки на Й. са с Турция, където, от данните по делото, се установява безпротиворечиво, че е обичайното й пребиваване и семейството й, поради което и наложената принудителна административна мярка не ограничава правото й на личен и семеен живот по чл. 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС) и не създава затруднения за поддържането на връзки с държавата й по произход. Няма данни и за членове от нейното семейство, които да живеят на територията на страната, поради което наложената ПАМ не засяга отрицателно правото на семеен живот. При тези данни, правилна е преценката на съда, че жалбоподателката живее заедно със семейството си трайно извън пределите на Република България, поради което е налице визираната в чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ предпоставка за отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България- в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл. 25, ал. 1, т. 6 т. 7, т. 8, т. 13, т. 16 и чл. 25 г. от ЗЧРБ. По делото не се твърди и няма данни да е налице някое от предвидените в цитираната разпоредба изключения. При издаване на оспорения административен акт са отчетени и обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ. По тези съображения настоящата касационна инстанция намира, че решението на административния съд е правилно и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, следва да бъде уважено искането на ответника за присъждане на разноски за юрисконсултско представителство пред касационна инстанция в размер на 100 лева на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ, във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правна помощ. Водим от изложеното Върховен административен съд, състав на трето отделение, на основание чл. 221, ал. 2 от АПК,