Решение № 2344 от 19.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 9149/2020 г.

Решение № 2344 от 19.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 9149/2020 г., III о., докладчик председателят Галина Христова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Регионална дирекция по горите – гр. Шумен, чрез пълномощник, срещу Решение № 55 от 25.06.2020 г., постановено по адм. дело № 92/2020 г. по описа на Административен съд Търговище в частта, с която е осъдена да заплати разноски в исковото производство, представляващи заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв., с доводи за неправилност и наличие на отменителните основания по чл. 209, т. 3 АПК. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Ответната страна – М. Керемедчиев, от [населено място], чрез пълномощника си адв. С. Александров, в писмен отговор на касационната жалба изразява становище за нейната недопустимост, алтернативно - неоснователност. Счита, че по същността си касационната жалба е молба за изменение на постановеното от съда решение в частта за разноските, която не е депозирана в законоустановения срок, поради което е недопустима. Алтернативно поддържа, че авокатското възнаграждение, с оглед направеното възражение за прекомерност, е следвало да бъде определено съгласно изменението и допълнението на Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения обн. в ДВ, бр. 68/31.07.2020 г. Моли оспореното съдебно решение да бъде оставено в сила, като правилно и обосновано. Претендира разноски за касационната инстанция. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, в законоустановения срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение Административен съд Търговище е уважил предявения от М. Керемедчиев иск, с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, като е осъдил Регионална дирекция по горите гр. Шумен да му заплати обезщетение за понесени имуществени вреди в размер на 100 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска 15.05.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, представляващи заплатения адвокатски хонорар в съдебното производство по обжалване на НП № 464/02.11.2015 г., издадено от директора РД по горите – гр. Шумен, отменено от съда като незаконосъобразно, и е осъдил ответника да заплати на ищеца разноските в исковото производство (държавна такса и адвокатско възнаграждение) в размер на 310 лв., като е уважил възражението на ответника по чл. 78, ал. 5 ГПК вр. чл. 144 АПК. За да постанови този резултат съдът е приел, че ищецът се е справил с доказателствената тежест и е установил, по безспорен и категоричен начин, наличието на комулативно изискуемите предпоставки на фактическия състав на приложимата правна норма – чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. В резултат на това е приел иска за доказан, както по основание, така и по размер и е постановил своя акт. Видно от съдържанието на касационната жалба касаторът не обжалва решението на първоинстанционния съд в частта, с която РДГ – Шумен е осъдена да заплати на ищеца сумата от 100 лв., представляваща обезщетение за понесени от него имуществени вреди, поради което в тази част решението е влязло в сила и не е предмет на касационната проверка. По отношение на присъдената лихва: Неоснователни са доводите в касационната жалба за недължимост на законната лихва върху претендираното обезщетение считано от предявяването на исковата молба - 15.05.2020 г. до датата на окончателното й изплащане. В тази връзка настоящата инстанция следва да отбележи, че съгласно определението за "лихва", дадено в Облигационното право, лихвата е възнаграждение, което длъжникът на пари, или на заместими вещи, трябва да престира на своя кредитор. Всяко задължение за лихва предполага наличието на друго главно задължение – на главница, поради което е и акцесорно; зависи от главния дълг и се дължи заедно с него. От акцесорния характер на задължението следват различни последици: 1. Задължение за лихви не може да възникне без да е налице парично вземане (респ. вземане за заместими вещи); 2. Ако се погаси главното задължение се погасява и задължението за лихви; 3. Ако главното задължение отпадне с обратна сила, ретроактивно отпада и акцесорното; 4. Обезпеченията на главното вземане обезпечават изпълнението и на задължението за лихва. Законна е тази лихва, която не е уговорена, но която произтича от разпореждане на закона и съставляват обезщетение за забавено изпълнение. Тяхното разглеждане става във връзка със задължение за обезвреждане (вж. Общо учение за облигационното право; Ал. Кожухаров, ред. проф. Петко Попов, изд. 2002 г., стр. 169 и сл.). На следващо място по въпроса за дължимост на лихвите следва да се вземе предвид т. 4 на Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г., по ТД № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. Предвид казаното правилно съдът е приел за основателен и предявеният акцесорен иск за присъждане на лихва върху претендираното обезщетение считано от предявяването на исковата молба - 15.05.2020 г. до датата на окончателното й изплащане, както е изразил волята си ищеца. В частта за разноските решението е неправилно. Адвокатската защита е конституционно гарантирана, от чл. 56 от Конституцията на Република България и законово регламентирана със Закона за адвокатурата, дейност, която се осъществява от адвокати - лица с висше юридическо образование, които не са държавни служители и които за висококвалифицирания си труд получават хонорар от доверителя си на принципа на свободното договаряне при нормативно определен минимум. Тази защита е по закон задължителна само по определена категория дела и за определен кръг от лица, но на практика за всеки един чужденец, български гражданин без юридическо образование, неграмотен или гражданин с начално или основно образование, за които би било много трудно, граничещо с невъзможното, да се справи със защитата си по каквото и да е съдебно дело, особено ако насрещната страна, както е в случая с издателя на наказателното постановление, е държавен орган, носител на властнически правомощия, съветван и подпомаган от платени държавни служители с висше юридическо образование-юрисконсулти. Към момента на постановяване на решението - 25.06.2020 г., текстът на чл. 8, ал. 1 от Наредба № 1, на който съдът се е позовал, е отменен с Решение № 5419 на ВАС на РБ, обн. ДВ, бр. 45 от 2020 г., в сила от 15.05.2020 г. При това положение размерът на разноските, при наличие на определен материален интерес до 1 000 лв., е неправилно определен. При положение, че става въпрос за административно дело, с определен материален интерес, размерът на дължимите от ответната страна разноски е следвало да бъде определен съгласно правилото на чл. 7, ал. 2, т. 1, в приложимата редакция на текста отпреди изменението по ДВ, бр. 68/31.07.2020 г. на същата наредба, която сочи, че минималното възнаграждение за този род дела не може да бъде по-малко от 100 лв. Тъй като делото не се отличава с фактическа и правна сложност тази сума е достатъчна при положение, че възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК е уважено от съда. При този изход на правния спор и предвид разпоредбата на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 от специалния закон ЗОДОВ, тълкувани в тяхното единство, претенцията на касатора за присъждане на разноски в настоящото производство е неоснователна и не следва да бъде уважена. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, трето отделение