Решение № 2650 от 25.02.2014 г. на ВАС по адм. д. № 8187/2013 г.

Решение № 2650 от 25.02.2014 г. на ВАС по адм. д. № 8187/2013 г., VIII о., докладчик съдията Свилена Проданова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба от "Атрактер" ЕООД, ЕИК 200379844, гр. София, ул. "Алабин" 42, срещу Решение № 2262 от 05.04.2013 г. постановено от Административен съд София - град по адм. дело № 10210 по описа на същия съд за 2011 г., с което е отхвърлена жалбата му против Ревизионен акт № 231100922/26.07.2011 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - София и потвърден от директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - София с Решение № 1840/17.10.2011 г. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението, поради допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и поради това, че същото е необосновано. Иска се отмяна на съдебното решение и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отхвърли жалбата срещу административния акт и да се присъдят разноски. Ответникът - директор на дирекция "ОДОП" - София, чрез процесуалния си представител юрк. Минкова, оспорва касационната жалба в съдебно заседание. Претендира разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, осмо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежно легитимирана страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество, е неоснователна поради следните съображения: С обжалваното решение Административен съд София град е отхвърлил жалбата на дружеството срещу Ревизионен акт № 231100922/26.07.2011 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - София и потвърден от директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - София с Решение № 1840/17.10.2011 г. За да постанови този резултат, първоинстанционният съд е приел, че оспореният РА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма и при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. При преценката на неговата обоснованост и материална законосъобразност, решаващият състав е анализирал приобщените в хода на ревизията доказателства и установената въз основа на тях от органите по приходите фактическа обстановка. За да отхвърли жалбата на "Атрактер" ЕООД, първостепенният съд е приел, че от процесните фактури, издадени от "Аксун АА" ЕООД, "Ансисо" ЕООД, "Гонар" ЕООД и "Партнър 24" ЕООД, е констатирано, че същите представляват документи, които не отразяват реално извършени доставки на стоки и услуги по смисъла на чл. 6, ал. 1 и чл. 9 от ЗДДС, респективно, възникнало данъчно събитие по смисъла на чл. 25, ал. 1 и 2 от ЗДДС. Последица от това е крайният извод, че в случая не е налице правно основание за начисляването на процесния косвен данък от доставчиците, поради което пък, не се е породило и правото на данъчен кредит, т. е. налице е хипотезата на чл. 70, ал. 5 от ЗДДС. Постановено решение е правилно. Не са налице релевираните касационни основния за необоснованост и неправилно приложение на материалния закон. Съдът е обсъдил всички факти от значение за правния спор, обосновано е приел, че ревизиращият орган законосъобразно е отказал приспадане на данъчен кредит на основание чл. 70, ал. 5 във вр. с чл. 68, ал. 1, т. 1 от ЗДДС. Както правилно е посочил съдът, доказателствата, събрани през двете фази на спора, като протоколи от извършените насрещни проверки и приложенията към него, както и заключението по съдебно- счетоводната експертиза, не установяват, че доставчиците действително са извършили доставка на стоките и услугите, описани в издадените фактури. Реалността на доставката е основополагаща за възникване и законосъобразно упражняване правото на приспадане на данъчен кредит. В разпоредбите на чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗДДС се съдържат дефинициите за облагаема доставка на стоки и услуги и според тях това е прехвърляне правото на собственост или друго вещно право, респ. всяко извършване на услуга. Следователно, когато се претендира посоченото материално право, на първо място, следва по безспорен начин да се докаже, че правото на собственост върху стоките, фигуриращи във фактурите е прехвърлено, съотв. услугите са реализирани от доставчик, притежаващ необходимия потенциал. Възраженията в касационната жалба преповтарят възраженията, обективирани в първоинстанционната жалба, на които административният съд е отговорил, излагайки подробни мотиви, които настоящият съдебен състав споделя. Съдът се е произнесъл по делото, с мотиви, проследявайки доставките от: "Аксун АА" ЕООД с предмет на доставките - отдаване под наем на ДМА, аванс по договор, СМР по договор, извършена услуга, покупка на материали, техника, стока, автомобил "Фиат - Дукато". За част от фактурите е посочен предмет "услуга", но както ревизираното дружество, така и доставчикът не са представили по време на ревизията доказателства и информация за действително извършени услуги - материална обезпеченост, за вида, стойността и индивидуализиращите характеристики на отдадените под наем машини, както и къде са използвани. От административния съд са изложени ясни мотиви за липса на тези условия, като не е преекспонирано значението на факта, че доставчикът "Аксун АА" ЕООД не е открит по време на досъдебното, а и на съдебното административно производство, доколкото при проверката от назначеното вещо лице е контактувано с бивш счетоводител на това дружество /същият е бивш счетоводител и на "Партнър 24" ЕООД/. По фактура № 265/09.02.2009 г. не са представени доказателства за настъпване на данъчно събитие - покупка на МПС - "Фиат - Дукато", тъй като договорът за покупко-продажбата е бил без нотариална заверка на подписите, каквото е задължителното изискване за форма, и не са били налични доказателства за извършено плащане. Тези документи са частни и притежават единствено доказателствената сила по чл. 180 ГПК, вр с § 2 ДРДОПК. Въз основа на казаното и липсата на материална доказателствена сила, макар и неоспорени, правилно не са кредитирани от съда, поради което е неоснователно и касационното оплакване, че е посочено необходимото за доказване на реалност на доставките. Относно заключението на счетоводната експертиза е нужно да се отрази, че с правилно счетоводно отчитане и заплащане на стойността по фактурите не се доказва реалност на доставки, като отделно част от констатациите на вещото лице се основават на новопредставените документи с току-що изяснената доказателствена сила. Относно "Ансисо" ЕООД с предмет на доставките "олово на блок", от доставчика не са представени доказателства - сертификат за произход на стоката, предназначение, място за съхранение, транспорт по доставките. Относно "Гонар" ЕООД с предмет на доставките наем на строителна техника, ремонт на такава, аванс по договор за СМР, покупка на строителна техника (камиони) липсват документи за наличие на складова база и на такива, доказващи произхода на дълготрайните активи, които по оборотна ведомост възлизат на 337 500 лв.; липса на обект, в който да са извършени ремонтните дейности на машини и съоръжения, липса на данни, от кого са ремонтирани, липса на осчетоводяване на разходи за заплати. Ревизиращият е приел за доказани, въз основа на представените документи само част от фактурираните доставки - на СМР и на строителни материали, за данъчни периоди м. 10.2008 г. и м. 11.2008 г., но не са приели за доказано придобиването на заведените по счетоводни документи, на стойност 3 375 000,00 лв., както и доставките, с предмет отдаване под наем и ремонт на строителна техника. Относно "Партнър 24" ЕООД - издадени са четири фактури през м. 01.2010 г., две от които с предмет "СМР" и две с предмет "доставка на олово на блок". Не е доказано наличие на кадрови ресурс. Не е доказано плащането по съответния ред - с касов бон от ЕКАФП. Относно доказателствата, приложени от ревизираното дружество, е показателен начинът на представянето им. С оглед отбелязаната дата на сключване на договорите, описите, приемо-предавателните протоколи, касови ордери и т. н., тези документи съществуват към момента на ревизионните действия, още повече, че процесният ревизионен акт е издаден след отмяна на предходен такъв. Въпреки това са представени едва при оспорването пред съда, независимо че част от тях са двустранно подписани, т. е. и за "Атрактер" ЕООД. За тези от тях, с които се прехвърля собственост върху МПС от "Аксун АА" ЕООД, не е спазена формата за действителност съгласно чл. 144, ал. 2, вр. ал. 1 ЗДвП. По тези от спорните фактури, които са с предмет родово определени вещи /олово, ДМА, строителна техника/ е относима разпоредбата на чл. 24, ал. 2 ЗЗД. В тази хипотеза стоката следва да бъде отделена, конкретизирана по съгласие на страните, транспортирана и предадена от доставчика на получателя, за да се приеме, че е налице прехвърляне на собствеността. За доказателствената сила на протоколите за предаването им важи казаното по-горе. Видно от това от ревизираното лице и то при условията на пълно доказване не е установена положителната предпоставка за признаване на търсеното право. Обосновано съдът е приел, че не е доказано реалното извършване на фактурираните доставки. Безспорно е установено, че не са представени доказателства, че издателите на фактурите притежават нужната материална, кадрова и техническа обезпеченост, която да му позволи изпълнението на доставките; няма категорични доказателства, удостоверяващи приемане и предаване на процесното олово, строителна техника между страните по сделките. Правилно е прието, че фактурите не отразяват реално изпълнени доставки по смисъла на чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от ЗДДС, данъкът по тези фактури е неправомерно начислен, поради което и на основание чл. 70, ал. 5 от закона, във връзка с чл. 68, ал. 1, т. 1 и ал. 2 и чл. 69, ал. 1, т. 1 от закона на жалбоподателя се отказва право на приспадане на данъчен кредит по фактури, издадени от "Аксун АА" ЕООД, "Ансисо" ЕООД, "Гонар" ЕООД и "Партнър 24" ЕООД. Всичко това налага извода за неосъществяване на реални доставки, поради което начисления от доставчика данък е в нарушение на чл. 68, ал. 1, т. 1, вр. чл. 6 и 9 от ЗДДС и не е основание за възникване правото на приспадане на данъчен кредит. Представените от касатора доказателства по делото не опровергават тези изводи. В случая събраните доказателства не са достатъчни за установяване реалното изпълнение на доставките. Фактурите, по които е упражнено право на данъчен кредит, са издадени без основание. Данъкът е начисляван неправомерно, без да е налице извършена облагаема доставка. Достигайки до същите изводи, първоинстанционният съд е постановил валидно, допустимо и правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. В хода на съдебното производство жалбоподателят е разполагал с процесуалната възможност да иска събирането на доказателства, относно всички относими към настоящия спор доказателства. Позоваването в касационната жалба на практиката на СЕС е неоснователно, тъй като в случая данъчно - задълженото лице не е освободено от изискванията по ЗДДС да установи наличие на предпоставките за признаване правото на приспадане на данъчен кредит, първата от които е осъществяване на доставка на стоки в случая. Сочената от касатора съдебна практика на Съда на Европейския съюз дела по свързаните дела С-80/11 г. и С-142/11 г., е неотносима за процесния казус, тъй като по него не е установена реалността на доставките. Реалността е от основно значение за признаване на това право, тъй като при недоказаността й, наличието на издаване на данъчни фактури и начисляване на ДДС не е достатъчно за признаването на правото на данъчен кредит. Ето защо, приемайки, че коментираните доставки не са реално осъществени и достигайки до крайния правен извод за установеност на хипотезата на чл. 70, ал. 5 от ЗДДС, административният съд е постановил в тази му част правилно решение. Предвид гореизложеното обжалваното съдебно решение е правилно постановено и не са налице сочените от касатора нарушения и затова следва да бъде оставено в сила - чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК. Независимо от изхода на ответника по касация не следва да бъде присъждано юрисконсултско възнаграждение, тъй като от първоинстанционния съд е присъдено такова в размера, предвиден в чл. 161, ал. 1, пр. последно ДОПК. Водим от горното и в същия съд, Върховният административен съд, Осмо отделение