Решение № 5268 от 14.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2617/2026 г.

Образувано е по касационната жалба на С. А. Д., гражданин на Сирия, подадена чрез пълномощник адвокат Н. А. Анастасова срещу Решение № 40852/5.12.2025 г., постановено по адм. дело № 10062/2025 г. по описа на Административен съд София-град. Поддържат се оплаквания за неправилност на оспорения съдебен акт, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Претендира разноски. Ответникът, председател на Държавна агенция за бежанците (ДАБ), редовно призован, чрез процесуален представител М. Кръстева оспорва касационната жалба. Представя справка с вх.№ МД-02-103/13.03.2026 г., издадена от дирекция „Международна дейност и проекти“ към ДАБ към МС. Върховна касационна прокуратура, редовно уведомена, не взима участие в производството и не изразява становище по подадената жалба. Върховният административен съд, състав на шесто отделение намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на касационно оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК е неоснователна. От фактическа страна по делото е установено, че жалбоподателят С. А. Д., непридружен непълнолетен сирийски гражданин по смисъла на § 1, т. 4 ДР на ЗУБ, е подал молба за предоставяне на международна закрила в Република България с вх. № 1055450-3439/2.07.2024 г. пред СДВНЧ – Любимец до ДАБ при МС. Личните му данни са установени въз основа на декларация по чл. 30, ал. 1, т. 3 ЗУБ. С решение № 1554/04.07.2024 г. е настанен в РПЦ – Харманли, като на същата дата е извършена регистрация, връчени са му указания относно правата и задълженията му като непридружено дете, както и покана за интервю. Назначен му е представител по чл. 25 ЗУБ – адвокат от НБПП, и е изготвена първоначална оценка на най-добрия интерес на детето. В хода на административното производство жалбоподателят не се явява на насроченото интервю на 31.07.2024 г., като междувременно е напуснал самоволно РПЦ – Харманли и от 8.07.2024 г. е бил в неизвестност. Поради това с решение № 11166/28.10.2024 г. производството по молбата му за международна закрила е прекратено. Впоследствие, с молба от 22.04.2025 г., жалбоподателят е поискал възобновяване на производството, като същото е възобновено, а за защита на интересите му е потърсено съдействие от ДСП и е поискано определяне на социален работник. Изискано е и становище от ДАНС, като с писмо от 10.06.2025 г. е посочено, че агенцията не възразява да бъде предоставена закрила, ако са налице предпоставките по ЗУБ. След възобновяване на производството жалбоподателят е настанен отново в РПЦ – Харманли, в сигурна зона за уязвими лица, и на 25.04.2025 г. с него е проведено интервю в присъствието на процесуален представител, социален работник и преводач. В интервюто е заявил, че е роден в Сирия, но още на петгодишна възраст е напуснал страната със семейството си и през последните около десет години е живял в Турция при режим на временна закрила. Посочил е, че майка му, братята и сестрите му продължават да пребивават в Турция, а баща му се намира в Австрия. Жалбоподателят е заявил, че не е бил обект на преследване, насилие или дискриминация поради етническа принадлежност, религия или политически убеждения, както и че не е имал лични проблеми със сирийските власти. Като причина за напускането на Сирия е посочил войната, за която има сведения единствено от разказите на родителите си. Уточнил е също, че е напуснал Турция с намерение да достигне до Австрия и впоследствие да се събере със семейството си, а след неуспешен опит за закрила там се е върнал в България. С решение № 3919/10.07.2025 г. председателят на ДАБ при МС е отказал предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. Административният орган е приел, че в изложената бежанска история липсват твърдения за осъществено или бъдещо преследване по смисъла на чл. 8 ЗУБ, както и данни за реална опасност от тежки посегателства по чл. 9 ЗУБ. Органът е обсъдил и актуалната обстановка в Сирия въз основа на справки на дирекция „Международна дейност“ при ДАБ, като е достигнал до извод, че не е налице степен на безогледно насилие, обосноваваща предоставяне на субсидиарна закрила. Прието е още, че Турция представлява „трета сигурна държава“ по смисъла на § 1, т. 9 ДР на ЗУБ, доколкото жалбоподателят е пребивавал там продължително, законно и без данни за застрашаване на сигурността му, а членовете на семейството му продължават да живеят там под режим на временна закрила. В решението е обсъден и най-добрият интерес на детето съобразно чл. 6а ЗУБ, Закона за закрила на детето и Общ коментар № 14 на Комитета по правата на детето към ООН. Прието е, че в интерес на жалбоподателя е да пребивава в семейна среда заедно с майка си, братята и сестрите си в Турция, където семейството му продължава да живее. Органът е счел, че връщането му в Турция не противоречи на принципа non-refoulement и не нарушава правото му на семеен живот по чл. 8 ЕКПЧ. Наред с това е прието, че са налице данни за негласно оттегляне или отказ от молбата, тъй като жалбоподателят повторно е напуснал самоволно РПЦ – Харманли и към момента на постановяване на решението е бил в неизвестност. Актът е оспорен по съдебен ред, като Административен съд – София град е приел жалбата за допустима, но разгледана по същество за неоснователна. Първоинстанционният съд е посочил, че административният акт е издаден при спазване на процесуалните правила за издаването му при условие, че решаващият орган е охранил правата на непридружения непълнолетен като му е назначил представител по чл. 25 ЗУБ и е изготвил социален доклад. Отбелязал е, че на проведеното интервю законосъобразно е присъствал освен адвокатът на жалбоподателя и социален работник, съгласно разпоредба на чл. 15, ал. 4 от ЗЗДет. По отношение на материалната законосъобразност на акта, съдът е приел, че обжалваното решение е издадено и в съответствие с приложимия закон, като органът законосъобразно е отказал предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут, тъй като не са установени предпоставките на чл. 8, респ. чл. 9 ЗУБ. Решението е валидно, допустимо и правилно. В оспорения съдебен акт, законосъобразно е прието, че по силата чл. 8, ал. 1 ЗУБ, статут на бежанец в Република България се предоставя на чужденец, който основателно се страхува от преследване мнение и/или убеждение, намира се извън държавата си по произход и поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо положение тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. Съгласно чл. 8, ал. 4 ЗУБ под "преследване" следва да се разбира нарушаване на основните права на човека или съвкупност от действия, които водят до нарушаване на основните права на човека, достатъчно тежки по своето естество и повторяемост. За тяхната преценка, решаващият съд правилно се е позовал на интервюто, проведено с лицето в ДАБ, от което става ясно, че чужденецът е отрекъл да е бил обект на преследване от държавата, партия или организация, включително и недържавни субекти, да е имал проблеми, свързани с религията, която изповядва или с етническата си принадлежност. Заявителят не е направил относими твърдения, указващи преследване по смисъла на чл. 8, ал. 4 ЗУБ, нито сочи конкретни действия, попадащи в предметния обхват на чл. 8, ал. 5 ЗУБ. Обоснован е изводът на първоинстанционния съд, че липсват данни жалбоподателят да се е занимавал или да е продължил да се занимава с дейности, които да пораждат основателен страх от преследване при завръщането му в държавата по произход. Допълнително следва да се сподели и становището, че принадлежността към определена социална група, сама по себе си, не е достатъчно основание, за да се приеме, че е налице преследване на дадено лице, а оттам и да се предостави статут на бежанец на същото. Правилно съдът е приел за законосъобразен и изводът от административния орган относно липсата на материалноправни предпоставки по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗУБ за предоставяне на хуманитарен статут на молителя. От предписаното в посочената правна норма следва, че хуманитарен статут се предоставя на чужденец, принуден да напусне или да остане извън държавата си по произход, т. к. в тази държава е изложен на реална опасност от тежки посегателства, като "тежки заплахи срещу живота или личността му като цивилно лице поради безогледно насилие в случай на въоръжен международен ли вътрешен конфликт". Настоящата касационна инстанция споделя изводите на първоинстанционния съд, че доказателствата по делото, включително установените от административния орган, не подкрепят извода жалбоподателя да е имал проблеми с официалните власти, групировки и/или за него да е съществувал реален риск от посегателство. Не са налице предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 6 ЗУБ, доколкото жалбоподателят не заявява член на неговото семейство да има предоставена международна закрила в Република България. Личните, респ. икономическите мотиви на жалбоподателя да остане в България не могат да бъдат оценени като хуманитарни по смисъла на чл. 9, ал. 8 от ЗУБ, както правилно е приел Административен съд – София град. Споделят се изводите на съда, че статутът на лицето на непридружен малолетен, не води автоматично до предоставяне на международна закрила, тъй като най-добрият интерес на детето не е въведен от законодателя като задължителна предпоставка за предоставяне на хуманитарен статут по смисъла на чл. 9 ЗУБ, нито е определен като условие за предоставяне на субсидиарна закрила в глава V от Директива 2011/95/ЕС. На следващо място, по отношение на жалбоподателя, Турция представлява „трета сигурна държава“ по смисъла на § 1, т. 9 ДР на ЗУБ. От данните по делото е безспорно установено, че преди влизането си в Република България жалбоподателят е пребивавал продължително и легално на територията на Турция, където е имал достъп до образование и възможност за трудова заетост, няма данни да са били упражнявани насилие, преследване или други форми на тежко посегателство. Съдът е отчел правилно, че жалбоподателят е напуснал Турция не поради наличие на опасност за живота или сигурността му, а с цел да достигне до баща си в Австрия и впоследствие да осъществи събиране на семейството. Наред с това е съобразено, че членовете на семейството му продължават да пребивават в Турция при режим на временна закрила. Въз основа на събраните доказателства съдът е приел, че не са налице данни жалбоподателят да бъде изложен в Турция на преследване, нечовешко или унизително отнасяне, нито основания да се счита, че няма да бъде допуснат обратно на територията на тази държава или че няма да получи закрила от турските власти, които изводи се споделят от настоящата инстанция. Противно на твърдяното в касационната жалба, изводите на Административен съд София-град са подробно аргументирани и се подкрепят от представените по делото данни, в това число налични справки на дирекция "Международна дейност" към ДАБ при МС. Съгласно Решение на Съда на ЕС от 17.02.2009 г. по дело C-465/07, съществуването на заплахи в страната по произход може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. Тълкуваният текст е аналогичен на разпоредбата на чл. 15, б. в) от действащата Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и Съвета от 13 декември 2011 година. В този смисъл следва да се уточни, че жалбоподателят не е заявил и посочил каквито и да е доказателства, че е специфично засегнат поради присъщи на личното му положение елементи, при което степента на безогледно насилие, която се изисква, за да може той да търси субсидиарната закрила би била значително по - ниска. При установените правнорелеванти факти, Административен съд - София - град обосновано е приел, че за жалбоподателя не съществува реална опасност да претърпи тежките заплахи, посочени в член 15, буква в) от Директивата. Отделно от това, не са налице и хипотезите, визирани в тълкувателно решение на Съда на Европейския съюз от 30 януари 2014 г. по дело № C-285/12 по тълкуването на чл. 15, б. в) от Директива 2011/95/ЕС, които се преценяват във връзка с прилагане единствено на нормата на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. Противно на оплакванията в касационната жалба, правилна е преценката за липса на основанията по чл. 9, ал. 8 ЗУБ за предоставяне на хуманитарен статут. Съгласно цитираната разпоредба, хуманитарен статут може да бъде предоставен и по други причини от хуманитарен характер, както и поради причините, посочени в заключенията на Изпълнителния комитет на Върховния комисар на Организацията на обединените нации за бежанците. Последователно и безпротиворечиво е разбирането на Върховния административен съд, че "под други причини от хуманитарен характер" по смисъла на чл. 9, ал. 8 ЗУБ се има предвид не всяка причина, независимо от нейното естество, а се визират останалите случаи, различни от изрично предвидените в ал. 1 на чл. 9 ЗУБ, въз основа, на които може да се установява същата по интензивност реална опасност от тежки посегателства срещу личността на чужденеца при завръщането му в държавата по произход. Макар и неназовани, тези причини обаче следва да са такива, че да разкриват реален риск от посегателства върху личността на чужденеца при завръщането му в страната. От данните по делото е видно, че в случая такива причини не се установяват по отношение на С. А. Д.. Посочените от молителя причини за напускане на страната му по произход не могат да бъдат окачествени като "други причини от хуманитарен характер" по смисъла на горната норма. При тези съображения и след служебна проверка на съдебното решение настоящата инстанция не констатира пороци, съставляващи касационни основания за отмяната му и като правилно същото следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение