Решение № 3683 от 22.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 9191/2020 г.

Решение № 3683 от 22.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 9191/2020 г., III о., докладчик председателят Панайот Генков Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Образувано е по касационна жалба, подадена от Ц. П. от гр. Бургас, чрез пълномощника си адв. Б., против решение № 110/17.06.2020 г., постановено по адм. д. № 83/2020 г. по описа на Административен съд – Сливен. Излагат се доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и се иска решението да бъде отменено, като се постанови друго по същество на спора, с което да се уважи изцяло предявеният иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции. Ответната страна – Изпълнителна агенция по лекарствата, чрез процесуалния си представител гл. юрк. Р. в представено по делото писмено становище счита жалбата за неоснователна и моли решението като правилно да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна. Правилно е прието, че искът на основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ се явява недоказан. Не са налице елементите от фактическия състав на отговорността по ЗОДОВ. Върховният административен съд, трето отделение като взе предвид становищата на страните и провери решението при спазване разпоредбата на чл. 218 АПК, приема, че касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна по следните съображения: С обжалваното решение Административният съд – Сливен е отхвърлил иска на Ц. П. против Изпълнителна агенция по лекарствата, за заплащане на сумата от 600 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди от отменен незаконосъобразен акт – Наказателно постановление № РД-И-013 от 30.03.2018 г., издадено от Изпълнителния директор на Изпълнителна агенция по лекарствата, съставляваща сбор от 300 лева за адвокатско възнаграждение по АНД № 245/2018 г. по описа на Районен съд – Котел, и 300 лева за адвокатско възнаграждение по КАНД № 42/2019 г. по описа на Административен съд – Сливен, и за заплащане на законна лихва върху исковата сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до пълното й изплащане. Административният съд е приел, че предявеният иск е неоснователен и недоказан поради липсата на елементите от фактическия състав, пораждащ отговорността на юридическото лице по ЗОДОВ. Посочил е, че в разглеждания случай, в производството по обжалване на наказателното постановление пред районния съд и в касационното производство пред административния съд не са представени доказателства за направени разноски за платено адвокатско възнаграждение за защита в това производство, поради което не е установено ищцата да е претърпяла вреда в пряка причинна връзка с отмененото наказателно постановление. Направил е извод, че от представения по АНД № 245/2018 г. по описа на Районен съд – Котел, договор за правна защита и съдействие не може да се направи обоснован извод, че сумата, посочена като договорено възнаграждение, представлява договорено адвокатско възнаграждение за защита по конкретното дело. Липсват отразени такива данни в договора – липсва конкретизация на правната помощ, заради която е сключен. По тези съображения административният съд е отхвърлил предявеният иск като неоснователен и недоказан. Настоящата инстанция счита, че постановеното решението е валидно и допустимо, но е неправилно, поради нарушение на материалния закон, което е довело и до неговата необоснованост. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразен акт, действие или бездействие на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. За да възникне законовата отговорност следва да е налице отменен по надлежния ред акт или незаконосъобразни действия или бездействия на органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, реално причинена вреда, произтичаща от отменения акт или незаконосъобразни действия, както и да е налице пряка причинна връзка между незаконосъобразния акт, действия или бездействия и настъпилата вреда. В случая ищцата, за която е доказателствената тежест в исковото производство по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е установила наличието на всички законови предпоставки, което обуславя основателността на предявеният иск за имуществени вреди. В случая е безспорно установено, че е налице отменен с влязло в сила съдебно решение акт – наказателно постановление. Наказателното постановление, макар и да не представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК, е издадено при упражняване на санкционираща административна дейност, с което е изпълнена първата предпоставка по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Настоящата инстанция на Върховния административен съд не споделя извода на първоинстанционния съд, че в процесния случай не е изпълнен фактическият състав за реализиране на отговорността на изпълнителна агенция по лекарствата. Съгласно приетото тълкувателно решение № 1/15.03.2017 г. по тълк. дело № 2/2016 г. на Върховен административен съд, при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 ЗОДОВ. В мотивите на посоченото тълкувателно решение на Върховния административен съд, е изяснен въпросът какво е съдържанието на употребените в чл. 4 от ЗОДОВ понятия – пряка и непосредствена последица от увреждането. Легална дефиниция на тези понятия законодателят не е дал. Както правната теория, така и съдебната практика, са приели критерии, от които да се изхожда при дефинирането на тези понятия. Според правната доктрина, водещи при определянето на съдържанието на понятията "пряка и непосредствена последица" са теорията за равноценността, съгласно която един факт е причина за резултата, когато, ако този факт е липсвал, то резултатът не би настъпил, и адекватната теория, съгласно която причина са тези условия, които причиняват резултата нормално, типично, адекватно, а не по изключение. В практиката е възприето разбирането, че непосредствени вреди са тези, които по време и място следват противоправния резултат, а преки са тези, които обосновават причинната връзка между противоправността на поведението на деликвента и вредите. Разходите по ангажирането на адвокатска защита представляват непосредствена вреда от неправомерно издаденото наказателно постановление, като прякото следствие от това е дължимост на хонорар, който следва да е съответен на правната защита, необходима на лицето. Адвокатската защита е конституционно гарантирана от чл. 56 от Конституцията на Република България и законово регламентирана със Закона за адвокатурата дейност. Ноторно известно е също, че тя не е безплатна. Тази защита е по закон задължителна само по определена категория дела и за определен кръг от лица, но на практика за гражданите би било много трудно, граничещо с невъзможното да се справят със защитата си по каквото и да е съдебно дело, особено ако насрещната страна, както е в случая с издателя на наказателното постановление, е държавен орган, носител на властнически правомощия, съветван и подпомаган от платени държавни служители с висше юридическо образование – юрисконсулти. Член 4 ЗОДОВ предвижда, че държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Едно от условията на чл. 204, ал. 1 АПК за допустимост на иска за реализиране на отговорността на държавата и общините за вреди по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ е административният акт да е отменен по съответния ред, който е обжалване по административен и/или съдебен ред. Това обжалване, във всичките му фази, включително и в касационната фаза не е задължително да бъде осъществено с помощта на адвокат, но както бе отбелязано по-горе, за гражданина би било изключително трудно да осъществи съдебното обжалване без неговата помощ. Следователно, след като едно от условията на АПК за образуване на производство по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ е административният акт да е отменен по административен или/и съдебен ред и след като в тези производства гражданинът е ползвал адвокатска защита, защото не е могъл сам да се защити, то хонорарът, платен на адвокат за осъществяване на тази защита е имуществена вреда, която е в пряка причинна връзка с отменения като незаконосъобразен административен акт и е непосредствена последица от него, а не неприсъщ или луксозен разход. Взаимовръзката между издаденият от изпълнителният директор на ИАЛ и потърсената от касаторката адвокатска защита е пряка и непосредствена, тъй като те се намират в отношение на обуславяща причина и следствие – гражданинът не би потърсил адвокатска помощ, ако срещу него не е издаден акт, увреждащ неговите законни права и интереси. Административният съд неправилно е приел в мотивите си, че представените по АНД № 245/2018 г. и КАНД № 42/2019 г. договори за правна защита и съдействие и не доказват извършено плащане. И в двата договора, които са бланкови от АК – Русе е посочено, че договорените възнаграждения са заплатени в брой при подписването им. Съгласно чл. 180 ГПК, вр. с чл. 144 от АПК частните документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица – в този смисъл са Решение № 57 от 29.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 354/2012 г., IV г. о., ГК; Решение № 748 от 17.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 801/2009 г., IV г. о., ГК; Решение № 506 от 8.09.10 г. по гр. дело № 705/09 г. на IV г. о. Оспорването на истинността на документ се извършва по реда на чл. 193 ГПК и при доказана неистинност има за последица изключването му от доказателствата по делото съгласно чл. 194, ал. 2 ГПК. Оспорването на документа може да се предприеме само по почин на заинтересованата страна, но не и служебно от съда – чл. 193, ал. 1 ГПК. В този смисъл, отговорът на поставения въпрос се съдържа в процесуалната норма. Доказателственото значение на извънсъдебното признание на факти, когато е обективирано в писмена форма се следва от закона – чл. 180 ГПК. Частен документ, подписан от лицето, което го издава, съставлява доказателство, че съдържащото се изявление е направено именно от това лице. Т. е. всеки неоспорен /или при недоказано оспорване/ частен писмен документ от гл. т. на подписа документ, е автентичен, а доколкото не е спорен от гл. т. на съдържание, то този документ е истински и следва да се зачете формалната му доказателствена сила относно съдържащото се признание. Следва да се посочи също, че преди изменението на разпоредбата на чл. 63, ал. 3 от ЗАНН (нова – ДВ, бр. 94/29.11.2019 г.) липсваше законова норма в ЗАНН, която да задължава жалбоподателите в производството по отмяната на наказателните постановления да представят договори за правна защита и съдействие, тъй като такива разноски в тези производства не е присъждаха. С оглед на горните съображения съдът приема, че е изпълнен сложният фактически състав за възникване на отговорността на държавата по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Въз основа на това настоящият касационен състав на ВАС, намира, че обжалваното решение е неправилно и следва да се отмени като вместо него се постанови друго, с което Изпълнителна агенция по лекарствата бъде осъдена да заплати сторените в производствата по обжалване на Наказателно постановление № РД-И-013/30.03.2018 г. имуществени вреди, представляващи заплатен адвокатски хонорар в тези производства в размер на сумата общо от 600 лева, заедно с законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 24.02.2020 г. до окончателното изплащане на сумата. При този изход от спора, разноски на ответника не се дължат, а на касатора се дължат, в размер на 210 лева, съгласно представен по адм. дело № 83/2020 г. (л. 18) договор за правна защита и съдействие от 13.08.2019 г. в размер на 200 лева, адвокатски хонорар и 10 лв. държавна такса. За касационната инстанция доказателства за платено адвокатско възнаграждение и списък не са представени, поради което се присъжда само размера на държавната такса в размер на 5 лева или общо в размер на 215 лева. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение, Р Е Ш И: ОТМЕНЯ в решение № 110/17.06.2020 г., постановено по адм. д. № 83/2020 г. по описа на Административен съд – Сливен и вместо това, ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА, на основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, Изпълнителна агенция по лекарствата – гр. София, ул. "Дамян Груев" № 8, да заплати на Ц. П., с постоянен адрес, гр. Бургас, [адрес] и съдебен адрес: гр. Бургас, ул. "Оборище" № 90 – адв. Л. Б., обезщетение за имуществени вреди в размер на 600 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение във връзка с обжалването на Наказателно постановление № РД-И-013/30.03.2018 г., издадено от изпълнителния директор на Изпълнителна агенция по лекарствата – гр. София, ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба – 24.02.2020 г. до окончателното изплащане на сумата. ОСЪЖДА Изпълнителна агенция по лекарствата – гр. София, ул. "Дамян Груев" № 8, да заплати на Ц. П., с постоянен адрес, гр. Бургас, [адрес] и съдебен адрес: гр. Бургас, ул. "Оборище" № 90 – адв. Л. Б., съдебни разноски за първата инстанция и касационната инстанция общо в размер на 215 (двеста и петнайсет) лева. Решението е окончателно.