Решение № 1847 от 11.02.2010 г. на ВАС по адм. д. № 12635/2009 г.

Решение № 1847 от 11.02.2010 г. на ВАС по адм. д. № 12635/2009 г., I о., докладчик председателят Светлозара Анчева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на ЕТ "Даскалов - Електроник-Валентин Даскалов" - гр. Русе срещу решение № 1195/7.07.2009 г., постановено по адм. дело № 257/2009 г. по описа на Административен съд - гр. Варна, с което е отхвърлена жалбата му против РА № 180800316/29.09.2008 г., издаден от орган по приходите в ТД на НАП - гр. Русе, потвърден с решение № 662-А/27.11.2007 г. на директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Варна за установени данъчни задължения по чл. 35 ЗОДФЛ (отм.) за периода 1.01.2003 г. - 31.12.2006 г., чл. 48 ЗОДФЛ (отм.) за периода 1.01.2007 г. - 31.12.2007 г., за вноски по ДОО за периода 1.01.2003 г. - 31.12.2007 г. и вноски за ЗО за същия период. Релевират се оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения при прилагането на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Според касатора неправилно съдът е приел, че сключеният договор за заем за послужване е нищожен, като за това не са изложени мотиви и не е посочено на кое от предложенията в чл. 26 ЗЗД договорът е нищожен. Касаторът се оплаква, че в обжалваното решение не са обсъдени всички доказателства по делото, както и неправилно е прието от съда, че принципно констатациите на ДРА винаги си ползват с презумпция за вярност. Твърди се, че констатациите на акта се ползват с презумпция само, когато са обосновани, т. е. изградени са на доказателства и доказателствени средства, събрани по предвидения в ДОПК ред. Иска се отмяна на обжалваното решение и отмяна на атакувания ревизионен акт, както и присъждане на направените по делото разноски. Ответникът по касационната жалба дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Варна при ЦУ на НАП, редовно призован не е изпратил свой представител и не е взел становище. Представителят на Върховна административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба, тъй като правилно съдът е посочил, че ЕТ не притежава самостоятелна правосубектност, различна от тази на физическото лице, предвид ТР № 2/2001 г. на ОСГК на ВКС. Върховният административен съд, I отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: По ЗОДФЛ (отм.). Съдът е възприел констатациите на органа по приходите, че ЕТ "Даскалов - Електроник-Валентин Даскалов" е получавал доходи от различни източници, облагаеми по ЗОДФЛ (отм.), съответно по ЗДДФЛ при декларирани в годишна данъчна декларация, като неправилно търговецът е определил вида на получените доходи от наем на недвижим имот, който е собственост на едноличния търговец, както и са декларирани доходи от наем на недвижимо имущество от физическото лице. В тази връзка съдът е обсъдил доказателствата по делото, приемайки че ЕТ е собственик по нотариален акт от 1998 г. на игрална зала за билярд с площ от 66,55 кв. м., част от Търговски комплекс "Здравец-30". Съдът е проследил правоотношенията по сключените договори за наем, като е установил, че първият е от 15.02.1998 г. с наемател "Вилокс груп" ЕООД, а от 1.12.2000 г. по силата на анекс ЕТ е заличен като наемодател и е вписано физическото лице Валентин Даскалов. Съдът е обсъдил и представените по време на ревизията два договора за заем за послужване от 1.12.2000 г. и 1.03.2005 г. между ЕТ "Даскалов - Електроник-Валентин Даскалов" заемодател и физическото лице Валентин Даскалов като заемател с предмет - временно и безвъзмездно ползване на игрална зала за билярд, като заемателят по тези договори се е задължил да я отдаде под наем на "Вилокс груп" ЕООД. Съдът е приел, че Валентин Даскалов е сключил договор сам със себе си и с оглед характеристиките на договора за послужване съгласно чл. 243 във връзка с чл. 26, ал. 1 ЗЗД е прието, че е нищожен, тъй като едновременно противоречи и заобикаля закона. По КСО и ЗЗО. С оглед облагането по КСО за ДОО и вноски за ЗО съдът е приел, че предвид доходите на търговеца от наем, същият подлежи на осигуряване по чл. 4, ал. 3, т. 2 КСО и чл. 1, ал. 1 и 2 от Наредбата осигуряване на самоосигуряващите се лица и българските граждани в чужбина. В тази връзка съдът е изложил мотиви за необходимостта от авансово осигуряване върху месечния осигурителен доход, позовавайки се на чл. 6, ал. 8 КСО и чл. 2, ал. 3 решението е посочено, че то възниква от разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 2 ЗЗО. Обжалваното решение е правилно. Основното и единствено оплакване в касационната жалба се свежда до направените правни изводи от първоинстанционния съд досежно характера на договора сам със себе си и това дали той може да възпроизведе желаното правно действие. Законосъобразни са изводите на съда, направени въз основа на установената по делото фактическа обстановка, че е договарянето сам със себе си между между ЕТ и неговия собственик води до нищожност на договора поради противоречие със закона и едновременно с това неговото заобикаляне, което в случаи е избягване на данъчно облагане. Няма спор в съдебната практика, която е константна, че едноличният търговец само разширява правосубектността си с вписването му като такъв, но не губи качеството си на физическо лице. Т. е. не се касае за различна правосубектност, а само за разширяването на същата, когато едно физическо лице се впише в търговския регистър и съдът правилно се е позовал на ТР № 2/2001 г. на ОСГК на ВКС. В този смисъл едноличният търговец няма качеството на юридическо лице, каквито са търговските дружества и затова Глава Осма, Дял Първи, Част Втора от Търговския закон - чл. 58 и сл., уреждаща статута на едноличният търговец е озаглавена "Търговец-физическо лице". Правилно съдът е мотивирал съдебния си акт, тълкувайки чл. 243 ЗЗД, която изисква наличие на два правни субекта, за да е налице прехвърляне на права, които да преминат в правната сфера на заемателя. Така, както е сключен т. нар. заем за послужване не може да се постигне съгласие, тъй като трябва да има съвпадане на две волеизявления, а при договарянето сам със себе си такова съвпадане не може да се постигне. Неоснователно касаторът твърди, че съдебното решение няма мотиви относно нищожността на договорите за заем за послужване. Съдът се е позовал на чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за да обоснове нищожността на процесните договори, в какъвто смисъл са и констатациите в ревизионния акт - противоречие със закона и едновременно с това неговото заобикаляне, което в контекста на установените по делото обстоятелства и факти е избягване на данъчно облагане от страна на ревизираното лице. Законосъобразни са и изводите на първоинстанционния съд, че с оглед сключването на договорите за заем за послужване, търговецът не е отчитал приходите от игралната зала, поради което законосъобразно органа по приходите е увеличил резултата на основание чл. 23, ал. 2, т. 1 ЗКПО (отм.) във връзка с чл. 21, ал. 1 ЗОДФЛ (отм.), чл. 26 ЗДДФЛ и е определил дължимия данък по чл. 35 ЗОДФЛ (отм.), респ. чл. 48 ЗДДФЛ. Относно осигурителните вноски - ДОО и ЗО правилно първоинстанционният съд е приложил материалните закони в тези области - КСО и ЗЗО. Следва да се отбележи, че касаторът не е изложил никакви оплаквания в тази част, но тъй като обжалва изцяло решението, настоящият съдебен състав по силата на чл. 218, ал. 2 АПК извършва проверка за правилното приложение на материалния закон и в тази обжалвана част. Съгласно чл. 4, ал. 3, т. 2 КСО едноличните търговци задължително се осигуряват за инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт и след като е установено, че касаторът е получавал доходи като едноличен търговец е подлежал на такова осигуряване. На основание чл. 40, ал. 1, т. 2 ЗЗО лицата по чл. 4, ал. 3, т. 2 КСО се осигуряват здравно и то авансово върху месечен доход, който не може да бъде по-малък от минималния месечен размер на осигурителния доход за самоосигуряващите се лица. Предвид изложеното по-горе настоящият съдебен състав на касационната инстанция счита, че обжалваното решение е постановено без да са допуснати сочените в касационната жалба нарушения, водещи до неговата отмяна. Решението като правилно следва да бъде оставено в сила - чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК. Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, I отделение,