Решение № 15774 от 28.11.2013 г. на ВАС по адм. д. № 14147/2012 г.

Решение № 15774 от 28.11.2013 г. на ВАС по адм. д. № 14147/2012 г., III о., докладчик председателят Йорданка Костова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 9, ал. 4 от Закон за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти (ЗОСОИ). Образувано е по касационна жалба на Райна Василева Маринова, представлявана от адв. Мартин Попов от адвокатска колегия (АК) - София против Решение № 5078/21.09.2012 г. на Административен съд - София - град, постановено по адм. дело № 141/2012 г., с което е отхвърлена жалба й срещу Заповед № РД-22-038/02.12.2011 г. на Областния управител на област София. Със заповедта е отказано искането на касационната жалбоподателка за обезщетение с жилищни компенсаторни записи за недвижим имот по чл. 6 от ЗОСОИ във вр. с чл. 7 от ЗВСОНИ поради подаване на молбата след изтичане на преклузивния срок по чл. 9, ал. 4 от ЗВСОНИ. В касационната жалбата се излагат доводи за постановено в противоречие със закона решение, защото съдът не е направил правилна преценка на алтернативния срок по чл. 9, ал. 5 ЗОСОИ. Ответникът по касационната жалба - Областния управител на Област София, чрез процесуалния си представител - юрк. Кюртева оспорва касационната жалба. Излага съображения за правилност на съдебното решение и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции. Представителят на Върховната административна прокуратура излага съображения за неоснователност на жалбата и за законосъобразност на първоинстанционното решение. Върховният административен съд - трето отделение, в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна по следните съображения: За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че процесната заповед е индивидуален административен акт, издаден от компетентен орган, с оглед разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗОСОИ. Съдът е приел, че при издаване на заповедта, не са допуснати съществени нарушения на материалния и процесуалния закон, които да налагат отмяна на заповедта. Приел е, че искането на жалбоподателката попада в хипотезата на чл. 9, ал. 4 ЗОСОИ но е просрочено, а ал. 5, е неприложима. Преценил заповедта за законосъобразна и отхвърлил жалбата като неоснователна Решението е правилно. Установената от съда фактическа обстановка и направените въз основа на нея правни изводи съответстват на доказателствата по делото. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по жалбата на Райна Василева Маринова срещу изричен отказ на областния управител на област София, обективиран в заповед № РД-22-038/02.12.2011 г. да уважи искане за обезщетение на основание чл. 9, ал. 3 и ал. 4 от ЗОСОИ, Искането е от 21.02.2002 г. и е подадено извън преклузивния срок, считано от влизане на решението по чл. 7 от ЗВСОНИ в сила на 27.11.2001 г. С обжалваното съдебно решение първоинстанционният съд е отхвърлил като неоснователна жалбата с мотиви, че искането за обезщетяване е подадено след преклузивния срок по чл. 9, ал. 4 от ЗВСОНИ и правилно административният орган е отказал да го уважи. По делото е установено, че исковото производство по чл. 7 от ЗВСОНИ е приключило с влязло в сила на 27.11.2011 г. решение на ВКС по гр. д. № 1167/2001 г., а искането е подадено на 21.02.2002 г. Съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗОСОИ /Нов - ДВ, бр. 9 от 2000 г. от 01.02.2000 г.) лицата по ал. 3, както и тези, исковете на които по чл. 7 от Закона за обезщетяване на собственици на одържавени имоти са отхвърлени с влезли в законна сила решения след 22 ноември 1998 г., могат да предяват искания за обезщетяване по чл. 6 в двумесечен срок от влизане на решението в сила. Текстът както и този на ал. 5 не е претърпял промени с последващите изменения на чл. 9 от ЗОСОИ. Обосновано поради това е прието, че искането е подадено след изтичане на двумесечния срок по приложимата норма на чл. 9, ал. 4 от ЗОСОИ, в сила от 01.02.2000 г. Неоснователно е позоваването на чл. 9, ал. 5 от ЗОСОИ. Разпоредба също е приета с изменението в ДВ, бр. 9 от 2000 г. Тримесечният срок по нея следва да се брои от влизането й в сила, т. е. от 01.02.2000 г. и е изтекъл на 01.05.2000 г. Искането не може да бъде отнесено към приложението й защото е подадено на 21.02.2002 г., почти две години след изтичане на три месечния срок. Освен това упражняването на това право на обезщетяване не е поставено в зависимост от други условия, като например дали законните срокове визирани в чл. 9 са достатъчни или не за правоимащите, както се поддържа в касационната жалба. Правилни са правните изводи на административния съд за преклузивния характер на 2-месечния срок, само в рамките на който жалбоподателката е могла да упражни правото си да поиска определяне на обезщетение. В този срок тя не е сторили това и при това безспорно установяване административният орган правилно е отказал да уважи претенцията, а първоинстанционният съд законосъобразно е отхвърлил жалбата срещу оспорената заповед. Като е отхвърлил жалбата срещу законосъобразен отказ за да бъде уважено просрочено искане по чл. 9, ал. 4 от ЗОСОИ, съдът е постановил правилно решение, което следва да се остави в сила. С оглед изхода на правния срок и при направеното от ответника искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции, на основание чл. 143, ал. 4 АПК, във връзка с чл. 78, ал. 8 от Гражданско процесуалния кодекс, следва да бъде уважено искането само за настоящата инстанция, защото с решението на първоинстанционния съд са присъдени направените разноските за първа инстанция. На основание чл. 8, във връзка с чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения на ответната страна следва да се присъдят разноски в размер на 150 (сто и петдесет) лева. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, настоящият тричленен състав на Върховният административен съд - трето отделение,