Решение № 10240 от 31.07.2009 г. на ВАС по адм. д. № 1311/2009 г.

Решение № 10240 от 31.07.2009 г. на ВАС по адм. д. № 1311/2009 г., I о., докладчик съдията Искра Александрова Производството е по реда на чл. 185 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по жалба, подадена от Феодора Динкова Иванова от гр. Бургас, с която се оспорва чл. 17, ал. 6 от Наредба за изчисляване и изплащане на паричните обезщетения и помощи от държавното обществено осигуряване (наричана за краткост по-долу Наредбата) и т. 10 от Приложение № 2 вр. с чл. 4 от същата наредба. Оплакванията в жалбата са следните:- оспорените текстове противоречат на нормативни актове от по-висока степен- Конституцията, Кодекса за социално осигуряване, Закона за здравното осигуряване, Закона за нормативните актове и Указа по неговото прилагане и накърняват основни права на определена категория граждани - самоосигуряващи се лица, упражняващи свободни професии, и ги поставя в неравностойно положение спрямо тези, работещи по трудови правоотношения, - с разпоредбата на чл. 17, ал. 6 от Наредбата е установено различно съдържание за понятието "нетно възнаграждение" от установеното с пар. 1, ал. 1, т. 2 от ДР на КСО, с което е нарушено основното правило на чл. 37 от Закона за нормативните актове (ЗНА) според който думи или изрази с утвърдено правно значение се използват в един и същ смисъл във всички нормативни актове, - въведеното с чл. 17, ал. 6 от Наредбата понятие би имало резон, в случай, че не съществуваше задължение в Закона за здравното осигуряване и Кодекса за социалното осигуряване, за годишно изравняване на осигурителните вноски, съгласно което в края на календарната година самоосигуряващите се лица доплащат осигурителни вноски върху целия размер на получените от тях брутни доходи, в случай, че те надвишават избрания от тях месечен осигурителен доход, върху който са заплащали месечни авансови вноски, но върху не повече от максимално определения за страната осигурителен доход, - последиците от нормата на чл. 17, ал. 6 от Наредбата в контекста на чл. 49, ал. 1, т. 2 от ЗЗО и чл. 6, ал. 8 от КСО за самоосигуряващите се лица е, че в случай, че избраният месечен осигурителен доход е по-нисък от окончателния размер на месечния осигурителен доход, подлежащото на плащане обезщетение за бременност и раждане няма да кореспондира на действителния размер на осигурителните плащания, - обжалваният текст от Наредбата представлява превратна интерпретация на чл. 49 от КСО, който визира " внесени осигурителни вноски за общо заболяване и майчинство за периода от 12 календарни месеца", а не "авансово внесените осигурителни вноски". С чл. 17, ал. 6 от Наредбата се прави недопустимо разширително тълкуване на чл. 49 от КСО, - обжалваният текст води до накърняване на социалноосигурителните права на самоосигуряващите се лица и въвежда неравноправен режим между тях и лицата, работещи по трудово правоотношение, в нарушение на принципа за равнопоставеност, регламентиран в чл. 3, т. 3 от КСО и на основното конституционно правило, установено в чл. 6, ал. 2 от Конституцията, - с т. 10 от Приложение № 2 към чл. 4 от Наредбата се ограничава правото на обезщетение за бременност и раждане за самоосигуряващите се лица, упражняващи свободна професия тъй, като не могат да упражнят избора, предоставен им с чл. 50 от КСО. По тези доводи за незаконосъобразност, жалбоподателката иска отмяна на оспорените текстове. Ответникът по жалбата - Министерски съвет на Република България чрез своя пълномощник - гл. юриск. Милошева изразява становище за нередовност на жалбата, поради неизпълнение на чл. 150, ал. 1, т. 6, т. 7 и ал. 2 от АПК, а така също и за липса на убедителни данни, за наличие на интерес от оспорването. Изразява се становище, че разликата в обезщетението на жалбоподателката не произтича от незаконосъобразността на атакуваните разпоредби и не обосновава отмяната им. Според този ответник оспорването навеждало на гражданскоправни отношения, а не на такива, които са предмет на АПК. По съществото на спора се изразява становище, че Наредбата е издадена по силата на законова делегация, съгласно чл. 40, ал. 5 от КСО и чл. 41, ал. 5 от КСО и липсват доказани отменителни основания за атакуваните норми. Иска се отхвърляне на искането. Ответникът по жалбата - Националният осигурителен институт оспорва жалбата с искане за отхвърлянето и. Подробни съображения във връзка с оспорването са развити в молбата, за конституирането на този ответник и в писмено становище до Министерски съвет, представено по делото. Изразеното в тях становище е за неоснователност на жалбата, която се основавала на погрешния извод, че паричните обезщетения за временна неработоспособност, бременност и раждане на самоосигуряващи те се лица се изчисляват от окончателния размер на месечния осигурителен доход, определен по реда на чл. 6, ал. 8 от КСО и чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО. Изтъква се, че осигурителни вноски за общо заболяване и майчинство за самоосигуряващите се лица, избрали съгласно чл. 4, ал. 4 от КСО да се осигуряват за тези рискове се внасят само върху избрания от тях месечен осигурителен доход, а не се внасят върху окончателния размер на месечния осигурителен доход, определен въз основа на данните, декларирани в справката към годишната данъчна декларация (ГДД) по ЗЗДФЛ съгласно чл. 6, ал. 8 от КСО и чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО. Този извод следвал от разпоредбата на чл. 6, ал. 8, изр. четвърто от КСО, според който осигурителните вноски се внасят за сметка на осигурените лица в размерите, определени за фонд "Пенсии" и за допълнително задължително пенсионно осигуряване. Според този ответник, жалбата неоснователно и произволно се обосновава с разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО, която била неотносима към осигуряването за общо заболяване и майчинство в ДОО. Изразява се становище, че след като обезщетенията за временна неработоспособност и майчинство не се преизчисляват съобразно окончателния размер на осигурителния доход, определен въз основа на данните в справката към ГДД, няма основание те да бъдат ограничавани по условията на пар. 1, ал. 1, т. 2 от ДР на КСО във вр. с чл. 41, ал. 1, изр. второ и чл. 49, ал. 1 изр. второ от КСО до нетния им доход. Ответникът сочи, че с чл. 17, ал. 6 от Наредбата се установява презумпция, че месечното нетно възнаграждение за дохода, от който се изчисляват паричните обезщетения на самоосигуряващите се лица е избраният от тях месечен осигурителен доход, върху който са внесени авансовите осигурителни вноски. Според този ответник, отмяната на разпоредбата ще доведе до голям брой случай на ограничаване, на обезщетенията на самоосигуряващите се лица до реалния им нетен доход, когато той е по нисък от избрания, без да е регламентирана възможност за възстановяване на надвнесените авансово осигурителни вноски за общо заболяване и майчинство. По изтъкнатите съображения, ответникът счита, че чл. 17, ал. 6 от Наредбата не поставя в неравностойно положение, а тъкмо обратното в съответствие с чл. 3, т. 3 от КСО отстранява неравностойното положение на самоосигуряващите се лица спрямо работниците и служителите и другите осигурени лица и не противоречи на чл. 6, ал. 2 от Конституцията, а така също отстранява неблагоприятния ефект от буквалното граматическо тълкуване на чл. 41, ал. 1 изр. второ и чл. 49, ал. 1 изр. второ във вр. с пар. 1, ал. 1, т. 2 от ДР на КСО. Изразява се становище, че не е налице основание за отмяна на чл. 17, ал. 6 от Наредбата. Според този ответник напълно несъстоятелно е твърдението, че с текста на 10-ти по ред указателен текст в Приложение № 2 към чл. 4 от Наредбата се ограничават законните осигурителни права на самоосигуряващите се лица. Изискването за представяне на документ, че самоосигуряващото се лице не продължава да упражнява трудова дейност се отнася за периода, за който то иска да получава парично обезщетение за бременност и раждане, а от деня, в който самоосигуряващото се лице възобнови упражняваната трудова дейност, то дължи подаване на молба-декларация Приложение 12 за промяна на обстоятелствата, с която се отменя действието на подадената молба-декларация приложение 2. Заинтересованата страна- Министерството на труда и социалната политика чрез своя процесуален представител, юрк. Ханджиев оспорва жалбата с аргумента, че осигурителните вноски за общо заболяване и майчинство, правени от самоосигуряващите се лица са единствено авансовите вноски, изчислени и внесени върху предварително избрания от лицата месечен осигурителен доход. Вноските които се изчисляват и внасят върху окончателния размер на месечния осигурителен доход, определен въз основа на доходите, декларирани в справка към ГДД, са единствено вноските за фонд "Пенсии" и за допълнителното задължително пенсионно осигуряване, но не и за заболяване и майчинство, поради което не е възможно този доход да бъде взет предвид при определяне размера на паричното обезщетение за общо заболяване и майчинство. Иска се отхвърляне на жалбата. Във връзка с обжалването на т. 10 от Приложение 2 към чл. 4 от Наредбата, се поддържа, че с молбата-декларация, самоосигуряващото се лице не се задължава да не упражнява трудова дейност през целия период от 135 до 315-я ден, а с нея само се декларира липсата на такава дейност към датата на подаване на молбата, като същото правят и лицата, работещи по трудово правоотношение. С това обаче не им се отнема възможността да прекратят ползването на отпуска (обезщетението и да се върнат на работа. Задължението им в тези случаи е да подадат молба- декларация за промяна в обстоятелствата. По тези съображения се изразява становище за неоснователност на жалбата и в тази част. Заинтересованата страна- Министерството на финансите, чрез своя процесуален представител, юрк. Цветкова оспорва жалбата, като иска отхвърлянето и. Иска се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура изразява становище за неоснователност на искането за отмяна на оспорените текстове. Преценява се като неоснователно възражението в жалбата за различие в съдържанието на понятието "нетно възнаграждение" в пар. 1, ал. 1, т. 2 от ДР на КСО и чл. 17, ал. 6 от Наредбата, тъй като разпоредбата от КСО има обяснителен, тълкувателен характер на понятието, а в Наредбата се сочи как технически се образува нетното възнаграждение на самоосигуряващите се лица. Поддържа се, че атакуваната разпоредба от Наредбата в някои случаи има дисциплиниращ ефект, доколкото самоосигуряващите се лица имат право на избор за месечния осигурителен доход, върху който са внесени авансовите осигурителни вноски. Върховният административен съд, първо отделение на първа колегия в настоящия съдебен състав приема следното: По допустимостта на жалбата: В разпоредбата на чл. 186, ал. 1 от АПК са посочени предпоставките при наличието на които се приема, че лицата имат право да оспорват подзаконов нормативен акт в неговата цялост или части. Съгласно цитирания текст, право да оспорват подзаконов нормативен акт имат гражданите, организациите и органите, чиито права, свободи или законни интереси са засегнати или могат да бъдат засегнати от него или за които той поражда задължения. В конкретния случай, оспорените разпоредби касаят обезщетенията за бременност и раждане на самоосигуряващите се лица, упражняващи свободна професия и един от документите, изискващ се за представяне при упражняването на правото за това обезщетение. Жалбоподателката е нотариус, видно от Удостоверение на Нотариалната камара на Република България. По аргумент от чл. 2 от Закона за Нотариусите и нотариалната дейност вр. чл. 4, ал. 3, т. 1 и чл. 5, ал. 2 от КСО, нотариусът е самоосигуряващо се лице. Видно от удостоверение на РУСО - Бургас от 15.11.04 г. е, че жалбоподателката е вписана на 15.11.04 г. в регистъра на осигурителите. Жалбоподателката е лице от женски пол и е в отпуск за временна неработоспособност поради бременност и раждане, видно от Болничен лист № 0681057/05.01.09 г. издаден от ИПСМП по АГ- Бургас. От така посочените данни следва, че г-жа Иванова има личен и пряк интерес от обжалването на атакуваните разпоредби, а с чл. 187, ал. 1 от АПК е установена безсрочност на оспорването на подзаконовите нормативни актове. По редовността на жалбата: Жалбата е редовна, тъй като отговаря на изискванията на чл. 150, ал. 1 и ал. 2 от АПК. В тази връзка следва да се отбележи, че неоснователно е възражението на Министерски съвет за нередовност на жалбата, тъй като доводите в нея не обосновавали незаконосъобразност на оспорения нормативен акт. В жалбата ясно се твърди незаконосъобразност на оспорените разпоредби, а доколко твърденията са обосновани е въпрос по съществото на спора, а не по редовността на жалбата. По основателността на жалбата: Оспорените текстове се съдържат в Наредба за изчисляване и изплащане на паричните обезщетения и помощи от държавното обществено осигуряване (наричана за краткост Наредбата). Видно от пар. 4 от ПЗР на Наредбата тя е приета на осн. чл. 40, ал. 5 и чл. 41, ал. 5 от КСО. В посочените текстове от КСО се съдържа законова делегация за Министерски съвет относно регламентирането на условията, реда и начина на изчисляване на обезщетенията за временна неработоспособност и трудоустрояване. Съгласно препращащата разпоредба на чл. 49, ал. 1, изречение последно от КСО, Наредбата установява и приложимия ред за определяне на дневното парично обезщетение при бременност и раждане. Оспорените разпоредби касаят начина на изчисляване на паричното обезщетение при бременност и раждане за самоосигуряващите се лица, упражняващи свободна професия при настъпване на осигурения социален риск- майчинство, а така също и част от съдържанието на документа чрез който тази категория субекти упражняват, субективното си право на това обезщетение за част от периода, през който се дължи обезщетение за бременност и раждане. В този смисъл следва да се приеме, че Наредбата и в частност оспорените разпоредби са издадени от компетентен орган. Между страните не е налице спор относно спазването на законоустановената процедура при приемането, издаването и публикуването на Наредбата. Оспорва се законосъобразността на съдържанието на оспорените разпоредби. Оспорената разпоредба на чл. 17, ал. 6 от Наредбата гласи: "За самоосигуряващите се лица месечното нетно възнаграждение е избраният от тях месечен осигурителен доход, върху който са внесени авансовите осигурителни вноски". Тезата на жалбоподателката е, че с тази разпоредба се ограничава месечния осигурителен доход на самоосигуряващите се лица, упражняващи свободни професии до избрания от тях върху който са внесени авансовите осигурителни вноски, като се пренебрегва действителния месечен осигурителен доход, изчислен при годишното изравняване по реда на чл. 6, ал. 8 КСО. Според жалбоподателката по този начин, ако избраният месечен осигурителен доход е по-нисък от действителния, при настъпване на риска майчинство, размерът на дължимото обезщетение за бременност и раждане няма да кореспондира на действителния размер на осигурителните плащания. Тази непропорционалност между осигурителните вноски и осигурителните обезщетения за бременност и раждане води според нея до накърняване на социалноосигурителните права на самоосигуряващите се лица във връзка с осигурения социален риск - майчинство и въвежда неравноправен режим между тях и работещите по трудово правоотношение. В отговора на всички повдигнати въпроси от жалбоподателката, стои отговорът на основния въпрос, а именно - налице ли е непропорционалност между внесените от самоосигуряващите се лица осигурителни вноски за осигурения социален риск- общо заболяване и майчинство и осигурителните обезщетения за бременност и раждане при настъпването му. За да се отговори на този въпрос следва да се определи кой е регламентираният от КСО осигурителен доход върху който са внесени осигуровките за общо заболяване и майчинство от самоосигуряващите се лица. Правото на обществено осигуряване е основно право, регламентирано в чл. 51, ал. 1 от Конституцията на Република България. Правото на обществено осигуряване е социално право, чиято цел е при настъпването на определени събития, водещи до загуба или намаляване на трудовите доходи, да компенсира отчасти и намали тази загуба. Общественото осигуряване се състои от два дяла - основно и допълнително, като основното обществено осигуряване от своя страна се дели на задължително и доброволно. Задължителното осигуряване настъпва по силата на закона, а доброволното по изричната воля на осигурените лица. Основното доброволно обществено осигуряване касае определени категории лица и определени социални рискове. Самоосигуряващите се лица са задължително осигурени за инвалидност поради общо заболяване, за старост и за смърт (чл. 4, ал. 3, т. 1 от КСО) и по техен избор (доброволно) могат да се осигуряват и за общо заболяване и майчинство (чл. 4, ал. 4 КСО), т. е., майчинството е доброволно осигурен социален риск за самоосигуряващите се лица. Както всеки социален риск, така и майчинството е свързано с неблагоприятни имуществени последици за осигуреното лице. Неблагоприятните последици се изразяват в невъзможността на майката поради напредналата бременност, раждането и грижите за новороденото да осигури материални средства за живот за себе си и детето чрез своя личен труд. За компенсиране на тези неблагоприятни последици, законодателят е предвидил осигурителноправни последици, които се изразяват в поемане на част от неблагоприятните за отделното лице имуществени последици от специално обособени фондове чрез предоставяне на обезщетения и помощи на осигурените лица. Такава благоприятна осигурителноправна последица е обезщетението за бременност и раждане. За настъпването и обаче освен реализация на събитието е необходимо наличието на законоустановен минимален осигурителен стаж, който към настоящия момент е 12 месеца (чл. 48а КСО). Осигурителният стаж е времето, за което са внесени осигурителните вноски за съответния риск. Осигурителната вноска е месечно парично плащане и се определя в процент от осигурителния доход. Внасянето на осигурителните вноски става чрез превеждане на парични средства в определен размер от закона по сметките на осигурителните фондове, от които впоследствие се извършва изплащането на обезщетенията. Осигурителните вноски за осигурения социален риск - общо заболяване и майчинство се внасят по сметка на фонд "Общо заболяване и майчинство - чл. 25, т. 1 КСО. От този фонд става и плащането на паричното обезщетение за бременност и раждане (чл. 26, т. 1 от КСО). Осигурителните вноски за осигурените събития- инвалидност поради общо заболяване, за старост и за смърт (за които самоосигуряващите се лица, упражняващи свободна професия са задължени да се осигуряват) се внасят по сметка на фонд "Пенсии"- чл. 21, т. 1 от КСО вр. с чл. 2, ал. 2, т. 2 КСО вр. с ал. 5 от същия член, респективно осигурителните плащания при настъпване на посочените социални събития се изплащат от този фонд - чл. 22, т. 1 от КСО. Размерът на осигурителните вноски за основното задължително обществено осигуряване (част от което е и осигуреният социален риск - майчинство) се определя всяка година със Закона за бюджета на Държавното обществено осигуряване (ЗБДОО) и той не е еднакъв за всички социални рискове. Видно е, както от чл. 6, ал. 1 от КСО, така и от ЗБДОО за 2008 г., че размерът на осигурителните вноски се определя по фондове, а не по осигурени социални рискове. От анализа на посочените разпоредби следва изводът, че самоосигуряващите се лица се осигуряват във фонд "Пенсии" за социалните рискове, за които ex lege са задължени и плащат осигурителни вноски в размера, определен за този фонд, а за социалните рискове общо заболяване и майчинство се осигуряват във фонд "Общо заболяване и майчинство" и плащат осигурителни вноски в размер, определен за този фонд. Осигурителните вноски на самоосигуряващите се лица са за тяхна сметка и се дължат върху избран от тях размер на месечен осигурителен доход, който следва да е между минималния и максималния месечен размер на дохода, определен със ЗБДОО за съответната година (чл. 6, ал. 7, т. 1 от КСО). От разпоредбата на чл. 6, ал. 7 е видно, че осигурителните вноски от самоосигуряващите се лица се дължат "авансово". Какво се има предвид под думата "авансово" става ясно от следващата разпоредба, а именно ал. 8 на същия член, който регламентира, че окончателният размер на месечния осигурителен доход за лицата по ал. 7 (която обхваща и лицата, упражняващи свободна професия) се определя въз основа на данните, декларирани в справка към годишната данъчна декларация по ЗДДФЛ, като този окончателен размер на месечния осигурителен доход не може да бъде по-малък от минималния месечен осигурителен доход и по-голям от максималния такъв и върху който се дължи окончателна осигурителна вноска. Съвместното тълкуване на двете разпоредби (ал. 7 и ал. 8 от чл. 6 на КСО) мотивира настоящия съдебен състав да приеме, че под думата "авансово", законодателят е имал предвид неокончателния размер на месечните осигурителни вноски, плащани от субектите, обхванати от разпоредбата на ал. 7 от чл. 6 КСО. Разпоредбата на ал. 8 от чл. 6 КСО дава отговор и на въпроса дали всички месечни осигурителни вноски, плащани от самоосигуряващите се лица (както задължителните, така и доброволните) имат авансов характер. Отговорът на този въпрос се крие в предпоследното изречение на ал. 8 от чл. 6 на КСО, което гласи, че осигурителните вноски се внасят за сметка на осигурените лица в размерите, определени за фонд "Пенсии" и за допълнителното задължително пенсионно осигуряване. Волята на законодателя, изразена в посоченото изречение се разкрива чрез тълкуване на употребените в него понятия във връзка с разпоредбите от КСО, регламентиращи осигурителните фондове, в които се внасят осигурителните вноски и от които се извършват осигурителните плащания при настъпване на осигурените социални рискове, както и разпоредбите, определящи размера на осигурителните вноски. Съвместното тълкуване на чл. 6, ал. 8, предпоследно изречение от КСО с посочените разпоредби - чл. 2, ал. 2, т. 1 и т. 2 вр. с ал. 5 от същия член от КСО, чл. 6, ал. 1 от КСО, чл. 21, т. 1 от КСО вр. с чл. 22 от КСО, чл. 25, т. 1 от КСО вр. с чл. 26, т. 1 от КСО мотивира настоящият съдебен състав да приеме, че с израза " в размерите, определени за фонд "Пенсии", употребен в предпоследното изречение на ал. 8 от чл. 6 КСО, законодателят е регламентирал годишно изравняване само на задължителните за самоосигуряващите се лица осигурителни вноски, т. е на тези, за които се осигуряват във фонд "Пенсии", а именно - инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт, и които са в размер, определен за този фонд. По тези съображения следва, че при годишното изравняване, самоосигуряващите се лица дължат окончателна осигурителна вноска за осигурените социални рискове, за които са задължени да се осигуряват измежду които не е осигуреният социален риск- майчинство. Това заключение от своя страна води до извода, че авансов характер имат само задължителните осигурителните вноски, но не и месечните осигурителни вноски, правени от самоосигуряващите се лица за доброволно осигурените рискове- общо заболяване и майчинство. Избраният от тази категория субекти, месечен осигурителен доход е окончателен осигурителен доход за осигурителните вноски за общо заболяване и майчинство и неокончателен за осигурителните вноски за инвалидност поради общо заболяване, за старост и за смърт. Начинът на определяне, на размера на обезщетението при бременност и раждане е регламентиран в чл. 49, ал. 1 от КСО. Посоченият член установява, че за самоосигуряващите се лица, дневното парично обезщетение се определя в размер на 90% от среднодневния осигурителен доход върху който са внесени осигурителни вноски за общо заболяване и майчинство за периода от 12 календарни месеца, предхождащи месеца на настъпване на временната неработоспособност поради бременност и раждане. Видно от разпоредбата е, че като основа за определяне на обезщетението, законодателят не сочи среднодневният осигурителен доход (който би следвало да се определи на база окончателния осигурителен доход), а като такава се сочи среднодневният осигурителен доход върху който са внесени осигурителни вноски за общо заболяване и майчинство. Направеното по този начин уточнение е още един аргумент в подкрепа на становището, че осигурителният доход за вноските на самоосигуряващите се лица за осигурените социални рискове- общо заболяване и майчинство е различен от осигурителния доход върху който те дължат задължителни осигурителни вноски. С разпоредбата на чл. 49, ал. 1 от КСО са определени и граници на дневното парично обезщетение. То не може да бъде по-голямо от среднодневното нетно възнаграждение за периода, от който е изчислено обезщетението и по-малко от минималната работна заплата, установена за страната. За начина на определяне, на среднодневния доход има препращане към Наредбата. От анализа на чл. 49, ал. 1 КСО следва, че за размера на обезщетението за бременност и раждане от значение са- среднодневният осигурителен доход за 12 месеца назад, максималният месечен размер на осигурителния доход през този период, минималният месечен размер на осигурителния доход за самоосигуряващите се лица през този период, среднодневното нетно възнаграждение на лицето за периода, минималната дневна работна заплата, установена за страната. Среднодневният осигурителен доход се изчислява по начина, предвиден в чл. 16 от Наредбата и зависи от размера на осигурителния доход, който не може да бъде по-голям от максималният осигурителен доход и по-малък от минималния осигурителен доход, установени за страната през съответния период със ЗБДОО. Дневното парично обезщетение при бременност и раждане е в размер на 90% от установения среднодневен осигурителен доход, но то не може да бъде по-голямо от установеното среднодневно нетно възнаграждение и по-малко от минималната дневна работна заплата. Оспореният текст на чл. 17, ал. 6 от Наредбата има отношение към определянето на среднодневното нетно възнаграждение, което е максималната граница за размера на дневното парично обезщетение. Разпоредбата няма отношение към основата, от която се изчислява дневното парично обезщетение. В този смисъл, ако среднодневният осигурителен доход върху който са внасяни осигурителни вноски за общо заболяване и майчинство е по- малък от среднодневния окончателен осигурителен доход на самоосигуряващото се лице (в случай, че той участва в определянето на нетното възнаграждение за периода) размерът на дневното обезщетение ще се изчисли като процент от среднодневния осигурителен доход върху който са внесени осигурителни вноски за общо заболяване и майчинство, а не от среднодневния окончателен осигурителен доход на лицето. В обратната хипотеза обаче, ако среднодневният окончателен осигурителен доход на самоосигуряващото се лице е по- малък от среднодневния осигурителен доход върху който са внасяни осигурителни вноски за общо заболяване и майчинство, предвид ограничението за размера на дневното парично обезщетение, което се съдържа в разпоредбата на чл. 49, ал. 1 от КСО, като размер на обезщетението следва да се възприеме среднодневния нетен доход на лицето. В този смисъл, разпоредбата на чл. 17, ал. 6 от Наредбата предпазва самоосигуряващите се лица от подобен неблагоприятен резултат. Изводите, които се налагат във връзка с изложените до момента съображения са, че след като не се дължат изравнителни осигурителни вноски за общо заболяване и майчинство върху окончателно определения месечен осигурителен доход по реда на чл. 6, ал. 8 от КСО, неоснователен се явява доводът на жалбоподателката, че при доброволно осигуряване за риска майчинство, самоосигуряващите се лица не получават обезщетение кореспондиращо на действителния размер на осигурителните плащания. По същите съображения следва, че с изразът "авансовите осигурителни вноски", употребен в чл. 17, ал. 6 от Наредбата не се визира осигурителната вноска за "общо заболяване и майчинство", поради което приложението му не води до получаване на обезщетение некореспондиращо на действителния размер на осигурителното плащане. Неоснователно е твърдението на жалбоподателката, че с разпоредбата на чл. 17, ал. 6 от Наредбата се установява различно съдържание на понятието " нетно възнаграждение" от установеното с пар. 1, ал. 1, т. 2 от ДР на КСО. Следва да се отчете различният вид на двете сравнявани норми. Нормата на пар. 1, ал. 1, т. 2 от ДР на КСО е норма-дефиниция за понятието "нетно възнаграждение". С нормата на чл. 17, ал. 6 от Наредбата се установява правна фикция. Чрез фикцията, законът приравнява по действие, по правни последици различни фактически състави (Гражданско право. Обща част. Дял I- проф. В. Таджер). С разпоредбата на чл. 17, ал. 6 от Наредбата не се определя различно съдържание на понятието "нетно възнаграждение", а на това понятие, за целите на определяне на обезщетенията за общо заболяване или бременност и раждане, за самоосигуряващите се лица се приравнява избраният осигурителен доход от тях, върху който са внесени авансовите осигурителни вноски, което както се установи по-горе е насочено към постигане на по- справедливо правно решение. Неоснователно е твърдението на жалбоподателката, че оспорената разпоредба въвежда неравноправен режим между самоосигуряващите се лица и лицата, работещи по трудово правоотношение. Във връзка с това твърдение, в жалбата не се сочат конкретни съображения и по-конкретно в какво точно се изразява тази неравнопоставеност. Размерът на осигурителните вноски като процент от осигурителния доход е еднакъв за всички осигурителни лица. Различията в абсолютните величини на осигурителните вноски произтичат от различията в размера на осигурителния доход върху който се изчисляват. Не се различава и редът за установяване и упражняване на правото, на обезщетение поради бременност и раждане. Както се установи по-горе, размерът на обезщетението за бременност и раждане за самоосигуряващите се лица кореспондира на размера на осигурителния доход, върху който са правени осигурителните вноски за риска майчинство. Разликите в размер на обезщетенията поради бременност и раждане се дължат на различията в размера на осигурителния доход, чийто законоустановен минимален и максимален размер е еднакъв, както за самоосигуряващите се лица, така и за работещите по трудови правоотношения. В този смисъл, размерът на обезщетението за бременност и раждане на самоосигуряващо се лице е поставен в зависимост от волята на тези лица, доколкото, те избират размерът на осигурителния доход върху който да правят осигурителни вноски за общо заболяване и майчинство. Жалбоподателката оспорва и част от съдържанието на приложение № 2 към чл. 4 от Наредбата, а именно, т. 10 от декларативната част на заявлението-декларация, в която точка е записано -"През периода на бременност и раждане за остатъка от 135 до 410 календарни дни не продължавам да упражнявам трудова дейност като самоосигуряващо се лице. " Рискът майчинство се състои от няколко последователни, различни по характер елемента. Тези елементи са- бременност, раждане, отглеждане на малко дете. Специфичният осигурен социален риск- бременност, като елемент на риска майчинство е за периода-45 дни преди раждането. Настъпването на бременността за нуждите на осигурителното право се установява с болничен лист. Раждането като елемент на осигурения социален риск майчинство настъпва след бременността и обхваща, както биологичния момент на това събитие (биологичната неработоспособност), така и социалния момент (социална неработоспособност). Биологичният момент е периодът на неработоспособност поради факта на раждането, който по начало е до 42-рия ден след раждането и той се установява с акт за раждане на детето и болничен лист. Социалният момент на събитието раждане е свързан с полагане на грижи за детето и неговата продължителност се определя по силата на закона. След измененията с ДВ. бр. 109 от 2008 г., чл. 50, ал. 1 от КСО определя общата продължителност на елементите- бременност и раждане на социалния риск-майчинство на 410 календарни дни, от които 45 дни преди раждането. Следователно продължителността на социалната неработоспособност на елемента раждане продължава 365 дни. Тази социална неработоспособност се установява със заявление- декларация на майката до директора на районното управление "Социално осигуряване" (приложение № 2 към чл. 4 от Наредбата). Обезщетението за бременност и раждане е единно- за бременността и раждането. За периода на социалната неработоспособност обаче, за наличие на право на обезщетение за бременност и раждане освен положителните предпоставки, законът предвижда и отрицателни такива, при наличието на които притежателното право не възниква. Отрицателните предпоставки са визирани в разпоредбата на ал. 3 на чл. 50 от КСО, а така също и по аргумент от чл. 48а. Отсъствието на тези отрицателни предпоставки е предвидено да се доказва с декларации от осигуреното лице. С оспореният текст на точка 10 от декларативната част на заявлението- декларация се цели установяване на отсъствието, на трудов доход през периода, през който ще се плаща обезщетението за бременност и раждане. Заявлението- декларация е средството за упражняване на субективното право на осигуреното лице, на обезщетение за бременност и раждане по правоотношението му с осигурителния орган. При упражняване на субективното си право, лицето следва да докаже съществуването му пред органа, който ще извърши дължимото плащане. Респективно, органът, който ще извърши плащането следва да установи, че правото на осигурително плащане съществува за претендиращото лице. В тази връзка се налага изводът, че текстът на т. 10 от декларативната част на заявлението-декларация (приложение № 2 към чл. 4 от Наредбата) е форма за доказване на липсата на отрицателната предпоставка- наличието на трудов доход, която е пречка за възникване на правото на обезщетение за бременност и раждане за периода от 135 до 410-я ден. Неоснователен е доводът на жалбоподателката, че с посочения текст от декларацията се ограничава възможността и за избор за колко календарни дни от законоустановения период да упражни правото си на обезщетение. В случай, че осигуреното лице не желае да се ползва занапред от упражнено право на обезщетение за бременност и раждане, то следва да използва, процедурата, предвиден в чл. 14 от Наредбата - да представи декларация образец № 12 за променените обстоятелства пред съответното ТП на НОИ. Доколко удачно е предвиденото доказателствено средство за доказване на липсата на трудов доход е въпрос на целесъобразност, която не подлежи на съдебен контрол. По изложените съображения, настоящият съдебен състав преценява като неоснователно оспорването, както на чл. 17, ал. 6 от Наредбата, така и на текста на т. 10 от декларативната част на Приложение № 2 към чл. 4 от Наредбата. Воден от горното и на осн. чл. 193 от АПК, Върховният административен съд