Решение № 2646 от 22.02.2011 г. на ВАС по адм. д. № 10088/2010 г.

Решение № 2646 от 22.02.2011 г. на ВАС по адм. д. № 10088/2010 г., I о., докладчик съдията Тодор Петков Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК и е образувано по касационна жалба Иларион Начков Иванов от гр. Бургас против решение № 698 от 21.06.2010 г., постановено по адм. д. № 1498/2009 г. на Административен съд - Бургас. В същата се прави оплакване, че решението на съда е неправилно като постановено при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и е необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат подробни съображения в подкрепа на касационните основания. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд - Бургас и вместо него да постанови друго такова по същество на спора, с което да уважи жалбата му и отмени обжалвания РА. Претендира се заплащане на разноски. Ответният по касационната жалба директор на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Бургас при ЦУ на НАП не е взел становище. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е неоснователна. Върховният административен съд, състав на Първо А отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е не основателна. С решението си Административен съд - Бургас е отхвърлил като неоснователна жалбата на Иларион Начков Иванов от гр. Бургас против Ревизионен акт № 900409/10.08.2009 г., издаден от главен инспектор по приходите при ТД на НАП - Бургас, потвърден с Решение № Р Д-10-240/01.10.2009 г. на Директор на Дирекция "ОУИ" - Бургас и е осъдил жалбоподателя да заплати на Дирекция "ОУИ" - Бургас сумата от 1 560 лв. разноски по делото. Съдът е описал много подробно в мотивите на решението фактическите констатации на органа по приходите по време на ревизията, правните му основания за определяне по реда на чл. 122 и сл. от ДОПК на допълнително задължение за данък върху доходите на жалбоподателя за отчетните 2006 г. в размер на 22 021,15 лв. и за 2007 г. в размер на 22 203,96 лв., събраните в хода на делото писмени доказателства, обосновал се е относно некредитирането на заключението на вещото лице по допусната съдебно-счетоводна експертиза. След това първоинстанционният съд е дал тълкуване на разпоредбите от закона, които регламентират възникването на допълнително задължение за данък върху доходите, респективно тези, които регламентират хипотезите, възпрепятстващи възникването му, след което е пристъпил към разглеждане на оплакванията на жалбоподателя. Същите са обсъдени твърде подробно в реда на излагането им и са изложени съответни мотиви защо съдът намира същите като неоснователни. Направен е краен извод за неоснователност на жалбата. Решението на първоинстанционния съд е правилно. Оплакванията на касатора ще бъдат разгледани по реда на тяхното излагане в жалбата. Първото оплакване на касатора е относно това, че неправилно съда е приел, че обжалвания РА има свои мотиви, след като от данните по делото е видно, че такива мотиви липсват, а като мотиви на същия служат констатациите, изложени в ревизионния доклад. Направеното оплакване на касатора е неоснователно. Няма спор, че разпоредбата на чл. 120, ал. 1, т. 5 от ДОПК поставя изискване ревизионният акт да притежава мотиви за издаването му, а в случая процесният РА не притежава такива, а препраща към ревизионния доклад. В съдебната практика се приема, че допуснатото процесуално нарушение не е от такова естество, че да прави издаденият ревизионен акт нищожен или незаконосъобразен единствено и само на това основание. Поради това не може да бъде прието, че решението на съда се явява неправилно на това основание. Неоснователно е и оплакването, което се поддържа от касатора относно това, че необосновано съдът не е кредитирал писмените доказателства удостоверяващи получени през ревизирания период заеми от жалбоподателя. Съдът е изложил мотиви защо приема за неоснователни оплакванията на жалбоподателя за незаконосъобразност на обжалвания ревизионен акт. В тази връзка е прието, че при липса на други доказателства договорите за заем не установяват по безспорен начин източниците на средства на жалбоподателя за ревизираните 2006 г. и 2007 г., тъй като договорите нямат достоверна дата, както и не е доказано, че заемодателите са разполагали с парични суми и възможност да дадат същите в заем на жалбоподателя. Основните оплаквания в жалбата по същество са по-скоро против изводите на органа по приходите, а не против изводите на първоинстанционния съд, и основно са за допуснато съществено процесуално нарушение относно доказателствената сила на представените по делото доказателства и необоснованост. Направените оплаквания са не основателни. По делото няма спор от фактическа страна и същата правилно е възприета от страна на окръжния съд. По време на ревизията е установено, че за проверявания период жалбоподателят е получил парични средства като в обясненията си е посочил, че са получени в заем от физически лица. След извършени насрещни проверки и изискани писмени обяснения и доказателства органът по приходите е приел, че тези лица не разполагат със съответните суми и въпросните заеми не са приети като източници на доходи, поради което е налице хипотезата на чл. 122, ал. 1, т. 2 от ДОПК - налице са данни за укрити приходи или доходи. На осн. чл. 122, ал. 2 от ДОПК данъчната основа е била определена на основание критериите по чл. 122, ал. 2, т. 1, 2, 3, 4, 10, 14, и 16 с РА № 900409/10.08.2009 г. от главен инспектор по приходите при ТД на НАП - Бургас, с който, в тежест на ревизираното лице, са установени допълнителни задължения за данък по чл. 35 от ЗОДФЛ (отм.) за 2006 г. в размер на 22 021,15 лв. и начислена съответната лихва за забава, както и данък по чл. 48 от ЗДДФЛ за 2007 г. в размер на 22 203,96 лв. и дължимата лихва за забава. При оспорването по административен ред ревизионният акт е изцяло потвърден с Решение № РД-10-240/01.10.2009 г. на Директор на Дирекция "ОУИ" - Бургас. По изложените по-горе мотиви първоинстанционният съд е приел, че издаденият РА е правилен и законосъобразен. Този негов извод е обоснован на доказателствата по делото и закона. Другото основно оплакване, което се поддържа в жалбата, е относно изводите на първоинстанционния съд по доказателствената сила на договорите за заем, които според касатора неправилно не са били зачетени, без да бъдат съобразени събраните по време на ревизията доказателства и правната природа на договора за заем. Това оплакване също е неоснователно. Според чл. 240 от ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. От употребения в нормата израз "предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи" следва изводът, че договорът по своето естество е реален, т. е. неговите правни последици и действие настъпват от момента на предаване на собствеността върху парите или другите заместими вещи. Предвид този характер на договора по време на ревизията са били събирани доказателства дали физическите лица заемодатели са притежавали паричните суми, които са предоставили според договорите за заем на жалбоподателя, и било ли е извършено такова предаване. С оглед на събраните по реда на ДОПК е прието, че не е доказан с надлежни доказателства обстоятелството, че заемодателите са притежавали паричните суми. Този извод на органа по приходите е направен на база на анализ на други факти и обстоятелства, установени по време на ревизията и предвид разпоредбата на чл. 124, ал. 2 от ДОПК в тежест на данъчно-задължено лице е да обори тези констатации. Представените от жалбоподателя доказателства не опровергават изводите на органа по приходите, поради което правилно е прието от първоинстанционния съд, че констатациите на РА в тази насока не са оборени. Правилни и обосновани са и изводите на първоинстанционния съд за доказателствената сила на договорите за заем и правилно същата не е зачетена. Договорите за заем нямат достоверна дата, т. е. те съставляват частни писмени документи по смисъла на чл. 145 от ГПК (отм.) и нямат обвързваща сила спрямо трети лица, в случая органите на приходната администрация. Писмената форма на договора за заем, в това число и нотариалната заверка на подписите, действително не е условие за неговата валидност, но с оглед на реалния му характер следва да са налице доказателства за реалното предаване на паричните суми, каквито доказателства не са налице по делото. При тази фактическа обстановка правилно е било прието, че е налице хипотезата на чл. 122, ал. 1, т. 2 от ДОПК и оплакванията в обратния смисъл се явяват неоснователни. По изложените мотиви следва да бъде прието, че решението на Административен съд - Бургас не страда от пороците, сочени в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Първо А отделение,