Решение № 1179 от 16.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5111/2007 г.

Решение № 1179 от 16.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5111/2007 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Василка Илиева Производството е по § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК във връзка с чл. 218а, ал. 1, б. "а" от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. И. Н. и Р. И. Х. от гр. П., срещу въззивно решение № 899 от 18.05.2007 г. на Пловдивския окръжен съд по гр. д. № 2265/2004 г., в частта му, с която е оставено в сила решение № 44 от 21.02.2006 г. на Пловдивския районен съд по гр. д. № 5623/2002 г., с която делбеният имот е възложен на К. И. Х. на основание чл. 288, ал. 3 ГПК. В жалбата са развити оплаквания за неправилност на съдебното решение, поради нарушение на материалния закон-касационни основания по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК. Твърди се, че неправилно е интерпретирана нормата на чл. 288, ал. 3 ГПК, тъй като К. Х. не е бил пълнолетен към датата на смъртта на наследодателя и местопребиваването му се е определяло от неговата майка - ищцата В, а не е било продиктувано от съзнателните му желания или действия. Гласните доказателства са ценени неправилно. Иска се отмяната му и постановяване на решение по съществото на спора, като делбеният имот се изнесе на публична продан. Ответниците в производството - В. Д. Х. и К. И. Х. не взимат становище. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед посочените касационни основания за отмяна и съобразно изискванията на чл. 218а и сл. ГПК (отм.). Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) и е процесуално допустима. При служебно извършената проверка касационната инстанция не откри пороци, водещи до нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. За да постанови решението си в атакуваната му част въззивният съд е приел, че процесния апартамент, предмет на делбата е жилищен, наследствен и неподеляем и към момента на откриване на наследството - 20.03.2002 г. съделителя с възлагателна претенция К. Х. е живял в имота, поради което му е възложил по реда на чл. 288, ал. 3 ГПК спорния делбен апартамент. Решението е законосъобразно. Съдът е сезиран с иск за делба на съсобствен недвижим имот, във фазата на извършването й. Правилен е изводът на съда, че имотът е неподеляем и делбата е невъзможно да се извърши по реда на чл. 292 ГПК (отм.), поради невъзможността да се осигури дял в натура на всеки един от съделителите. Условията, при които законът дава възможност да бъде извършено възлагане от съда в полза на някой от съделителите съобразно чл. 288, ал. 3 ГПК, са свързани от една страна с обекта на съсобствеността, имотът да е неподеляем жилищен, а от друга с изискванията, на които трябва да отговаря самият съделител. По отношение на съделителя законът поставя отрицателното условие той да не притежава друг жилищен имот, както и условието при откриване на наследството лицето сънаследник да е живяло в имота. Тълкуването на правната норма налага извода, че това последно изискване на закона изключва от обхвата на този способ за извършване на делбата всяка друга съсобственост освен тази, която е възникнала в резултат на наследяване, както и хипотезите, когато сънаследникът заявил искане по чл. 288, ал. 3 ГПК не е живял в наследствения имот към момента на откриване на наследството. Следователно право на изкупуване по реда на чл. 288, ал. 3 ГПК има онзи наследник, който е живял в наследствения имот при откриване на наследството. Сънаследственият характер се установява при пряко наследствено правоприемство, каквото данните по делото доказват безспорно. Правопораждащият конкретната съсобственост юридически факт е Заповед № СД 142/30.12.1985 г. на Председателя на ИК на ОНС по силата на която наследодателят на страните И е придобил собствеността върху процесния имот, преди сключване на брака му със В. Х., като обезщетение срещу отчужден недвижим имот, който може да се квалифицира като наследство по смисъла на чл. 288, ал. 3 ГПК. В закона няма дефиниция на посоченото изискване" да е живял в него" (т.е. процесното жилище) към наследника с възлагателни претенции. Практиката предполага трайно фактическо състояние, продължително във времево отношение; установяване и пребиваване в делбения недвижим имот с цел използването му по предназначение. Доказването на правнорелевантния факт, че претендиращият съделител е живял в имота, е свързано с установяване на различни конкретни за случая обстоятелства. То следва да е пряко и пълно, като изводът на съда не може да почива на предположения. След като данните по делото категорично сочат, че съделителят К е живял в имота заедно с баща си към момента на откриване на наследството - 20.03.2002 г., то той може да получи възлагане, тъй като е налице основната законова предпоставка - имотът да е изцяло сънаследствен. Имотите, чиято съсобственост е възникнала в резултат на установените от закона способи, но извън наследственото правоприемство, не могат да бъдат предмет на възлагателна претенция по този ред. В тази насока са и подробните съображения, изложени от инстанцията по същество в обжалваната част на въззивното решение в съответствие с изискванията на чл. 189, ал. 2 ГПК (отм.), които са мотивирали съда да уважи искането на К. Х. за възлагане. Наведените доводи, относими към възприетия способ за ликвидиране на съсобствеността са неоснователни. Следва да се отбележи, че публичната продан като законен способ за извършване на делбата се прилага само в случаите, когато имотът е неподеляем и не може да бъде поставен в дял на някой от съделителите. Решението не е постановено при нарушения на материалния закон. Релевантните за спора доказателства и доводи на страните са обсъдени съобразно изискванията на чл. 188, ал. 1 от ГПК (отм.). Разпоредбата на чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.) е приложена правилно към установените по делото факти. Тъй като не са налице релевираните пороци на въззивното решение по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.), касационната жалба като неоснователна следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение като постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно приложение на материалния закон- в сила. Не са направени разноски от ответниците по жалбата за настоящата инстанция, такива не се търсят, поради което и не следва да се присъждат, а при този изход на спора по отношение на касаторите, направените от тях разноски по делото за настоящата инстанция, също не следва да им бъдат присъдени. По изложените съображения и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.), Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,