Решение № 6189 от 9.6.2025 г. на ВАС по адм. д. № 437/2025 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Съдийската колегия (СК) на Висшия съдебен съвет (ВСС, Съвета), подадена чрез пълномощник, против решение 11625 от 30.10.2024 г. по адм.д. 6761/2024 г. на тричленен състав на Върховния административен съд (ВАС), с което съдът е отменил Решение по точка 1 на Протокол 20 от 15.05. 2014 г. на Съвета. Касаторът твърди, че решението е недопустимо като постановено по жалба от лице с отпаднал правен интерес, алтернативно, че същото е неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон и необоснованост - основания за отмяна по чл. 209, т. 2 и 3 АПК. Според касационния жалбоподател за оспорващия В. П. е отпаднал правния интерес в хода на съдебното производство, тъй като същият е освободен като съдия с акт на ВСС, този факт е релевантен за спора и обуславя преклудиране на неговото право на съдебна защита. Касаторът навежда доводи за неправилност на изводите на съда за допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, тъй като неосигуряване участието на магистрата в производството пред ВСС не е повлияло съществено и не би могло да повлияе върху крайното решение на органа. Оспорва изводите за липса на мотиви в акта и поддържа становището си, че такива се съдържат в изказванията на членовете на ВСС и в приетото мотивирано искане на главния прокурор на Република България. Решението е гласувано и прието от надлежен състав на ВСС с изискуемо мнозинство и в рамките на оперативната самостоятелност на органа. По подробно изложени съображения иска обезсилване на съдебното решение и прекратяване на производството по делото, алтернативно, неговата отмяна и произнасяне по съществото на спора с отхвърляне на подадената жалба като неоснователна. Претендира разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът В. С. П., чрез пълномощника си, оспорва касационната жалба по съображения, подробно изложени в писмен отговор. Поддържа становище за допустимост на оспорването и незаконосъобразност на административния акт при съобразяване с Решение от 10.10.2023 г. на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), постановено по негова жалба вх. 66292/2014 год. Иска присъждане на разноските по делото. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, петчленен състав, след като провери правилността на обжалваното решение, приема следното: Първоинстанционният съд е установил, че В. П. е сезирал Върховния административен съд с жалба срещу Решение по точка 1 на Протокол 20 от 15.05. 2014 г., прието от Висшия съдебен съвет, с което той временно е отстранен от длъжност като съдия, председател на Апелативен съд - София, до приключване на образувано срещу него наказателно производство. С Решение 486 от 16.01.2015 г. по адм. д. 7669/ 2014 г. на Върховния административен съд, тричленен състав, жалбата е отхвърлена. Решението е оставено в сила с Решение 2186 от 25.02.2016 г. по адм. д. 2535/2015 г. на Върховен административен съд, петчленен състав. С Решение 7992 от 27.06.2024 г. по адм.д. 4369/2024 г. петчленен състав на ВАС е отменил влязлото в сила решение на тричленния съдебен състав по подадено от В. П. искане за отмяна на основание чл. 239, т. 6 АПК - влязло в сила Решение от 10.10.2023 г. на ЕСПЧ, постановено по жалба 66292/14, и е върнал делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. Обжалваното решение 11625 от 30.10.2024 г. по адм.д. 6761/2024 г. на тричленен състав на ВАС е постановено след успешно проведеното производство по реда на глава четиринадесета от АПК. Първоинстанционният съд е установил, че през 2014 год. магистратът В. П. е заемал длъжността "административен ръководител - председател на Апелативен съд - София". Срещу него е образувано наказателно производство, по което на 20.04.2014 г. е привлечен като обвиняем. Главният прокурор е сезирал ВСС с мотивирано искане съдията да бъде временно отстранен от длъжност на основание чл. 230 от Закона за съдебната власт (ЗСВ), в прил. ред., ДВ, бр. 64 от 2007 г. П. е привлечен като обвиняем за престъпления в качеството му на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т.1, б. "а" от Наказателния кодекс - председател на Военно-апелативен съд - София. ВСС с обжалваното пред първоинстанционния съдебен състав Решение по т. 1 от Протокол 20/ 15.05.2014 г. временно е отстранил В. П. от длъжност до приключване на наказателното производство срещу него на основание чл. 230, ал. 2 ЗСВ (в прил. ред.). Наказателното производство е приключило с оправдателна присъда, влязла в сила на 22.12.2020 г. Съдийската колегия на ВСС е оставила без уважение отправено от П. искане за възстановяване на длъжност за периода 15.05.2014 г. - 29.11.2016 г. Отказът е потвърден с влязло в сила решение по адм.д. 4891/2021 г. на ВАС. Съдийската колегия на ВСС с Решение от 14.05.2024 г. е освободила В. П. от заеманата длъжност "съдия" в Апелативен съд - София на основание чл. 160, вр. с чл. 165, ал. 1, т. 1 ЗСВ. Безспорно е, че към момента на постановяване на обжалваното решение на ВАС оспорващият не заема магистратска длъжност. Първоинстанционният съдебен състав е приел от правна страна, че В. П. има правен интерес от обжалване на административния акт, тъй като този интерес се преценява към момента на подаване на жалбата и се изразява в това, че с евентуалната отмяна на акта биха се заличили негативните последици за адресата, произтичащи от решението на ВСС, т.е. изначално признаване на временното отстраняване от длъжност за незаконосъобразно. Съдът по същество е приел, че оспореното решение е издадено от компетентен орган, но при липса на мотиви. Приел е за неотносими изказванията на членове на ВСС, доколкото в тях е обсъждан само въпросът в качеството на какъв П. следва да бъде временно отстранен предвид правилното приложение на чл. 230 ЗСВ, в пр. ред. Тъй като ВСС е приел решението си с посочено правно основание чл. 230, ал. 2 ЗСВ, първоинстанционният състав е приел, че в тази хипотеза законодателят е предвидил не задължение, а възможност на административния орган, поради което последният дължи мотиви. Съдът е заключил, че при приемането на акта органът не е извършил преценка за характера на обвинението, в какво качество е повдигнато, свързано ли е с управленска административна дейност на административния ръководител или с правораздавателна му дейност като съдия и всички факти и доказателства относно възможността за влияние върху разследването, съвместимост на воденото предварително производство с изпълняваната магистратска функция. Приел е, че липсват мотиви за съразмерност на мярката с презумпцията за невиновност, авторитета и правата на магистрата. Според съда органът е допуснал и съществено нарушение на административнопроизводствените правила, тъй като В. П. не е уведомен за производството пред органа и няма доказателства да му е дадена възможност за възражения и доводи. Съдът е съобразил в изводите си и Решение от 10.10.2023г. на ЕСПЧ, постановено по подадена от П. жалба 66292/14, влязло в сила на 10.01.2024 г., съгласно което при прилагането на мярката не са обсъдени и приети адекватни гаранции срещу злоупотреба и не са изследвани обстоятелства дали мярката е пропорционална на преследваната от закона цел. Така мотивиран, тричленният съдебен състав е отменил оспорения административен акт като незаконосъобразен. Решението е правилно. Неоснователно е касационното възражение за недопустимост на решението поради отпаднал правен интерес у оспорващия, тъй като към момента на постановяване на съдебното решение той вече не заема магистратска длъжност. Правният интерес се свързва с призната от АПК възможност да се търси съдебна защита с цел недопускане възникването неблагоприятни правни последици. Разпоредбата на чл. 147, ал. 1 АПК регламентира като условие за допустимост на оспорването на индивидуалния административен акт наличието на пряк личен правен интерес за лицето, сезирало съда. Този интерес принадлежи на граждани и организации, чиито права, свободи или законни интереси са нарушени или застрашени от акта или за които той поражда задължения. Това засягане следва да е пряк резултат от действието на административния акт, а отмяната на последния трябва пряко да води до удовлетворяване интереса на адресата. Правният интерес е налице тогава, когато без обжалването жалбоподателят не би могъл да защити своите права или законни интереси, т. е. ако сезирането на съда е абсолютно необходим и единствен път за правна защита, чието неизползване би довело до неблагоприятни за адресата правни последици. Доказването на правния интерес е насочено към установяване дали правата или законните интереси се засягат или могат да бъдат засегнати непосредствено от акта и дали с отмяната му непосредствено се премахват неблагоприятните последици или се постигат благоприятни такива в сферата на жалбоподателя. Законният интерес е такова благо, ценност на личността, който, без да е установен във формата на субективно право, е пряко защитен от правото. Процесуалният интерес е инструментът за защита на засегнатите права и интереси, представляващи същността на материалноправния интерес. Правният интерес се преценява към момента на подаване на жалбата и той следва да бъде налице в хода на цялото производство. Предвид изложеното, за В. П. съществува пряк и личен интерес да оспорва акта на ВСС, тъй като евентуалната му отмяна би заличила приложената спрямо него временна мярка, както и всички негативни последици от нея, като са ирелевантни както постановената впоследствие оправдателна присъда по наказателното производство, послужило като фактическо основание на оспореното решение, така и отпадането на качеството му на магистрат. Основателно е твърдението на касатора за отсъствие на съществени нарушения на административнопроизводствените правила при издаване на оспорения акт. Съгласно правната теория и константната съдебна практика съществено е това нарушение на административнопроизводствените правила, което е повлияло или е могло да повлияе върху съдържанието на акта, т. е. такова нарушение, недопускането на което би могло да доведе до друго разрешение на поставения пред административния орган въпрос. Фактът, че лицето не е уведомено за започналото административно производство не винаги е съществено нарушение на административнопроизводствените правила. С оспорения акт П. временно е отстранен от длъжност по реда на чл. 230, ал. 2 ЗСВ. По своята правна същност това решение на ВСС има характер на принудителна административна мярка и цели препятстване упражняването на неговите функции до приключване на наказателното производство. Тази мярка има временен характер и прилагането й предполага висящност на наказателно производство, а този факт не подлежи на обсъждане от органа. Също така правото на защита на адресата не е нарушено, доколкото той го е упражнил в пълнота по съдебен ред. Основателен е касационният довод за мотивираност на оспорения административен акт. Макар и формални, мотиви към акта се съдържат в изказванията на членовете на ВСС на проведеното заседание на 15.05.2014 г., към мотивите е приобщено и предложението на главния прокурор, което е подкрепено от членове на Съвета. Решението съдържа относими лаконични мотиви, изложени в изказванията на членове на ВСС, които сочат на наличие на фактическото основание за временно отстраняване от длъжност. Актът съдържа кратки мотиви и от правна страна, изложени също в изказвания на членове на Съвета, изразяващи се в това, че е абсолютно несъвместимо изпълнението на задълженията на магистрата с качеството му на обвиняем. Правилно тричленният съдебен състав е приел, че ВСС като колективен орган не е изследвал и подложил на анализ всички релевантни за материалната законосъобразност на акта факти и обстоятелства. Това води до приемане на акта в противоречие с материалноправните разпоредби и с целта на закона. Съдебният контрол за законосъобразност на обжалвания административен акт обхваща преценката налице ли са установените от административния орган релевантни юридически факти и доколко същите съответстват на посоченото от органа правно основание, съответно, следват ли се разпоредените с акта правни последици. Оспореното решение на ВСС е прието на основание чл. 230, ал. 2 ЗСВ, ред. ДВ, бр. 64 от 2007 год. В тази хипотеза ВСС "може" временно да отстрани от длъжност съдия, прокурор или следовател, когато, извън случаите на ал. 1, срещу него е образувано наказателно производство от общ характер, т.е. законът е предоставил на органа възможност за произнасяне по целесъобразност. Съдебната практика е възприела даденото в правната теория определение за оперативна самостоятелност на административния орган, а именно като предоставена на органа възможност да избере между най-малко две решения, всяко от които е в еднаква степен законосъобразно, но в различна - целесъобразно. Това означава, че ВСС е следвало в конкретната ситуация да избере измежду две юридически равнозначни решения, като за приетия си избор е бил длъжен да се обоснове както от фактическа, така и от правна страна. Такова изследване органът не е направил, поради което и съдът не може да извърши съдебен контрол за законосъобразност върху външните граници на упражнената от ВСС дискреционна власт. Видно от изказванията на членовете на ВСС, представляващи и мотиви на приетото решение, колективният орган не е посочил и обсъждал доказателства, не е изследвал относими факти във връзка с категоричната необходимост от прилагането на конкретната мярка, както и дали тя е пропорционална на преследваната от закона цел. Магистратът е временно отстранен от длъжност за неопределен период от време, без трудово възнаграждение, като Съветът не е анализирал съответствието между характера на обвинението и заеманата от П. длъжност и дали временната мярка е оправдана. Правилно тричленният състав е съобразил Решение от 10.10.2023 г. на ЕСПЧ, постановено по жалба 66292/14, с което е прието, че временното отстраняване от длъжност на магистрата не е съпроводено и с адекватни гаранции срещу злоупотребяващи наказателни обвинения. ВСС е приел оспореното решение, приобщавайки в мотивите си предложението от главния прокурор, в което са изложени единствено факти, въз основа на които е образувано наказателното производство срещу В. П. в качеството му на длъжностно лице за проведена от него обществена поръчка. Въпреки изказвания на някои членове на ВСС в посока да бъдат изследвани именно относимите въпроси за пропорционалността на мярката, без да обсъжда по същество повдигнатите на магистрата обвинения, такова изследване не е проведено. Предвид изложеното, като е обосновал извод за незаконосъобразност на административния акт и го е отменил, първоинстанционният съдебен състав е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на правния спор и своевременно направеното от ответника искане за разноски, в полза на пълномощника адв. И. Василева от САК следва да бъдат присъдени разноски за настоящата инстанция в размер на 750 лв., представляващи дължимо адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 3, пр. трето от Закона за адвокатурата. Воден от горното, Върховният административен съд, петчленен състав