Решение № 150 от 10.6.2025 г. на ВКС по т.д. № 20248002901978/2024 г.

Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата Д. Г. Д., подадена чрез адв.Б. Б., срещу решение № 50/11.03.2024г. по възз.гр.д.№ 445/2023г. на Апелативен съд - Бургас в частите, с които е потвърдено решение № 66/21.07.2023г. по гр.д.№ 601/2020г. на ОС - Сливен за отхвърляне на предявения от Д. Г. Д. против „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД, гр.София, пряк иск, с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на М. С. М. при ПТП на 02.02.2020г. за размера над 30 000лв. до претендирания размер от 150 000лв., ведно със законната лихва, считано от 16.03.2020г. до окончателното изплащане, и за присъждане на разноски в тежест на касатора. Искането е за отмяна на решението в обжалваните части и за уважаване на иска. Претендира за присъждане на разноски. В касационната жалба са релевирани основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3, предл.1 и 2 ГПК –материална и процесуална незаконосъобразност. Касаторът намира, че е приложена неправилно разпоредбата на чл.52 ЗЗД, поради което определеният от съда размер на обезщетението за неимуществени вреди е силно занижен. Оспорва, че липсата на биологична връзка е от значение за определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като поддържа, че въззивният съд е следвало да се ръководи от степента на установените по делото отношения на близост. Същевременно релевира, че въззивният съд не е отчел в достатъчна степен, че ищцата не познава биологичния си баща, той дори не е вписан в приложения по делото акт за раждане, а биологичните деца на починалия живеят отдавна в чужбина и дори не е било възможно да бъдат призовани като свидетели по делото. По тези съображения искането е за отмяна на решението в обжалваните части и за уважаване на иска в пълния предявен размер. Претендира за присъждане на разноски. С определение № 416/17.02.2025г. е допуснато касационно обжалване на решение № 50/11.03.2024г. по възз. гр.д.№ 445/2023г. на АС - Бургас в обжалваните от ищцата Д. Д. части по въпроса: Кои са критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застраховател с оглед приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и от значение ли е липсата на биологична връзка на ищеца с починалия? Обжалването е допуснато за преценка дали даденото по него разрешение съответства на посочената от касатора/ППВС №4/1968г./и служебно известната на съда съдебна практика по т.1 на чл.280, ал.1ГПК. С подадения чрез юрисконсулт В. Й. писмен отговор ответникът „ДЗИ- Общо застраховане“ ЕАД, гр.София, оспорва касационната жалба. Претендира за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационното производство. В откритото съдебно заседание ищцата Д. Д. лично и чрез своя пълномощник адв. Б. Б. поддържа касационната жалба и претендира за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.1, т.2 ЗА, а ответното застрахователно дружество не изпраща процесуален представител. Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията в производството по чл.290 ГПК, въз основа на доводите на страните и данните по делото, намира следното: Въззивният съд е приел за установено и безспорно, че при ПТП на 02.02.2020г., настъпило в резултат на противоправното поведение на застрахован водач по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, е починал пешеходецът М. М.. Въз основа на събраните по делото гласни доказателства е установил, че от 2007г., когато ищцата Д. Д. е била на 12 години, до смъртта си, в продължение на 13 години, М. е живял на съпружески начала с нейната майка /другата ищца по делото/, като те тримата са били едно семейство и взаимно са се подпомагали - М. е осигурявал материалната издръжка на семейството, тъй като е бил с добри доходи, а майката на ищцата Д. Д. се е грижела за него. Ищцата Д. Д. не е познавала биологичния си баща, а е възприемала М. като баща и го е наричала „татко“, а той й е помагал в уроците и е осигурявал издръжката й и я обгрижвал като баща. Съставът на апелативния съд е установил, че смъртта на М. се е отразила много тежко и на двете ищци - те са били в неадекватно състояние, били на съкрушени, наложило се е да пият лекарства, на втората седмица след инцидента са напуснали апартамента, в който са живеели заедно с М., не са можели да спят, плачели са постоянно, приемали са антидепресанти, променили са се, не са искали да имат контакти с други хора, като състоянието на ищцата Д. Д. е било дори емоционално по-лабилно от това на нейната майка. С въззивното решение, което в тази част, като необжалвано, е влязло в сила, на ищцата Д. Д. е присъдено застрахователно обезщетение, на осн. чл.432, ал.1 КЗ, за неимуществени вреди от смъртта на М.М. в размер на 30 000лв. Произнасяйки се относно активната материалноправна легитимация на ищцата Д. Д., съставът на апелативния съд е приел, че, макар по делото да няма твърдения М. да е имал намерение да осинови ищцата Д. Д., между тях са били създадени отношения като между баща и дъщеря, и претърпените от ищцата Д. Д. продължителни болки и страдания от смъртта на М. е справедливо да бъдат обезщетени. При определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди/ 30 000лв./ въззивният състав е отчел характера, обема и интензитета на претърпените вреди/ ищцата Д. Д. е била съкрушена и неадекватна, не се е хранела, плачела е постоянно, наложило се е да взема лекарства и се е променила/, тяхната продължителност/ ищцата е преодоляла е първоначалния шок и интензитетът на скръбта й е намалял/. Съобразил е и, че към момента на ПТП ищцата Д. Д. е била на 25 години, живеела е самостоятелно. Същевременно е изтъкнал, че между ищцата Д. Д. и М. все пак липсва биологична връзка. По въпроса, обусловил допускането на обжалване: В т. ІІ на Постановление № 4/1968г. на Пленума на ВС е изяснено, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии – видът и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, възрастта на пострадалия, както и съпричиняването за настъпването на вредоносния резултат. Тези критерии са възприети и доразвити с формираната по реда на чл. 290 от ГПК практика по приложението на чл. 52 от ЗЗД, която приема, че справедливото възмездяване на настъпилите от деликта вреди изисква задълбочено изследване на всички общи и на специфични за отделния спор правнорелевантни факти /решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ІІ т.о., решение № 95/24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на І т.о., решение № 154/30.10.2012г. по т. д. № 807/2011г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 56/04.05.2017г. по т. д. № 3584/2015г. на ВКС, II т.о., решение № 101/18.04.2018 г. по т. д. № 1858/2017г. на ВКС, II т. о., и др. / С оглед така формираната съдебна практика наличието, съответно липсата на биологична връзка, е обстоятелство, което е правно-релевантно и следва да бъде взето предвид от съда при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, но - само в съвкупност с всички останали правнорелевантни факти. В този смисъл следва да се даде отговор на въпроса, по който е допуснато обжалването. По същество и на въведените касационни основания: С оглед дадения отговор на въпроса, по който е допуснато обжалването, въззивното решение е постановено в отклонение от постоянната съдебна практика на касационния съд и е частично неправилно. Основателни са оплакванията на касатора, че въззивният съд не е преценявал липсата на биологична връзка на ищцата Д. Д. с пострадалия М. в съвкупност с всички останали правнорелевантни факти и, че не е отчел в достатъчна степен установеното от свидетелските показания по делото, че ищцата не познава и не поддържа връзка с биологичния си баща. Ето защо въззивното решение в допуснатата до касационно обжалване част, като неправилно, следва да бъде частично отменено и, тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, правният спор следва да бъде разрешен по същество. Настоящият състав на касационния съд намира, че справедливото по смисъла на чл. 52 от ЗЗД обезщетение е в размер на 100 000лв. Като обуславящи по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди, следва да бъдат съобразени установените от свидетелските показания по делото отношения на изключителна близост на ищцата Д. Д. с починалия и претърпените от нея по повод смъртта му значителни по обем и интензитет болки и страдания. Следва да се отчетат и повишените лимити на отговорност на застрахователите с изменението на чл. 492 КЗ през 2018г., съхранени и понастоящем, въпреки динамиката на икономическите процеси в страната. Поради изложеното, въззивното решение в допуснатата до касация част следва да се отмени за размера над 30 000лв. до 100 000лв. и да се присъди допълнително обезщетение в размер на 70 000лв. В останалата обжалвана част – за отхвърляне на претенцията за размера над 100 000лв., въззивното решение следва да бъде оставено в сила. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати, съобразно уважената част на иска, адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА за предоставената на ищцата Д. Д. безплатна правна помощ, което се определя от съда, съобразно вида и обема на предоставената правна помощ и фактическата и правна сложност на делото, в размер на 2200лв. с вкл.ДДС за всяка една от трите инстанции или адвокатско възнаграждение в общ размер на 6600лв.с вкл.ДДС. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК, ответникът следва да заплати по сметката на ВКС за ДТ върху допълнително присъденото обезщетение държавна такса в размер на 2800лв. за първоинстанционното и по 1400лв. за въззивното и касационното производство, или ДТ в общ размер на 5600лв. Мотивиран от горното, съставът на I т.о.: