Решение № 13115 от 5.11.2009 г. на ВАС по адм. д. № 10634/2009 г.

Решение № 13115 от 5.11.2009 г. на ВАС по адм. д. № 10634/2009 г., VII о., докладчик председателят Ваня Анчева Образувано е по касационна жалба на Людмил Кирилов Ганчев, от гр. Добрич, ул. "Райко Цончев" № 2, вх. А, ет. 3, ап. 5, срещу решение № 104 от 30.06.2009 г., постановено по адм. дело № 265/2009 г. на Административен съд - Добрич. По съображение за неправилност на атакуваното решение поради необоснованост и допуснато при постановяването му нарушение на материалния закон - касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3, предл. 1-во и 3-то от АПК, се претендира неговата отмяна. Ответникът по жалбата - началникът на Първо РУ на МВР - Добрич, не ангажира становище. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мнение за неоснователност на жалбата с оглед липсата на нарушения при осъществяване правораздавателната дейност на Административния съд. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна. От данните по делото е видно, че касаторът Ганчев е титуляр на разрешение серия ТХ, № 045471 за носене на късо бойно огнестрелно оръжие - револвер "Валтер RЕСК", кал. 22LR, № 22266, със срок на действие до 10.05.2009 г. Със заповед № з-111 от 28.04.2009 г., издадена на основание чл. 16, ал. 1, т. 1, вр. с чл. 12, ал. 1, т. 1, предл. 2-ро от ЗКВВООБ, началникът на Първо РУ на МВР - Добрич е отнел разрешението и е иззел притежаваното огнестрелно оръжие и боеприпаси. Като фактическо основание за постановяването на административния акт е цитирал факта на образувано срещу Ганчев досъдебно производство № 943/2008 г. по описа на Първо РУ на МВР - Добрич за извършено умишлено престъпление от общ характер по чл. 131, ал. 1, т. 1, и т. 4, във вр. с чл. 130, ал. 2 от НК. За да отхвърли жалбата срещу описаната заповед, Административният съд е приел, че безспорно установеният факт на проведеното и внесено в Районния съд досъдебно производство съставлява основание за прекратяване на предоставените права за извършване на дейности под режима на специалния ЗКВВООБ. Решението е правилно. Съгласно предписанието на чл. 16, ал. 1, т. 1 от ЗКВВООБ разрешения за придобиване, съхраняване, носене и употреба на взривни вещества, огнестрелни оръжия и боеприпаси не се издават, а издадените се отнемат от физическите лица, включително от лица, регистрирани като еднолични търговци в случаите на чл. 12 от с. з. Разпоредбата препраща към чл. 12 от ЗКВВООБ по отношение на обстоятелствата, при проявлението на които възниква основание за отказ за издаването на административен акт, респ. - постановяването на конститутивен такъв с правопрекратяващо действие. Следователно за да се приложи чл. 16, ал. 1, т. 1 от ЗКВВООБ по отношение на лицето следва да са налице предпоставките по чл. 12 - една от чиито хипотези е, когато същото е осъждано за умишлено престъпление от общ характер или срещу него е започнало наказателно преследване за умишлено престъпление от общ характер. Наличието на релевантен факт, попадащ в хипотезата на цитирания тест следва да бъде установено с писмени доказателства, изходящи от съответния компетентен съдебен орган. Приложението на чл. 12, ал. 1, т. 1, предл. второ от ЗКВВООБ не изисква лицето да е привлечено към наказателна отговорност и да е придобило процесуалното качество на обвиняем (т. е. да му е повдигнато обвинение по реда на НПК), а само срещу него да е започнало наказателно преследване за умишлено престъпление от общ характер. Терминът "наказателно преследване" се употребява в наказателното и наказателно-процесуалното право в случаите, когато се предприемат и извършват процесуални действия от надлежните органи за привличане на дадено лице към наказателна отговорност за конкретно деяние, както и в случаите на изключване на тази отговорност. Наказателното преследване срещу определено лице за конкретно извършено деяние започва с образуване на предварително производство, което представлява началният стадий на наказателното производство. Ето защо, при условие, че актът за образуване визира конкретно лице - извършител на престъпно деяние, е без правно значение дали в хода на производството срещу дееца е повдигнато и предявено обвинение. В този смисъл Виж: решения на Конституционния съд № 10/92 по к. д. № 13/1+92 г. и № 3/1998 г. по к. д. № 1/1998 г. Следователно, за да се осъществи фактическия състав на разпоредбата на чл. 12, ал. 1, т. 1, предл. второ от ЗКВВООБ релевантен е моментът на предприетите процесуални действия - образуване на наказателно производство срещу лицето - титуляр на разрешение за регулирана от с. з. дейност за умишлено престъпление от общ характер. В контекста на изложеното, неправилно решаващият съд се е позовал на легалната дефиниция на понятието "започнало наказателно преследване" по смисъла на Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност (ЗОПДИППД), макар и това да не се отразява на правилността на постановения краен резултат. Цитираният нормативен акт с оглед характера на уредените отношения, преследва защита на различен обществен интерес, прилага се за изрично посочените в закона престъпления по НК и не съответства на целта на ЗКВВООБ, чиито разрешителен режим с оглед високият риск на осъществяваните дейности предполага стриктен контрол по отношение субектите на издадените разрешителни. От специалните цели на двата закона произтича и разликата в тълкуването на употребеното понятие "започнало наказателно преследване". Отнемането на разрешителното по ЗКВВООБ е мярка за административна принуда, което предполага прилагането й при наличие на индиции за неправомерно поведение. Докато отнемането на имущество по ЗОПДИППД е вид конфискация и с оглед неотменимостта на санкционните правни последици, за предприемане на съответните действия от страна на компетентните органи е необходимо да е достигнат определен етап на процесуалноследствена дейност - привличане на лицето като обвиняем (при наличие на достатъчно доказателства за виновността му в извършване на инкриминирано престъпно деяние) или осъждането му с влязла в сила присъда. Поради това приложимият към спора ЗКВВООБ въвежда като правоизключващ възможността за упражняване на права, свързани с огнестрелни оръжия и боеприпаси, не фактът на достигнат етап от процесуалната дейност на компетентните органи (Сравн.: чл. 219 от НПК), а фактите на започнало наказателно преследване срещу конкретното лице или налагане на наказание от вида на посочените в чл. 37 от НК с влязла в сила присъда. Очевидно идеята на законодателя е от момента на образуване на наказателно производство срещу лице, снабдено с разрешително по ЗКВВООБ, до приключването му с влязла в сила присъда, да бъде отнета възможността да борави с общоопасно средство, като превантивна принудителна административна мярка за охрана на особено важен обществен интерес. От представената на л. 23 от делото справка на Районна прокуратура - Добрич е видно, че срещу касатора Людмил Ганчев се е водело досъдебно производство № 943/2008 г. по описа на Първо РУ на МВР - Добрич. Досъдебното производство е приключило на 20.02.2009 г. с внесено в Добричкия районен съд предложение за налагане на административно наказание по реда на чл. 378 от НПК. При тези данни първоинстанционният съд обосновано е приел за осъществен фактическия състав, при който може да се отнеме издаденото разрешение на визираната хипотеза по чл. 16, ал. 1, т. 1, вр. с чл. 12, ал. 1, т. 1, предл. второ от ЗКВВООБ. Фактът на водено досъдебно производство срещу титуляр на разрешение за носене на огнестрелно оръжие има правопрекратяващо юридическо действие досежно възможността да се упражнява този вид дейност и е основание за отнемане на издаденото разрешение. Ирелевантно за спора е обстоятелството, че досъдебното производство е внесено в Районния съд с предложение за административно наказание по чл. 78а от НК. Макар и налагането на административно наказание по този ред да не съставлява осъждане по смисъла на НПК (при все, че деянието запазва престъпния си характер), изводите на Административният съд следва да бъдат споделени. След като към датата на постановяване на оспорената заповед са били налице предпоставките, цитирани от органа при произнасянето му като фактическо основание на издадения административен акт, а изискванията, очертаващи законовия му статут са били спазени, жалбата срещу него правилно е била отхвърлена. С оглед изхода на спора, законосъобразно решаващият съд е присъдил в полза на ответната страна разноски по производството. Независимо, че размерът им е определен неправилно (50 вместо 150 лева) - Арг.: чл. 8 и чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възприетото тълкуване на чл. 143 от АПК се споделя от настоящата инстанция. Противно на доводите на касатора, нормативната уредба не изключва възможността за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на административния орган. Правото на съдебни разноски възниква при наличие на хипотезите, визирани с разпоредбите на чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. с чл. 143, ал. 4 от АПК, с оглед изхода на производството и от факта, че юридическото лице е защитавано от юрисконсулт. За възникване на това право е ирелевантно обстоятелството, че юрисконсултът осъществява процесуалното представителство по реда на чл. 32, т. 3 от ГПК и получава трудово възнаграждение от юридическото лице. Възникналото между юридическото лице и юрисконсулта правоотношение (трудово или служебно) е неотносимо към правото на присъждане на разноски. Отговорността за разноски е гражданско облигационно правоотношение, което произтича от процесуалния закон и е уредено в него. Съдът присъжда адвокатско възнаграждение не в полза на юрисконсулта, а в полза на юридическото лице, което е защитавано от юрисконсулт. След като в случаите на чл. 143, ал. 1 от АПК се осъжда юридическото лице, т. к. издателят не може да бъде ангажиран с пряка и лична имуществена отговорност за разноски във връзка с отменените му актове, то в хипотезите на отхвърлена жалба разноските се присъждат в полза на юридическото лице, към което се числи органът - издател на оспорения административен акт. Следователно правото на издателя на преценения като законосъобразен административен акт да получи претендираните разноски произтича от закона и не зависи от волята или преценката на съда. Обратното тълкуване води до юридическо неравенство на страните в съдебния процес (в този смисъл - Решение № 5/17.04.2007 г. по к. д. № 11/2006 г. на Конституционния съд). Подробни съображения в подкрепа на тезата виж в решение № 10299/3.08.2009 г. по адм. д. № 7573/2009 г. на Върховния административен съд, седмо отделение. При липсата на релевираните с касационната жалба нарушения на правораздавателната дейност от страна на Административен съд - Добрич, касационната жалба е неоснователна и следва да бъде отхвърлена. Водим от изложените мотиви и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,