Решение № 167 от 20.05.2009 г. на ВКС по н. д. № 65/2009 г.

Решение № 167 от 20.05.2009 г. на ВКС по н. д. № 65/2009 г., III н. о., НК, докладчик съдията Красимир Харалампиев Производството е образувано по касационни жалби от защитниците на подсъдимите С. П. П., С. В. П., В. П. П. и А. Д. Ш. против решение № 301 от 5.01.2009 г. по внохд № 566/2008 г. по описа на Пловдивския апелативен съд.

В жалбите на С. П. и В. П. като основания за проверка на въззивното решение са посочени допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, неправилно приложение на закона и явна несправедливост на наложените наказания, а в жалбите на С. П. и А. Ш. са релевирани основанията за проверка по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 и 3 НПК.

По основанието на чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК защитата на С. П. излага доводи за неизпълнени задължения от въззивния състав на изискването по чл. 13 от НПК, което се отразило при изграденото в нарушение на чл. 303, ал. 2 НПК вътрешно убеждение на съдебния състав за авторството и вината на подсъдимия в деянията, предмет на обвинението и това е довело до постановяването на незаконосъобразен съдебен акт.

По същото касационно основание в жалбата от защитника на В. П. са изложени съображения, че при постановяване на въззивното решение, съдът не е изпълнил в пълен обем задълженията си по чл. 339, ал. 3 НПК - да отговори на наведените му във въззивната жалба доводи срещу първоинстанционната присъда, както и да посочи конкретните действия на подсъдимия в извършване на двете престъпления за постигане на общия целен престъпен резултат-по същество основание за отмяна по чл. 348, ал. 3, т. 2 НПК.

Като цяло в жалбите на четиримата подсъдими оплакването за нарушение на закона е развито с довода, че изводите на съда за съставомерност на деянието по чл. 142, ал. 2, т. 2 и т. 6 във вр. чл. 20, ал. 2 НК са незаконосъобразни, тъй като не са отвлекли пострадалата и целта на дейците не е била да я лишат от свобода, а тя сама е тръгнала с тях доброволно от мястото, където се е намирала, без върху нея да е оказвана принуда. Не е налице специалната цел, предвидена в състава на престъплението.

В жалбите на С. П., В. П. и А. Ш. се развиват и доводи за незаконосъобразност на решението и в потвърдителната му част по осъждането на подсъдимите по чл. 325, ал. 2 вр. чл. 20, ал. 2 НК, защото действията на подсъдимите не сочат за наличието на този квалифициран състав, а на основния състав по чл. 325, ал. 1 НК.

По основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК защитниците на Ш. и В. П. изразяват позиция, че при индивидуализиране на наказанията въззивният съд не е съобразил несъществения им принос в деянията, предмет на обвинението, за които са признати за виновни.

Подсъдимите правят следните искания: от защитника на С. П. оправдаването му изцяло: от защитниците на останалите подсъдими-за оправдаването им или при условията на алтернативност - отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг въззивен съдебен състав, или изменяването на постановения съдебен акт, с преквалифициране на първото от деянията-това по чл. 142, ал. 2, т. 2 и т. 6 във вр. чл. 20, ал. 2 НК, в такова по чл. 142а, ал. 1 НК, а второто-това по чл. 325, ал. 2 НК, в престъпление по чл. 325, ал. 1 НК, като в съответствие с това, наказанията на подсъдимите се намалят и определят по реда на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК - искане от защитниците на подсъдимите С. П., В. П. и А. Ш.

Пред касационната инстанция защитниците на четиримата подсъдими поддържат касационните им жалби по изложените в тях, а защитникът на подсъдимия с в представеното писмено становище, съображения.

Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава становище, че жалбите са неоснователни и следва да се оставят без уважение, тъй като визираните в тях основания за отмяна или изменяване на въззивното решение не са налице.

Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

С присъда № 126 от 30.09.2008 г. по нохд № 410/2008 г. на Пловдивския окръжен съд подсъдимите С. В. П., В. П. П., С. П. П. и А. Д. Ш. са признати за виновни в това че:

1. На 21.09.2004 г. в гр. П., в съучастие като извършители, са отвлекли В. Г. Т. от УМБАЛ "Свети Георги", с цел противозаконно да я лишат от свобода, като деянието е извършено от две и повече лица-четири лица и подсъдимият С. В. П. се представил за лице от състава на МВР, поради което и на основание чл. 142, ал. 2, т. 2 и т. 6, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 54 НК, а А. Ш. и чл. 55, ал. 1, т. 1 НК са осъдени както следва:

• подс. С. В. П. - на четири години лишаване от свобода;

• подс. В. П. П. - на три години лишаване от свобода;

• подс. С. П. П. - на три години лишаване от свобода;

• подс. А. Д. Ш. - на две години и шест месеца лишаване от свобода.

1. На същата дата, в УМБАЛ"Св. Георги"-гр. Пловдив, в съучастие като съизвършители, извършили непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, което по своето съдържание се отличавало с изключителна дързост, поради което и на основание чл. 325, ал. 2, във вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 54 НК са осъдени както следва:

• подс. С. П. две години и шест месеца лишаване от свобода;

• подс. В. П. една година и шест месеца лишаване от свобода;

• подс. С. П. една година и шест месеца лишаване от свобода;

• подс. А. Ш. една година и шест месеца лишаване от свобода.

На основание чл. 23, ал. 1 НК съдът е наложил на подсъдимите най-тежкото от определените им наказания-това от четири години лишаване от свобода-за подс. С. П. и три години лишаване от свобода-за подсъдимите В. П. и С. П., като на основание чл. 46, б. "б" ЗИН, им е определил първоначален "Общ" режим за изтърпяване на наказанията.

На основание чл. 23 от НК на подс. А. Ш. е наложено едно общо най-тежко наказание от две години и шест месеца лишаване от свобода, като на основание чл. 66, ал. 1 НК изпълнението му е отложено за изпитателен срок от четири години, считано от влизане на присъдата в сила.

На основание чл. 59, ал. 1 НК, съдът е приспаднал от наложеното наказание на подс. С. П. времето, през което той е бил задържан по мярка за неотклонение "Задържане под стража", считано от 11.10.2007 г. до влизане на присъдата в сила.

По реда на чл. 53 от НК и чл. 301 НПК, съдът се е произнесъл по веществените доказателства и по разноските по делото, които присъдил съразмерно в тежест на подсъдимите.

С обжалваното въззивно решение присъдата е потвърдена.

Като прецени доводите на страните и данните по делото, проверявайки решението в пределите на чл. 347 НПК, Върховният касационен съд намира жалбите на касаторите за неоснователни. Във всяка от тях се съдържат някои еднакви доводи по касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК, на които настоящият касационен състав намира, че следва да даде общ отговор.

Оплакванията за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения и за нарушения на закона не се подкрепят от данните по делото и са неоснователни.

Доводът за незаконосъобразност на първоинстанционната присъда е правен и пред въззивната инстанция, която не го възприела за основателен и на който по реда на чл. 339, ал. 2 НПК е отговорено с подробни съображения.

За да не го уважи, втората решаваща по фактите инстанция е приела, че първоинстанционният съд е извършил точен анализ на доказателствата по делото и е изложил съображения по чл. 303, ал. 3 от НПК.

От мотивите на обжалваното решение е видно, че въззивният състав е извършил проверка за съставомерността на деянията и след анализа на съвкупността от доказателства и доказателствени средства е стигнал до извода, че обвинението срещу подсъдимите е доказано по несъмнен и категоричен начин. От изложеното е видно, че съдът не е нарушил императивната разпоредба на чл. 107, ал. 5 от НПК да провери цялата съвкупност на доказателства относими към предмета на доказване по чл. 102 НПК.

Втората съдебна инстанция е възприела изцяло установените от първостепенния съд фактически и правни положения, основани не само на доказателствени източници събрани от Окръжния съд, но и чрез допълването им с други такива, чрез провеждането на повторен разпит на свидетеля М в хода на проведеното въззивно съдебно следствие.

Изводите на втората инстанция са обосновани и се основават на комплексната оценка на събрания и проверен доказателствен материал, което е извършено в съответствие с изискванията на процесуалния закон.

Ето защо, касационният състав намира, че съдът не е нарушил чл. 14, ал. 1 от НПК, който го задължава да формира вътрешното си убеждение, след като изясни обективно, всестранно и пълно обстоятелствата от значение за правилното му решаване.

Доводът на защитата, че в случая не е налице специалната цел, съдържаща се в нормата на чл. 142, ал. 1 НК, поради което деянието е несъставомерно по този наказателен състав е развито със съображението, че отвличането на Т. не е било с цел, тя да бъде лишена от свобода, а с намерението на подсъдимите чрез нея да установят точното местонахождение и издирят свидетеля М, поради съществуващи между него и дейците имуществени отношения.

Развитият в жалбите алтернативен довод за съставомерност на деянието не по чл. 142, ал. 2, т. 2 и т. 6, във вр. чл. 20, ал. 2 НК, а по чл. 142а НК, също е бил предмет на отговор от въззивния състав и е отхвърлен като несъстоятелен, мотивиран със съображенията, че "Изпълнителното деяние по чл. 142 НК е свързано с отвличане на лице с цел противозаконно то да бъде лишено от свобода. Отвличането се определя като принудителна промяна на местоположението на пострадалото лице. Противозаконното лишаване от свобода е препятствие пострадалото лице да взема решения и невъзможността то да постъпи в съответствие с направения от него избор".

Настоящият касационен състав споделя изцяло това виждане на въззивната инстанция, като счита за необходимо да отбележи и следното:

Противозаконното лишаване от свобода съпътства всяко отвличане и поради това самото отвличане винаги е престъпно по чл. 142а, ал. 1 НК. Същевременно, за да е налице деяние квалифицирано по чл. 142, ал. 1 НК е необходимо и наличието на специалната цел дефинирана в състава на престъплението - "с цел противозаконно лишаване от свобода", което следва да е обхванато от умисъла на дееца, защото престъплението може да бъде извършено само при пряк умисъл.

В случая, умисълът на подсъдимите е обективиран от установените им действия, с първоначалното психическо въздействие върху Т. и оказаната й принуда да напусне болничното заведение, с отвеждането й вън от района на болницата с автомобила, с който подсъдимите били пристигнали и с прехвърляне той в друг таксиметров автомобил, с цел при приближаване към жилищния адрес, на който се намирал свидетеля М, да не бъдат забелязани и разпознати от последния, като цялата тази хронология по категоричен начин сочи, че за реализиране на преследваната от дейците основна цел-откриването на П., подсъдимите са си поставили и постигнали и друга, спомагателна междинна цел, (която е съставомерната цел по чл. 142, ал. 1 НК) - лишаването на Т. от свобода, макар и с кратка продължителност, за да бъде използвана пострадалата като средство, като инструмент за постигане на желаните от дейците резултати.

При установените по този начин фактически положения, решаващите по фактите съдилища са направили правилни изводи относно приложимия закон и в съответствие с изискванията на чл. 303, ал. 2 от НПК са признали подсъдимите С. В. П., В. П. П., С. П. П. и А. Д. Ш. за виновни по предявеното им обвинение за извършени престъпления по чл. 142, ал. 2, т. 2 и т. 6, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 и по чл. 325, ал. 2, във вр. чл. 20, ал. 2 НК, като са изложили съображения по квалифицираните признаци от състава на престъпленията, които в настоящото решение не е необходимо да се преповтарят.

При приетите за установени от въззивния съд фактически положения, които не подлежат на касационен контрол, материалният закон е приложен правилно.

По своята същност оплакването в допълнението към касационната жалба на подсъдимия С се свежда до оспорване обосноваността на второинстанционното решение във връзка с приетата фактическа обстановка. Това оплакване не подлежи на преобсъждане в касационното производство, защото касационната инстанция следи само за правилно приложение на закона и не може да установява нови фактически положения. Процесуалният закон не предвижда необосноваността като касационно основание. В хода на събиране и проверка на доказателствата е спазен установеният процесуален ред, като при установяване на правнозначимите факти, въззивната инстанция не е възприела превратно доказателствата в разрез с правилата на формалната логика.

Изводите за виновността на подсъдимите в осъществяване на съставите на извършените в съвкупност две престъпления се основават на внимателна и подробна преценка на всички събрани писмени и гласни доказателства по делото. Твърдението, че около 04.30 часа, придружена от подсъдимите, свидетелката Т доброволно е напуснала болничното заведение, в което е била настанена за провеждане на процедури и изследвания, правилно е било отхвърлено от съда като голословно и некореспондиращо с опровергаващите го събрани по делото доказателства.

Тази поддържана от защитниците позиция не съответства с факта на среднощното посещение на подсъдимите в болницата и на принудата им Т. да ги придружи, както е облечена по пижама, с демонстрацията за притежаване на пистолет от С. П., което породило страх и уплаха, както у свидетелката, така и у другите, настанени в болничната стая жени.

При обсъждането на тези обстоятелства са изследвани и показанията на Т., на свидетелите М, И. П., З. Б., Е. Щ., К. С., Х. Д., К. К., Н. П., С. П. и приобщените по реда на чл. 281, ал. 1, т. 2 от НПК показания на свидетелите Т от досъдебното производство, които правилно са оценени и от двете съдебни инстанции при спазване на процесуалното изискване по чл. 303, ал. 2 НПК за доказаност на обвинението по несъмнен начин, което е довело до законосъобразните изводи на съдилищата да приемат, че от обективна и субективна страна в съучастие като извършители подсъдимите С. П. П., С. В. П., В. П. П. и А. Д. Ш. са осъществили престъпните състави на чл. 142, ал. 2, т. 2 и т. 6, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 и на чл. 325, ал. 2, във вр. чл. 20, ал. 2 НК.

Приетите за установени фактически положения и правни изводи за квалификацията на деянията предмет на обвинението се основават на пълния и задълбочен анализ на относимите към тези престъпления факти и обстоятелства. Следователно, вътрешното убеждение на въззивния състав не се основава върху произволно възприети фактически положения, а на сериозен и задълбочен анализ на събраните доказателства.

Установените фактически данни за особено дръзкото хулиганско поведение на четиримата подсъдими в болничното заведение, поставило начало и на отвличането на Т., съпроводено с демонстративни непристойни действия, изразяващи явно неуважение към обществото и отделната личност-елементите от квалифицирания състав и на чл. 325, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК са потвърдени от показанията на посочената по-горе група от свидетели. От субективна страна е налице общ умисъл на подсъдимите за деянията, тъй като всеки от тях, при осъществяване на действията си, е имал съзнанието за личното си участие в изпълнението на всяко от престъпленията заедно с другите подсъдими и е искал, в резултат на тази обща дейност, да настъпят желаните и настъпили, в случая, общественоопасни последици.

Неоснователни са доводите на подсъдимите С. П. и А. Ш. и по релевираното в жалбите им основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК.

При индивидуализиране на отделните наказания и при определяне на общото такова, по реда на чл. 23, ал. 1 НК, съдът е съобразил относимите по чл. 54 НК обстоятелства за С. П. и В. П., като е отчел високата им степен на обществена опасност, определяща се от отрицателните им характеристични данни, от проявената престъпна упоритост и това, че за кратък период от време в съучастие с другите подсъдими са извършили в съвкупност две престъпления; а от друга страна- чистото им съдебно минало и сравнително ниския интензитет на проявната форма на насилие върху Т. при нейното отвличане, съпроводено с противоправното й лишаване от свобода.

Спрямо подсъдимия Ш първоинстанционният съд е приел, че за водещото по тежест престъпление наказанието му следва да се определи при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, като е посочил, че за него са налице многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства (изброени в мотивите на присъдата изчерпателно), при които и най-лекото предвидено в закона наказание, ще се окаже несъразмерно тежко.

Наложените наказания за отделните престъпления са диференцирани съобразно обществената опасност на деянията и на подсъдимите като извършители и е отчетена отделната им деятелност и приносът на всеки от тях в отделните престъпления.

При тези обстоятелства настоящият касационен състав споделя подробно мотивираните съображения на въззивния съд, свързани с определения размер на наказанията, които са наложени в рамките на закона и не се явяват несправедливи, както и изводите на инстанциите по същество, че целите на чл. 36 НК, насочени към подсъдимите и към останалите членове на обществото ще бъдат постигнати, единствено, чрез изолиране на дейците и ефективно изтърпяване на наказанията в пенитенциарно заведение.

Неоснователно е и оплакването на подсъдимия С за нарушение на закона при приложението на чл. 59, ал. 1 НК от първоинстанционния съд. От материалите по делото е видно, че съдът е приспаднал времето, през което С. П. е бил задържан по взета мярка за неотклонение "Задържане под стража", считано от 11.10.2007 г. до влизане на присъдата в сила, защото, макар и взета от съда в хода на съдебното производство с определение от 1.10.2007 г., изпълнението на мярката и фактическото задържане на подсъдимия е станало именно на 11.10.2007 г.

По изложените съображения, Върховният касационен съд на РБ, III н. о., като намира жалбите на касаторите за неоснователни,