Решение № 15721 от 17.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 13194/2019 г.

Решение № 15721 от 17.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 13194/2019 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Стела Динчева Производството е по реда на чл. 237 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по молба на С. Балева от [населено място] с искане за отмяна на решение № 1925 от 16.10.2018 г. постановено по адм. д. № 544/2018 г. по описа на Административен съд Варна оставено в сила с решение № 8292/04.06.2019 г. по адм. д. № 683/2019 г. на Върховен административен съд, ІІ отделение. Поддържат се основания по чл. 239, ал. 1 от АПК, тъй като наемните правоотношения били продължени и на основание разпоредбите на Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) поради редовното плащане на наемната цена и непротивопоставянето на наемодателя. Прилагат доказателства за плащане на наемната цена за периода м. януари – м. юли 2019 г. Ответникът кметът на Община Варна – район "Аспарухово" намира жалбата за недопустима и неоснователна. Заинтересованите страни Ю. Балев, И. Балев и Ж. Балев не вземат становище. Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия, като прецени приложените към искането писмени доказателства съобразно наведените основания за отмяна по чл. 239 АПК, намира следното: Със заповед № ЖН-30 от 03.11.2014 г. на кмета на Община Варна – район "Аспарухово" на основание чл. 46, ал. 1, т. 6 от Закона за общинската собственост (ЗОС) и чл. 21, ал. 1, т. 5 от Наредбата за условията и реда за установяване на жилищни нужди на гражданите, настаняване и продажба на общински жилища (НУРУЖНГНПОЖ) – поради изтичане на срока за настаняване, определен в заповедта за настаняване, било прекратено наемното правоотношение между С. Балева, Ю. Балев, Ж. Балев и И. Балев от една страна и Община Варна – район "Аспарухово" относно недвижим имот – частна общинска собственост, находящ се в [населено място], [адрес]. Съдебното оспорване на заповедта е отхвърлено с решение № 701 от 25.03.2015 г. по адм. д. № 3650/2014 г. на Административен съд Варна оставено в сила с решение на Върховен административен съд, ІІІ отделение по адм. д. № 6224/2015 г. Със заповед № ЖН-4/21.02.2017 г. на Кмета на район Аспарухово при Община Варна е нередено на основание чл. 65, ал. 1 от ЗОС да се изземе незаконно заеманото общински жилище от С. Балева, Ю. Балев, Ж. Балев и И. Балев. Заповедта е обжалвана пред Административен съд Варна, който с решение № 1925/16.10.2018 г. постановено по адм. д. № 544/2018 г. отхвърля жалбата. Решението е оставено в сила с решение № 8292/04.06.2019 г. по адм. д. № 683/2019 г. по описа на ВАС, второ отделение. Искането за отмяна е подадено в сроковете по чл. 240 от АПК и е допустимо, а разгледано по същество е неоснователно по следните съображения: Към искането за отмяна са приложени писмени доказателства, което предполага обсъждане на основанието по чл. 239, т. 1 от АПК - отмяна на влязло в сила решение, когато се открият нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които при решаването му не са могли да бъдат известни на страната. Тълкуването на разпоредбата с оглед защитата, която съдебният административен процес предоставя на спорното административно правоотношение навежда на извод, че употребеният израз "нови" обстоятелства касае новооткрити такива, а не нововъзникнали. Новосъздадени (след влизане в сила на решението, чиято отмяна се иска) могат да бъдат само доказателствата за обстоятелства, които са твърдени в хода на процеса, но са останали недоказани поради обективна невъзможност на страната да се снабди с тях. Новооткритите или новосъздадени доказателства са винаги за правно или доказателствено релевантни за спорното право факти, които са се осъществили до определен момент – до приключване на устните състезания по делото в последната инстанция по същество на спора. Всяко необжалваемо съдебно решение се ползва със сила на пресъдено нещо (СПН), независимо от вида на защитата или изхода на делото. В нея се състои присъщата на съдебния процес защита-санкция, с която той брани засегнатите от правния спор материални субективни права. СПН се състои в задължението на страните спрямо държавата да преустановят правния спор, така че никоя от тях да не може да оспорва правилността на съдебно установеното. Меродавният момент, към който СПН установява, че спорното право съществува или не съществува, е денят на приключване на устните състезания – чл. 235, ал. 3 от ГПК. Ако е било установено със СПН, че към този момент правото съществува, то не може да бъде оспорвано въз основа на факти, възникнали преди този момент, защото това ще означава подновяване на правния спор. В съдебния процес с оглед правомощията на първоинстанционния и на касационния съд като инстанции по същество на спора (чл. 173, ал. 1 и чл. 222, ал. 1 АПК) правно и доказателствено релевантни факти могат да бъдат установявани до приключване на устните състезания във всяка една от инстанциите по същество на спора (чл. 226, ал. 2 и чл. 227, ал. 2 АПК). В съдебно административното производство нормата на чл. 142, ал. 2 АПК предоставя възможност за съобразяване на нови факти от значение за делото, настъпили след издаване на акта. По този начин в хода на редовното съдебно инстанционно производство се осигурява установяване на обективната истина за правно и доказателствено релевантните факти по спора. Именно тези факти могат да бъдат навеждани и чрез извънинстанционното средство за отмяна по чл. 239, т. 1 от АПК отново със същата цел - като последна процесуална възможност за страната да съдейства за установяване на обективната истина, когато е била в обективна, невиновна невъзможност да я установи по време на процеса. Така на всеки един етап от административния процес страната разполага с процесуална възможност да навежда релевантни за спорното право новооткрити факти или новооткрити или новосъздадени доказателства за новооткрити обстоятелства. Когато тя е положила дължимата грижа и добросъвестност при упражняване на процесуалните си права (чл. 3 ГПК и чл. 4, ал. 3 АПК) тези нови факти и обстоятелства биха били част от фактическия и доказателствен материал по делото, респ. биха били взети предвид от административния орган и/или от съда при установяване на истината относно субективното право, засегнато от административния акт. Основанието за отмяна по чл. 239, т. 1 от АПК е извънредно, извънинстанционно, последно процесуално средство, когато в сроковете по чл. 240 АПК, се открият нови юридически или доказателствени факти, които независимо, че са възникнали до приключване на устните състезания пред последната съдебна инстанция, не са включени във фактическия материал по делото докато то е било висящо при това не поради небрежност на страните или процесуални нарушения на съда. Такова основание са и новите доказателства, но само новооткрити или новосъздадени след влизане в сила на съдебното решение, чиято отмяна се иска, доказващи пряко юридически или доказателствени факти, факти, осъществили се до приключване на устните състезания по делото. Приложените към молбата за отмяна доказателства – фактури за заплатен наем за периода м. 01. – м. 07. 2019 г. не са нови в посочения по-горе смисъл и не установяват новооткрити обстоятелства от значение за правилното установяване на обективната истина и за решаване на делото. Оспореният акт е издаден на 21.02.2017 г., а съдебното решение по обжалването му е влязло в сила на 04.06.2019 г. Очевидно молителката е разполагала с доказателствата за заплатен наем – обезщетение за ползване за периода м. януари – м. юни 2019 г. и е могла да ги представи при полагане на дължимата грижа и пред касационната инстанция. Същите не установяват и релевантни за спора факти, относими към спорното субективно право по смисъла на чл. 142 от АПК. Съдебните състави са разгледали детайлно съображения на жалбоподателката (молителка в настоящето производство) и са приели, че е налице основанието по чл. 65, ал. 1, от ЗОС за изземване на процесния недвижим имот общинска собственост. Доводите в искането за отмяна навеждат на касационни основания, разглеждането на които е недопустимо в производството за отмяна. В случая, влязлото в сила отхвърлително съдебно решение има сила само спрямо страните по делото (чл. 177, ал. 1, изр. 1-во АПК) и установява със сила на пресъдено нещо, че релевантните за субективното право факти са такива, каквито законосъобразно и правилно са установени от административния орган. След като фактите са установени правилно и спрямо тях правилно е приложен материалният закон, СПН на влязлото в сила съдебно решение преклудира всички факти настъпили до приключване на устните състезания, които могат да бъдат релевирани като основание за нищожност или унищожаемост на акта. По изложените съображения не е налице отменително основание по чл. 239, т. 1 от АПК. Нормата на чл. 239 от АПК предвижда, че страна по делото може да иска отмяна на влязлото в сила решение само на лимитативно регламентирани основания, сред които не са нарушенията на материалния закон. Процесуални нарушения, допуснати от съда, могат да служат като основание за отмяна на влязло в сила решение единствено, ако са довели до постановяването му след като между същите страни, за същото искане и на същото основание вече е било налице друго влязло в сила решение, което му противоречи (чл. 239, т. 4 АПК) или ако в резултат на тях е било нарушено правото на участие на страната в процеса (чл. 239, т. 5 АПК), каквито твърдения в случая не се навеждат. Други процесуални нарушения, включително необсъждането на доказателства, не са основание за отмяна на влязлото в сила решение. Ето защо релевираните в искането за отмяна доводи не са основания за отмяна на влязло в сила решение по извънинстанционния способ на чл. 239 АПК. В случая молителката не сочи конкретни правни основания по чл. 239 АПК, поради което може да се направи извод, че искането е за отмяна на всички основания по чл. 239, т. 1 – т. 6 АПК, но не се излагат никакви фактически твърдения, поради което молбата следва да бъде разгледана на всички такива. Фактически твърдения по т. 2, 3 и 4, 5 и 6 на чл. 239 АПК не се сочат. Съгласно чл. 239, т. 2 от АПК актът подлежи на отмяна, когато по надлежния съдебен ред се установи неистинност на показанията на свидетелите или на заключението на вещите лица, върху които е основан актът, или престъпно действие на страната, на нейния представител или на член от състава на съда във връзка с решаването на делото. В процесната молба за отмяна такива доводи не се съдържат. Липсват твърдения и по чл. 239, т. 3 от АПК, според която норма актът подлежи на отмяна, когато е основан на документ, който по надлежния съдебен ред е признат за подправен, или на акт на съд или на друго държавно учреждение, който впоследствие е бил отменен. Не се сочат и доказателства в очертаната от закона насока за отмяна. По силата на чл. 239, т. 5 от АПК съдебното решение подлежи на отмяна, когато страната вследствие на нарушаване на съответните правила е била лишена от възможност да участва в делото или не е била надлежно представлявана, или когато не е могла да се яви лично или чрез повереник по причина на препятствие, което не е могла да отстрани. По принцип, за да е основателно искането за отмяна на това основание, следва да е допуснато от съда нарушаване на процесуални права на страната. Такова нарушение не се твърди да е допуснато при постановяване на процесния съдебен акт. Липсват и доказателства за наличието на материалноправните предпоставки на чл. 239, т. 4 АПК. За да съществува противоречие по смисъла на цитираната разпоредба е необходимо да има пълно обективно и субективно тъждество между делата, по които са постановени съдебните актове, а в случая не се сочи друго съдебно решение. Хипотезата на чл. 239, т. 6 АПК изисква решение на Европейския съд за защита на правата на човека, с което е установено нарушение на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. По настоящето дело няма представено решение на Европейския съд за правата на човека, от което се установява права на молителите, нарушени от държавата и защитени от Конвенцията за основните и права и свободи на гражданите. Предвид изложените по-горе съображения по отношение на всички хипотези, визирани чл. 239 АПК, не са изложени твърдения и фактически основания за наличието им, както и не се установяват такива в материалните по делото, поради което същите не са налице. Водим от горното, настоящата инстанция приема, че искането за отмяна на влязло в сила съдебно определение е неоснователно и следва да се отхвърли. Така мотивиран и на основание чл. 244, ал. 1, пр. 1 АПК, Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия,