Решение № 154 от 8.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 503/2012 г.

Решение № 154 от 8.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 503/2012 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Емил Марков Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 526/12.VI.2013 г., постановено по делото, касационният контрол по отношение въззивното решение № 19 на Хасковския ОС от 29.II. 2012 г. по гр. дело № 825/2011 г. е бил допуснат в хипотезата на съществуваща вероятност то да е процесуално недопустим съдебен акт: като постановено по непредявен иск /арг. чл. 270, ал. 3, изр. 3-то ГПК/. Редовно призовани страните по спора, въведен с положителния установителен иск на Ш. срещу К. с правно основание по чл. 422, ал. 1-във вр. чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК, не са се явили в откритото съдебно заседание пред настоящата инстанция и не са били представлявани. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, като съобрази оплакването за неправилност на атакуваното въззивно решение на Хасковския ОС в жалбата на В. С. Ш., становището на ответника по касация Р. В. К. в писмения му отговор по жалбата за нейната неоснователност, както и след като извърши проверка за процесуалната законосъобразност на атакуваното въззивно решение на Хасковския ОС по реда на чл. 293 ГПК, приема следното: Касационната жалба е основателна, макар съображението за този извод да се отнася до порок на атакуваното въззивно решение, различен от посочения в нея. Постановеното от Хасковския ОС решение по гр. д. № 825/2011 г., така както и потвърденото с него първоинстанционно решение на РС-Свиленград решение по иска с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК са процесуално недопустими /арг. чл. 281, т. 2 ГПК/: като постановени по иск, различен от предявения с исковата молба на В. С. Ш. с вх. № 5041/4.VI.2010 г. Съображенията за този извод са следните: Съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 2 ГПК, установяваща диспозитивното начало в гражданския процес, предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Ето защо, в процесуалното си качество на ищца пред РС-Свиленград настоящата касаторка е имала задължението по чл. 127, ал. 1, т. т. 4 и 5 ГПК да изготви написана на български език искова молба в която да се съдържа както изложение на обстоятелствата на които се основава искът й по чл. 422, ал. 1 ГПК, така и в какво конкретно се състои искането й. Само в случай на несъответствие между посоченото в тези два задължителни реквизита на всяка една искова молба сезираният съд има служебния почин по чл. 129-във вр. чл. 7 ГПК да я остави без движение и надлежно да съобщи на подателя й в какво точно се състои констатираното несъответствие. В процесния случай обаче, при ясното посочване в обстоятелствената част на исковата молба на Ш. с вх. № 5041/4.VI.2010 г., че по силата на издаден на 1.ХII.2008 г. в нейна полза /като поемател/ запис на заповед за парично вземане в размер на 7 500 евро (седем хиляди и петстотин евро) от страна на ответника Р. В. К. с определен падеж на датата 1 май 2009 г., когато ценната книга му е била предявена за плащане, задължението му е останало неизпълнено и до деня на подаване на съответното заявление по чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК, сезираният с положителен установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК Свиленградски РС е указал, че следвало с препис за ответника "да се уточнят обстоятелствата, от които произтича искането (за установяване съществуването на същото това вземане - бел. на ВКС), чрез конкретизиране на фактическото основание от което произтича вземането". В действителност релевираното от Ш. фактическо основание, от което произтича претендираното нейно вземане срещу ответника Р. В. К., е било това, че тя е поемател, посочен в ценна книга на заповед или именно онзи документ, посочен в чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК, без чието представяне в първостепенния съд заявлението й за издаване на заповед за незабавно изпълнение и на изп. лист. срещу издателя на същия менителничен ефект би било отхвърлено, докато в случая то е било уважено. Не е било спорно по делото, че тази оставена без движение искова молба, е била подадена в пределите на преклузивния едномесечен срок, установен в чл. 415, ал. 1 ГПК, започващ да тече от деня, следващ този на получаване на съдебното съобщение до заявителката Ш., съдържащо указание за предявяване на положителен установителен иск и точно поради това разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК снабдява това редовно процесуално действие на страната с ретроактивен ефект: "искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение". Това фингиране е пряк аргумент, че за да може да се преценява като редовна исковата молба досежно спазване на изискванията по чл. 127, т. т. 4 и 5 ГПК, е било напълно достатъчно обстоятелствата, на които се основава предявеният от Ш. установителен иск срещу ответника К., респ. фактическото основание на тази нейна претенция, да са същите, посочени веднъж в заявлението й от 15.II.2010 г., сложило начало на заповедното пр-во по чл. 417 ГПК. Щом като според правилото на чл. 154 ГПК относно доказателствената тежест в процеса всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания "и възражения", недопустимо е било ищцата да бъде служебно /по почин на решаващия съд/ заставяна - под страх от връщане на исковата й молба - да установява факти, на които би се основало евентуално лично защитно възражение на ответника К. за наличие на каузално правоотношение между страните по спора, изпълнението на задължението му по което да е било обезпечено с издадения от него запис на заповед от 1.ХII.2008 г с падеж датата 1 май 2009 г. Съгласно чл. 214, ал. 1 ГПК до приключване на първото редовно съдебно заседание по разглеждане на делото в първата инстанция ищецът "може да измени основанието на своя иск, ако с оглед защитата на ответника съдът прецени това за уместно". Недопустимо, в разрез в принципа за равенство на страните в процеса, прогласен в чл. 9 ГПК, е решаващият съд служебно "да подсигури" защитата на ответника посредством иницииране на изменение на основанието на иска, с който е сезиран, осъществено във формата на задължителни за ищцата указания за това, дадени й по реда н чл. 129, ал. 2 ГПК, чието изпълнение е имало за последица разместване на доказателствената тежест и като краен резултат - отхвърляне на исковата й претенция, като неоснователна /недоказана/. С оглед изложеното, като постановени по непредявен иск, както атакуваното въззивно решение на Хасковския ОС, така и потвърденото с него първоинстанционно решение на РС-Свиленград, ще следва да бъдат обезсилени. Делото ще следва бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на първостепенния съд, който да се произнесе по съществото на претенцията, предявена с исковата молба с вх. № 5041/4.VI.2010 г. в нейния вид отпреди оставянето й без движение и при съобразяване на обстоятелството, че в отговора си от 2.IХ.2010 г. ответникът Р. В. К. поддържа твърдение за "липса на каквито и да са каузални отношения между издателя и поемателя" на процесния запис на заповед. Мотивиран от горното и на основание чл. 293, ал. 4, предл. 2-ро във вр. чл. 270, ал. 3, изр. 3-то ГПК Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение