Решение № 2160 от 5.3.2025 г. на ВАС по адм. д. № 25/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на министъра на вътрешните работи против решение 3112 от 07.10.2024 г., постановено по адм. дело 284/2024 г. по описа на Административен съд- Велко Търново, с което е отменена заповед рег. 8121К-3537/21.03.2024 г. на същия административен орган, с която на Б. А. Б. е наложено дисциплинарно наказание уволнение" и служебното й правоотношение е прекратено и по частна жалба, подадена от Б. Б., против определение 3287/ 23.10.2024г. по същото дело, с което искането на Б. за допълване на съдебното решение в частта за разноските е отхвърлено. Касационният жалбоподател поддържа, че решението е постановено в противоречие с материалния закон и не се обосновава от събраните доказателства, тъй като заповедта е издадена при спазване на всички законови изисквания. Моли решението да бъде отменено и да се постанови нов съдебен акт по същество, с който жалбата на Б. против заповедта за налагане на дисциплинарно наказание да бъде отхвърлена. Частната жалбоподателка Б. Б. излага съображения, че оспореното определение е незаконосъобразно и моли да бъде отменено. В писмен отговор същата оспорва подадената от министъра на вътрешните работи касационна жалба. Твърди, че решението на съда е правилно и моли да бъде оставено в сила, като й се присъдят направените разноски. Министърът на вътрешните работи не изразява становище по частната жалба. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Като взе предвид изложеното в касационната жалба и данните по делото, Върховният административен съд, състав на второ отделение, констатира следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 2 АПК и от страна, за която оспореното решение е неблагоприятно, поради което е допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Оспореното решение на Административен съд Велико Търново е постановено в съответствие с материалния закон и се обоснова от събраните доказателства. Производството пред административния съд е образувано по жалба срещу заповед рег. 8121К-3537/21.03.2024 г., издадена от министъра на вътрешните работи, с която на Б. А. Б. е наложено дисциплинарно наказание уволнение и служебното й првоотношение в МВР е прекратено. Първоинстанционният съд приема, че заповедта е издадена от компетентен орган, в съответствие с изискванията за форма, при спазване на административнопроизводствените правила и след установяване на основания за санкциониране на инспектор Б., разследващ полицай в РУ, сектор Разследване- РУ- Горна Оряховица към отдел Разследване при ОДМВР- Велико Търново с дисциплинарно наказание уволнение за извършени тежки нарушения на служебната дисциплина по смисъла на чл. 203, ал.1, т. 8 и т. 13 ЗМВР злоупотреба с доверие и деяния, несъвместими с етичните правила за поведение на държавните служители в МВР, уронващи престижа на службата. Въпреки това съдът стига до извода, че заповедта на министъра на вътрешните работи следва да бъде отменена, тъй като служителката се ползва със закрила по чл. 190, ал. 4 ЗМВР във връзка с чл. 333, ал. 6 КТ, която е пречка за прекратяване на служебното й правоотношение на посоченото в заповедта основание. Тези изводи са законосъобразни и се споделят от настоящата инстанция изцяло. При правилно тълкуване и прилагане на закона и в съответствие със събраните доказателства, съставът на административния съд стига до заключението, че оспорената заповед следва да бъде отменена поради противоречие с чл. 333, ал. 6 КТ. Цитираният текст намира приложение съгласно специалната норма на чл. 190, ал. 4 ЗМВР, според която ползващите отпуск поради бременност и раждане държавни служители при уволнение се ползват и от специалната закрила на Кодекса на труда. Съгласно разпоредбата на чл. 333, ал. 6 КТ работник или служител, който ползва отпуск по чл. 163, може да бъде уволнен само на основание чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ, а именно при закриване на предприятието, като закрилата се отнася към момента на връчването на заповедта за уволнение (чл. 333, ал. 7 КТ). В случая от събраните по делото доказателства се установява, че оспорената заповед рег. 8121К-3537/21.03.2024 г. на министъра на вътрешните работи, с която на Б. А. Б. инспектор, разследващ полицай в РУ, сектор Разследване- РУ- Горна Оряховица към отдел Разследване при ОДМВР- Велико Търново е наложено дисциплинарно наказание уволнение и служебното й правоотношение в МВР е прекратено е издадена и връчена на служителката на 25.03.2024г. по време, през което последната ползва отпуск по чл. 163, ал. 1 КТ поради раждането на дете на 01.02.2024г. При тези факти съставът на административния съд стига до правилния извод, че заповедта за налагане на най- тежкото дисциплинарно наказание е издадена в нарушение на цитираните разпоредби. След верен и точен анализ на чл. 190, ал. 4 ЗМВР във връзка с чл. 333, ал. 6 и ал. 7 КТ и чл. 163, ал. 1 КТ първоинстанционният съд достига до правилния извод, че посочените разпоредби не допускат прекратяване на служебното правоотношение на посоченото в заповедта основание, поради което административният акт следва да бъде отменен. В този смисъл са подробните съображения на административния съд, които настоящата инстанция споделя изцяло при условията на чл. 221, ал. 1 АПК. Възражението, че към датата на връчване на заповедта Б. ползва отпуск за отглеждане на малко дете по чл. 164 КТ, а не такъв по чл. 163, ал. 1 КТ е неоснователно. Съгласно чл. 163, ал. 1 КТ работничка или служителка има право на отпуск поради бременност и раждане в размер 410 дни за всяко дете, от които 45 дни задължително се ползват преди раждането. Отпускът до 135 дни се ползва въз основа на съответни болнични листове, каквито в случая са представени (чл. 45, ал.1, т. 1 от Наредбата за работното време, почивките отпуските във връзка с чл. 26, ал. 1 от Наредбата за медицинската експертиза). Поради всичко изложено Върховният административен съд приема, че не са налице посочените от касатора основания за отмяна на съдебния акт. Решението е постановено в съответствие с материалния закон и се обосновава от събраните доказателства, поради което следва да бъде оставено в сила. Частната жалба на Б. Б. против определение 3287/ 23.10.2024г. също е допустима, но неоснователна. Административният съд правилно приема, че не са налице основания за допълване на решение 3112/ 07.10.2024г. по адм. дело 284/ 2024г. по описа на съда в частта за разноските. Законосъобразно е посочено, че правото на разноски не се реализира служебно от съда, а по искане на страната, направено до приключване на устните състезания в съответната инстанция. В случая Б. е представлявана от адв. Иванова безплатно съгласно чл. 38, ал. 1 от ЗА, поради което с оглед изхода на спора адвокатът има право на възнаграждение, което следва да му се присъди по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА след съответно искане в този смисъл. Искане за присъждане на възнаграждение в полза на адв. Иванова не е направено до приключване на устните състезания, поради което съставът на административния съд достига до законосъобразния извод, че такова не се дължи и условията на чл. 248, ал. 1 за допълване на съдебния акт в частта за разноските не са изпълнени. Това обосновава и крайното заключение, че направеното в този смисъл искане е неоснователно и следва да се отхвърли. По тези съображения настоящата инстанция приема, че не са налице основания за отмяна на обжалваното определение. Съдебният акт е правилен и следва да бъде оставен в сила. Разноски на ответницата по касационната жалба Б. Б. не следва да бъдат присъдени с оглед липсата на доказателства за действително направени разходи по водене на делото пред настоящата инстанция (оказаната правна защита е при условията на чл. 38, ал. 1 ЗА). На процесуалния представител на страната адв. Иванова не се дължи възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА поради липса на съответно искане. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК Върховният административен съд, второ отделение,