Решение № 4596 от 12.4.2024 г. на ВАС по адм. д. № 9881/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ вр. чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба от директора на Дирекция Местни данъци към община Варна, чрез юрк. Ж. Хаджиев, против решение 920 от 29.06.2023 г., постановено по адм. д. 571/2023 г. по описа на Административен съд - Варна /АС - Варна/, с което е отменен частично Акт за установяване на задължения /АУЗД/ по чл. 107, ал. 3 ДОПК МД-АУ-1632-1/12.11.2020 г., издаден от ст. инспектор КРД по приходите в Дирекция Местни данъци при община Варна, мълчаливо потвърден от директора на Дирекция Местни данъци при община Варна. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на оспорваното решение поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Излагат се доводи в посока на обвързваща за приходната администрация правна сила на декларациите по чл.14 от Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/. Моли се за уважаване на касационната жалба, отмяна на първоинстанционното решение и потвърждаване на АУЗД в оспорваната му част. Ответникът по касационната жалба Р. Петкова, чрез процесуални представители, излага бланкетни становища за неоснователност на касационната жалба и правилност на първоинстанционното решение. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. за последно упълномощения процесуален представител по делото адв. Н. Пеев. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, Първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта, съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба. като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, е допустима и по същество е основателна. Предмет на проверка пред административния съд е бил АУЗД по чл. 107, ал. 3 от ДОПК МД-АУ-1632-1/12.11.2020 г., издаден от ст. инспектор КРД по приходите в Дирекция Местни данъци при община Варна, мълчаливо потвърден от директора на Дирекция Местни данъци при община Варна, с който на Р. Петкова за периода 01.01.2019 г. 31.12.2020 г. са установени задължения за данък върху недвижимите имоти /ДНИ/ в размер на 2 825,08 лева и такси за битови отпадъци /ТБО/ в размер на 1 702,64 лева и дължими лихви върху тях. Описаният АУЗД е издаден въз основа на подадени от Р. Петкова единадесет броя декларации по чл. 14 от ЗМДТ. Актът е оспорен в частта, с която на Петкова са установени задължения за ДНИ и ТБО в общ размер на 3813,21 лв. (главници и лихви) по девет от единадесетте декларации, касаещи девет поземлени имота и намиращите се в тях седем жилищни сгради (къщи), всичките находящи се в град Варна, район Аспарухово, местност Вилите. Административният съд е приел, че АУЗД е издаден от компетентен орган в кръга на неговите правомощия, при спазване на изискванията за форма за акта, без констатирани съществени нарушения на административнопроизводствените правила, но при неправилно приложение на материалния закон. За да постанови обжалваното решение, АС - Варна е приел, че обявеното в деветте декларации по чл.14 ЗМДТ придобиване по давност на разглежданите имоти не е настъпило, тъй като не са налице доказателства в полза на жалбоподателя да е издаден необходимия титул за собственост върху тези недвижими вещи по реда на чл. 587 ГПК. Вследствие на това е заключил, че тя не се явява задължено лице по смисъла на чл.11 ЗМДТ и незаконосъобразно с оспорвания акт са начислени задължения за ДНИ и ТБО за процесните имоти. По горните съображения е възприел, че издаденият АУЗД е незаконосъобразен и неправилен в оспорваната част, поради което го е отменил в тази част. Решението е валидно, допустимо, но неправилно. Действащата към момента на депозиране на деветте декларации (21.12.2017 г.) редакция на чл. 14, ал.1 ЗМДТ предвижда за новопостроените или придобитите по друг начин имоти собственикът, съответно носителят на ограниченото вещно право, да уведомява за настъпилото обстоятелство писмено в 2-месечен срок общината по местонахождението на имота, като подава декларация за облагане с годишен данък върху недвижимите имоти. Приложимата правна рамка не вменява в тежест на приходните органи да извършват проверка на валидността на твърдените от декларатора придобивни основания, тоест по отношение на администрацията съществуването им възниква на база нормативно установена презумпция. Въз основа на същата тази презумпция се поражда и правната връзка между обекта на облагане и съответния декларатор, придобивайки последният качеството на данъчно задължено лице по смисъла на чл.11 ЗМДТ. В този смисъл са мотивите на Решение 3392 от 11.04.2022 г. по адм. дело 12244/2021 г. на ВАС и Решение 4061 от 28.04.2022 г. по адм. дело 7053/2021 г. на ВАС и между същите страни, които дела са били с предмет твърдяна нищожност на АУЗД за предходни години (между 2013 г. и 2018 г.), установяващи ДНИ и ТБО за същите имоти на касационния ответник по настоящото дело. В конкретния случай описаната презумпция за съществуващи (придобити по давност) права на собственост в полза на Р. Петкова върху процесните имоти се е породила в резултат на подадените от нея през 2017 г. девет декларации по чл.14 ЗМДТ и обвързва администрацията. В тежест на данъчния субект е да обори тази презумпция по надлежен ред, ако тя не отговаря на действителността. В тази връзка като част от административната преписка се съдържа подадена молба с рег. МД-Т20004592ВН/16.07.2020 г. от Р. Петкова до директора на Дирекция Местни данъци към община Варна с искане за заличаване на партидите, открити в общинската приходна администрация за процесните имоти. С писмо с рег. МД-Т20004592ВН_001/13.08.2020 г. от директора на Дирекция Местни данъци към община Варна молителката е уведомена, че искането няма да бъде удовлетворено, тъй като липсват доказателства, че не владее имотите. Така направеното властническо волеизявление обективира изричен отказ на данъчния орган да извърши исканото заличаване, поради което на основание чл.21, ал.4 АПК има характер на индивидуален административен акт, подлежащ на съдебно оспорване по реда на глава Х от АПК. По делото липсват данни посоченият отказ да е обжалван и отменен, респективно да е установен по друг начин промяна в декларираното обстоятелство следователно и няма как да се приеме, че е налице изменение в правното положение на жалбоподателя по отношение на приходната администрация Р. Петкова продължава да има качеството на данъчно задължен субект по смисъла на чл.11 ЗМДТ във връзка с процесните имоти. От представените в хода на съдебното производство доказателства за извършване на услугите, за които се дължи ТБО в процесните имоти и при липса на доводи в тази насока свързани с непредоставяне на процесните услуги, настоящият състав намира, че имотите попадат в обхвата на заповедите, в които е определено извършване на дейностите по трите компонента за определяне на ТБО. От събраните по делото писмени доказателства се установява извършването на услугите - на сметосъбиране и сметоизвозване съгласно представените приемо-предавателни протоколи с приложени дневни отчети за приетите сметоизвозващи автомобили и справки за регистрирани измервания от електронна везна , както и отчети за количествата приети отпадъци от територията на Община Варна в "Регионално депо за неопасни отпадъци за община Варна, Аксаково и Белослав. Таксата е определена за всяка от процесните години в съответствие с приложимите наредби на Общински съвет - Варна за определяне на местни данъци и такси на територията на община Варна. С оглед на горните доводи, оспорваният АУЗД е правилно издаден в тежест на касационния ответник, а като го е отменил в оспорваната му част, първостепенният съд е постановил неправилно решение, противоречащо на приложимите материалноправни норми, което следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго по същество, с което жалбата на Р. Петкова срещу оспорваната част от АУЗД да бъде отхвърлена. В рамките на настоящото производство касационният жалбоподател е направил искане за присъждане на разноски, юрисконсултско възнаграждение /без конкретизиран размер/, за две съдебни инстанции, поради което такова следва да бъде присъдено в размер на 900 лева. Предвид на изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд в състав на Първо отделение