Решение № 346 от 9.01.2012 г. на ВАС по адм. д. № 6020/2011 г.

Решение № 346 от 9.01.2012 г. на ВАС по адм. д. № 6020/2011 г., VII о., докладчик съдията Павлина Найденова Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по жалба, подадена от Станислав Иванов Добрев срещу решение № 485 от 28.02.2011 г. по адм. д. № 3735/2010 г. на Административен съд Варна, с което е отхвърлена подадената от него жалба срещу заповед № 2010004237/26.04.2010 г. издаден от зам.-директора на ОД на МВР гр. Варна за наложена принудителна административна мярка по чл. 75, т. 5 от ЗБДС. Излагат се касационни основания за неправилност на решението, с доводи, че не са били налице предвидените в закона предпоставки за налагане на принудителната административна мярка, тъй като от НАП ТД Варна е била наложена възбрана върху самостоятелен обект, което представлява обезпечителна мярка по смисъла на закона, наложена е и възбрана върху поземлен имот. Излагат се доводи, че наложената забрана представлява ограничение на правото на свободно движение на гражданите на Европейския съюз и нормата на националното право, на основание на която е наложена мярката чл. 75, т. 5 от ЗБЛД, противоречи на забраната по чл. 27, § 1 от Директива 2004/38/ЕО за ограничаване на правото на свободно движение на територията на държавите - членки на съюза единствено по съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве. Ответникът по жалбата не е взел становище. Прокурорът дава заключение за основателност на жалбата. Върховният административен съд, Седмо отделение, намира жалбата за процесуално допустима, подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е основателна. За да отхвърли подадената жалба, съдът е установил, че публичен изпълнител при ТД на НАП Варна, офис Добрич, е направил искане за налагане на жалбоподателя на принудителна административна мярка по чл. 75, т. 5 ЗБЛД, в качеството му на представляващ и член на съвета на директорите на "Алфа вектор" АД за непогасени задължения над 5000 лв. по ревизионни актове, след като са наложени запори върху банкови сметки и моторни превозни средства, наложена е възбрана върху имот в гр. Варна, но няма достатъчно активи за обезпечение на вземанията. По т. № 57/2010 г. на Окръжен съд Добрич е обявена неплатежоспособност на дружеството, открито е производство по несъстоятелност и е определен синдик на дружеството. Прието, че неспазването на изискването на закона за размер на обезпечението покриващ главницата и лихвите е равнозначно на ненадлежно обезпечение, което предпоставя прилагането на ограничителната мярка. За неоснователни са приети доводите за незаконосъобразност на заповедта, поради неспазване на чл. 27, § 1 и 2 от Директива 2004/38/ЕО. Решението следва да се отмени като неправилно, с оглед постановеното последствие решение № 2 на Конституционния съд на Р България от 31.03.2011 г. и тълкуването на чл. 27, пар. 2 от Директива 2004/38/ЕО, дадено от Съда на Европейския съюз с решение от 17 ноември 2011 г. по дело С-434/10, с предмет преюдициално запитване. С решение № 2 от 31.03.2011 г. по конституционно дело № 2/2011 г. (обн., ДВ, бр. 32 от 19.04.2011 г.) Конституционният съд на Република България установява противоконституционност на чл. 75, т. 5 и 6 ЗБЛД (обн., ДВ, бр. 93 от 1998 г., последно изменен, бр. 23 от 2011 г.). Конституционният съд е приел, че при всяко положение ограниченията по чл. 75, т. 5 и 6 ЗБЛД са допустими от гледна точка на предназначението им да защитават правата и свободите на други граждани. В същото време Конституционният съд посочва, че разпоредбите на чл. 75, т. 5 и 6 ЗБЛД не са съобразени обаче с принципа на пропорционалност. Удовлетворяването на надлежно установените публични и частни задължения трябва преди всичко да се обезпечи чрез ефективно, бързо проведено изпълнително производство, насочено не към самоцелно санкциониране на личността на длъжника, а най-вече към издирване на негово секвестируемо имущество и прехвърлянето му до размера на установеното парично вземане в патримониума на съответния кредитор. Въз основа на обявената противоконституционност на разпоредбата на чл. 75, т. 5 ЗБЛД следва, че същата не се прилага от деня на влизане в сила на решението на Конституционния съд. Обжалваната пред съда по същество заповед за налагане на принудителна административна мярка е издадена при действието на чл. 75, т. 5 ЗБЛД. Последният не следва да се прилага от момента на влизането в сила на цитираното по-горе решение на Конституционния съд, защото от този момент настъпва конститутивното действие на това решение. Обезсилването на цитираните разпоредби има за последица отмяната в цялост на индивидуалните административни актове, издадени на основание на същите. По този начин се реализира непосредственото действие на Конституцията, предвид върховенството й в йерархията на правните нормативни актове, като не се допуска то да бъде осуетено от противоконституционните разпоредби. Обжалваната пред първоинстанционния съд заповед за налагане на принудителна административна мярка следва да бъде отменена и по аргумент от действието на чл. 27, § 2 и 3 от Директива 2004/38/ЕО в конкретния случай. Като гражданин на Европейския съюз касаторът има право свободно да се движи и да пребивава на територията на държавите-членки при спазване на ограниченията и условията, предвидени в Договорите, и на мерките, приети за тяхното осъществяване. С чл. 27, § 1 от директивата се допуска единственото ограничение на свободата на движение на гражданите на ЕС и то е от съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве. Изрично е забранено позоваването на такива съображения за икономически цели. По силата на § 2 от същата общностна разпоредба, мерките, предприети от съображения, свързани с обществения ред или обществената сигурност, трябва да са в съответствие с принципа на пропорционалността и да се основават изключително на личното поведение на въпросното лице. От своя страна, личното поведение на лицето трябва да представлява истинска, реална и достатъчно сериозна заплаха, която засяга някой от основните интереси на обществото. Не се приемат мотиви, които са изолирани от конкретния случай и които се опират на съображения за обща превенция (§ 3 на чл. 27). Директивата позволява по-благоприятно третиране на лицата в рамките на националните правни системи (чл. 37), което означава, че не допуска мерки, отегчаващи правния им статус. Установявайки факта на неплатените и необезпечени публични задължения, административният орган, би могъл да наложи ограничение на свободата на движение на жалбоподателя, ако беше преценил, че той, с това си задължение, представлява действителна, сериозна и реална заплаха за националната сигурност или за обществения ред. Липсват мотиви относно пропорционалността на наложеното ограничение с оглед поведението на касатора, както и за това, че с наложеното ограничение ще бъде постигната легитимната цел - събиране на дължимите публични задължения. В случая забраната за напускане на страната, с довода, че не е погасено данъчно задължение се основава единствено на съществуването на задължение на дружеството, на което жалбоподателят е бил управител и член на съвета на директорите и само поради това му качество, като не е направена конкретна преценка за личното поведение, административният орган не се позовал на каквато и да е била заплаха, която неговото поведение би представлявало за обществения ред, не се установява забраната за напускане на територията на страната да е подходяща за гарантиране осъществяването на преследваната с нея цел и надхвърля необходимото за нейното постигане. Воден от изложеното, Върховният административен съд, Седмо отделение