Решение № 12484 от 7.12.2021 г. на ВАС по адм. д. № 7787/2021 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от директора на Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи (ОД на МВР) Добрич. Жалбата е против решение 191 от 09.06.2021г., постановено по адм. дело 171/2021г. от Административен съд Добрич. С него по жалба на А. Сарвар, гражданин на Пакистан, е отменена заповед 357з-765/07.04.2021г. на директора на ОД на МВР - Добрич за предоставяне на еднократно самостоятелно разрешение за продължително пребиваване на основание чл.24, ал.7 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) и преписката е върната на административния орган за ново произнасяне по заявление 538800-2053/01.09.2020г. по описа на група "Миграция" за предоставяне право на еднократно самостоятелно разрешение за продължително пребиваване, съобразно мотивите на решението. С касационната жалба се твърди неправилност на обжалваното съдебно решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост касационни отменителни основания по чл.209, т.3 от АПК. Касаторът поддържа, че чужденецът е следвало да напусне страната, да влезе отново през границата и да кандидатства за виза за продължително пребиваване по чл.15, ал.1 от ЗЧРБ, по аргумент от нормата на чл.24, ал.1, която сочи задължителните предпоставки за предоставяне на разрешение за продължително пребиваване лицето да има виза, издадена по надлежния ред от българско консулство, надлежно поставен печат от ГКПП през което е влязъл, с достоверна дата, и да има семейство в Република България. Сочи, че А. Сарвар е в Република България от доста време, когато все още не е имало извънредно положение, през което е можел да предприеме действия и да се снабди с необходимата виза тип Д. В тази връзка е следвало да докаже дали е посетил българско консулство, с искане за предоставяне на виза. Касаторът счита и че не са налице обстоятелствата по смисъла чл.24, ал.7 от ЗЧРБ, тъй като положението на Сарвар не попада в хипотезата на извънредни обстоятелства предвид факта, че лицето е незаконно пребиваващо в Република България и следва доброволно да изпълни задължението си да напусне страната. Допълва, че нововъзникналата предпоставка Ковид-19 не е сред изброените в §1, т.7 от ДР на ЗЧРБ и не може да бъде причина за превратно тълкуване на закона. Позовава се и на решение 10746/05.08.2020г. по адм. дело 9011/2019г. по описа на ВАС-четвърто отделение, което счита, че е постановено по абсолютно същия казус. Иска се отмяна на решението на административния съд и се претендират разноски за юрисконсултско възнаграждение за две инстанции. Ответникът А. Сарвар, гражданин на Пакистан, чрез процесуалния си представител адвокат Х. Василев, с писмен отговор на касационната жалба, оспорва същата като неоснователна и бланкетна. Моли съда да остави обжалваното съдебно решение в сила и да му присъди направените разноски за двете съдебни инстанции. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на жалбата. Счита, че са налице касационните основания за отмяна на решението по чл.209, т.3 от АПК. Предлага решението на първоинстанционния съд да бъде отменено. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл.211, ал.1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд Добрич е било образувано по жалба на А. Сарвар, гражданин на Пакистан срещу заповед 357з-765/07.04.2021г. на директора на ОД на МВР Добрич. С нея на А. Сарвар е отказано предоставяне на право на продължително пребиваване в Република България, тъй като не отговаря на условията на чл.24, ал.7 от ЗЧРБ във вр. с §1, т.7 от ДР на ЗЧРБ и на чл.14, ал.1, т.1 от Правилника за прилагане на Закона за чужденците в Република България (ППЗЧРБ). Отказът е постановен след отмяната на мълчалив отказ на Директора на ОД на МВР Добрич да се произнесе по подаденото от чужденеца заявление 538800-2053/01.09.2020г. за предоставяне на еднократно самостоятелно разрешение за продължително пребиваване на осн. чл.24, ал.7 от ЗЧРБ, с решение 361/10.12.2020г., постановено по адм. дело 536/2020г. по описа на Административен съд Добрич, оставено в сила с решение 3644/19.03.2021г., постановено по адм. дело 1565/2021г. на ВАС четвърто отделение. С обжалваното решение 191 от 09.06.2021г., постановено по адм. дело 171/2021г., Административен съд Добрич е отменил оспорения отказ. За да постанови този резултат съдът е приел, че правното основание, на което в конкретния случай е поискано предоставяне на право на продължително пребиваване в Република България е чл.24, ал.7 от ЗЧРБ, хипотеза различна от тази по чл.24, ал.1 от ЗЧРБ, доколкото правопораждащо фактическия състав е наличието на извънредни обстоятелства. Неоснователно било позоваването на административния орган на решението на ВАС, постановено по адм. дело 9011/2019г., тъй като от мотивите на същото е видно, че обсъжданата хипотеза по делото, а именно чл.24, ал.1, т.18 от ЗЧРБ, е неприложима в настоящия случай, с оглед формулировката в заявлението, подадено от А. Сарвар. В подкрепа на последния извод било становището на ВАС по адм. дело 1565/2021г., както и разпоредбата на чл.14, ал.1 от ППЗЧРБ. Съдът е изложил и мотиви относно наличието на "извънредни обстоятелства" по смисъла на §1, т.7 от ДР на ЗЧРБ, тъй като пандемията от КОВИД-19 попада в дефиницията на това понятие, доколкото същата продължава да представлява тежка извънредна ситуация, свързана с общественото здраве в национален и световен мащаб и заради нея Република България е поставена в положение на изолация. Тези обстоятелства са причина за удължаване на извънредната епидемична обстановка в Република България до 31.07.2021г., а пътуването да е сложно и да се прилагат определени здравни изисквания при влизане на териториите на различните държави. При това съдът е приел, че пандемията от КОВИД-19 представлява извънредно обстоятелство и административният орган е следвало на основание чл.24, ал.7 от ЗЧРБ да издаде на А. Сарвар еднократно самостоятелно разрешение за продължително пребиваване. Обжалваното решение е правилно. С касационната жалба правилно се твърди, че административният орган е длъжен да приложи закона точно, но неоснователно касаторът се позовава на нормата на чл.24, ал.1, т.18 във вр. с чл.15, ал.1 от ЗЧРБ като относима към процесния случай. В случая се установява, че в придружителното писмо към заявление с вх. 538800-2053/01.09.2020г. А. Сарвар е посочил, че е подал искането си в качеството на член на семейството на български гражданин и при наличието на извънредни обстоятелства по смисъла на чл.24, ал.7, във вр. §1, т.7 от ДР на ЗЧРБ пандемията КОВИД-19, в резултат на която пътуванията извън страната са изключително затруднени, включително и до страната му на произход или друга страна, в която може да кандидатства за издаване на виза. В посоченото писмо (а в и последващия отговор до административния орган) чужденецът изрично е акцентирал на обстоятелството, че подава заявлението си не при условията на ал.1 на чл.24, а в хипотезата на чл.24, ал.7 от ЗЧРБ, за приложението на която не се изисква виза. За разликата между условията на чл.24, ал.1, т.18 от ЗЧРБ и чл.24, ал.7 от ЗЧРБ за налице задължителни указания на ВАС по тълкуването и прилагането на закона, дадени в решение 3644/19.03.2021г. по адм. дело 1565/2021г. Касаторът е следвало да спази тези задължителни указания, а не отново да се основава на неприложимата за случая разпоредба на чл.24, ал.1, т.18 от ЗЧРБ. За разлика от чл.24, ал.1 от ЗЧРБ, който изисква притежаването на виза по чл.15, ал.1 от ЗЧРБ (виза вид "D" за дългосрочно пребиваване със срок на валидност до 6 месеца и с право на пребиваване до 180 дни) за получаване на съответното разрешение, то ал.7 на чл.24 от ЗЧРБ предвижда самостоятелно основание за издаване еднократно разрешение за продължително пребиваване и това е наличието на извънредни обстоятелства, при които на членовете на семейството на продължително, дългосрочно или постоянно пребиваващ чужденец и на членовете на семейството на български гражданин по чл.2, ал.6, т.1, 2 и 3 се издава такова разрешение. Доколкото нормата препраща към ППЗЧРБ, то същата следва да се тълкува във връзка с чл.14 и чл.29г от него. Според чл.14, ал.1, т.1 от Правилника, за получаване право на продължително пребиваване чужденецът лично представя в дирекция "Миграция" или в ОДМВР заявление по образец съгласно приложение 3, към което прилага копие на редовен паспорт или заместващ го документ със страниците на снимката, личните данни, виза по чл.15, ал.1 ЗЧРБ, когато такава се изисква, и печата за последното влизане в страната; за сверяване на автентичността на копието се представя и оригиналът на паспорта или заместващия го документ. Анализът на посочената разпоредба показва, че изискването за представяне на виза към заявлението е поставено под условие, което условие, съпоставено с необходимите документи съгласно чл.29г от ЗЧРБ, води до категоричния извод, че виза по чл.15, ал.1 от ЗЧРБ не следва да бъде представена в случаите по чл.24, ал.7 от ЗЧРБ, за които се изискват документи относно наличието на извънредни обстоятелства по смисъла на §1, т.7 от ДР на ЗЧРБ. В този смисъл обосновано съдът е приел, че се касае за две различни самостоятелни основания, на които може да бъде получено разрешение за продължително пребиваване. Правилни са изводите на административния съд за това, че са налице "извънредни обстоятелства" по смисъла на §1, т.7 от ДР на ЗЧРБ, каквото съставлява пандемията от COVID19. Съобразно дефиницията дадена в посочената разпоредба, такива обстоятелства са стихийни и природни бедствия, аварии, катастрофи, грабежи и обстоятелства, довели до прилагането на неотложна медицинска помощ, както и други събития, настъпили не по волята на чужденеца, които той не е могъл да предвиди или предотврати. Безспорно пандемията от COVID19, започнала в началото на 2020г. и причинявана от вируса SARS-CoV-2, представлява събитие, което не е настъпило по волята на чужденеца и което не могло да бъде предвидено или предотвратено от него, тъй като в непродължителен период от време е засегнало множество страни, включително и извън Европейския съюз. Предвид сериозния ръст на заболели, в много държави са били въведени извънредни мерки, които не само са затруднявали пътуванията, а в някои случаи дори са забранявали влизанията на територията им, включително за лица със съответното гражданство. От данните по делото, включително и от постановеното решение 10746/05.08.2020г. по адм. дело 9011/2019г., се установява, че А. Сарвар още през 2015г. е кандидатствал за виза тип Д в българското представителство в Пакистан, но такава му е била отказана. Впоследствие през 2018г. е поискал и предоставяне на еднократно самостоятелно разрешение за продължително пребиваване по реда чл.24, ал.1, т.18 от ЗЧРБ. От изложеното следва категоричния извод, че до разрастването на пандемията от COVID-19 чужденецът е предприемал множество действия във връзка с узаконяване на престоя си на територията на Република България, но разпространението на заболяването го е лишило от обективната възможност да пътува както до страната си по произход, така и до други държави, в които е можел да кандидатства за виза. За голяма част от тях е било в сила предупреждение за преустановяване на пътуванията освен при крайна необходимост. Неоснователно е възражението на касатора за идентичност на настоящия казус с разгледания по адм. дело 9011/2019г. на ВАС, по което е постановено решение 10746/05.08.2020г. За липсата на такава идентичност също са налице задължителни указания на ВАС по тълкуването и прилагането на закона, дадени в решение 3644/19.03.2021г. по адм. дело 1565/2021г. Касаторът е следвало да спази тези задължителни указания, а не отново да развива доводи за идентичност на двете производства. Видно от мотивите на решение 10746/05.08.2020г. по адм. дело 9011/2019г. на ВАС, макар заявлението да е подадено за получаване на разрешение за продължително пребиваване по реда на чл.24, ал.7 във връзка с чл.24, ал.1, т.18 от ЗЧРБ, съдът е приел, че сключеният граждански брак с български гражданин и раждането на дете не представляват извънредни обстоятелства по смисъла на §1, т.7 от ДР на ЗЧРБ, тъй като това не са други събития настъпили не по волята на чужденеца, които той не е могъл да предвиди или предотврати, поради което не са основание за издаване на разрешение за продължително пребиваване на основание чл.24, ал.7 от ЗЧРБ. Ето защо решаващите мотиви на съда са относими към разпоредбата на чл.24, ал.1 от ЗЧРБ, за която се изисква представянето на виза по чл.15, ал.1 от ЗЧРБ. По тези съображения настоящата касационна инстанция намира, че решението на Административен съд Добрич е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора искането на касатора за присъждане на разноски по делото, предвид разпоредбата на чл.143, ал.1 АПК, е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. На основание чл.143, ал.3 от АПК е основателно искането на касационния ответник за присъждане на разноски, направени пред настоящата съдебна инстанция. От представения договор за правна защита и съдействие се установява, че същите възлизат на 800 (осемстотин) лева и представляват заплатено адвокатско възнаграждение за един адвокат. Неоснователно е искането на ответника за присъждане на разноските, направени пред Административен съд - Добрич, тъй като с обжалваното решение съдът вече се е произнесъл, като е присъдил такива. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,