Решение № 63 от 5.01.2017 г. на ВАС по адм. д. № 11428/2015 г.

Решение № 63 от 5.01.2017 г. на ВАС по адм. д. № 11428/2015 г., V о., докладчик съдията Сибила Симеонова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка чл. 121, ал. 1, т. 3 и чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител /ЗДСл/. Образувано е по касационна жалба на О. А., представлявана от кмета срещу решение № 1474/30.06.2015 г., постановено по адм. дело № 659/2015 г. по описа на Административен съд - В. Наведени са доводи за неправилност на съдебния акт, като постановен при неправлино приложение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяна на обжалваното решение и вместо него да се постанови ново, по същество на спора. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответната в производството страна - Т. Й. К., чрез процесуален представител, оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и иска неговото оставяне в сила. Претендира присъждане на разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Поддържа становище за правилност и законосъобразност на първоинстанционното решение и счита, че същото следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените в нея отменителни основания, съгласно чл. 209 от АПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен. Първоинстанционното решение е съобщено на касатора на 23.07.2015 г., а касационната жалба е подадена по пощата на 07.08.2015 г., видно от клеймото на приложения пощенски плик, поради което установения в чл. 211, ал. 1 АПК преклузивен срок е спазен. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение първоинстанционният съд осъжда О. А. да заплати на Т. Й. К. сума в размер 6 547.80 лева, представляваща обезщетение в размер на основната заплата, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно за срок от 6 месеца, а именно за периода от 16.01.2012 г. до 16.07.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 21.01.2015 г. до окончателното изплащане на задължението. При постановяване на съдебния акт, решаващият съд приема, че служебното правоотношение на ищцата, заемала длъжността "секретар" при О. А., държавен служител с ранг III младши, е прекратено със Заповед № 52/12.01.2012 г. на кмета на О. А., на основание чл. 107, ал. 1, т. 3 от ЗДСл, като от 16.01.2012 г. ищцата не заема държавна служба. С влязло в сила на 21.01.2015 г. решение № 535/10.03.2014 г. по адм. дело № 3955/2013 г. по описа на Административен съд - В., потвърдено с решение № 677/21.01.2015 г. по адм. дело № 5114/2014 г. по описа на ВАС, заповедта за прекратяване на служебното правоотношение на К. е отменена като незаконосъобразна. Правото на обезщетение за държавния служител възниква от момента на признаване на уволнението за незаконно, което в конкретния случай е станало със съдебното решение от 21.01.2015 г. Предвид горното е прието, че от тази дата за ищцата се е проявил правопораждащият факт, въз основа на който би могла да претендира обезщетение. С оглед обстоятелството, че за период от 6 месеца, считано от датата на прекратяване на служебното правоотношение, К. е била без работа, решаващият съд признава на ищцата право на обезщетение по смисъла на чл. 104, ал. 1, изр. 1 от ЗДСл в размер на основната й заплата за период от 6 месеца, считано от 16.01.2012 г. до 16.07.2012 г., като приема, че искът е доказан по основание. Относно размера на дължимото обезщетение, съдът възприема втория вариант от заключението на вещото лице за определяне на основната месечна заплата към 21.01.2015 г., съобразно вписаната основна заплата в служебната книжка на ищцата с дата 03.02.2015 г., в размер на 1 091.30 лева. След анализ на нормата на чл. 110 от ЗДСл, решаващият съд квалифицира служебната книжка като официален удостоверителен документ за вписаните в нея обстоятелства, свързани със служебната дейност и в заключение определя дължимото обезщетение в размер на 6 547.80 лева /по 1 091.30 лева за 6 месеца/. Първоинстнационният съд намира за основателна и претенцията за присъждане на законната лихва върху главницата от 6 547.80 лева, считано от датата на забавата, която съвпада с деня на влизане в сила на решението за отмяна на заповедта за уволнение - 21.01.2015 г. до окончателното й изплащане. Решението е правилно. В чл. 104, ал. 1 от ЗДСл е предвидено право на обезщетение за държавния служител в случай на отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение в размер на основната заплата, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата. Съгласно чл. 67, ал. 4 ЗДСл органът по назначаването определя индивидуалния размер на основната заплата на държавния служител, като отчита нивото на заеманата длъжност, квалификацията и професионалния опит. В чл. 67, ал. 7 ЗДСл са регламентирани допълнителните възнаграждения и между тях законодателят не е посочил възнаграждението за прослужено време. Съгласно § 86 ПЗР на ЗИД на ЗДСл / в сила от 01.07.2012 г./, основната месечна заплата на служителя се определя така, че същата, намалена с дължимия данък и задължителните осигурителни вноски за сметка на осигуреното лице, ако са били дължими, да не е по-ниска от получаваната до този момент брутна месечна заплата, намалена с дължимите задължителни осигурителни вноски за сметка на осигуреното лице, ако са били дължими, и дължимия данък. В брутната заплата се включват: основната месечна заплата или основното месечно възнаграждение; допълнителни възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащата се основна месечна заплата или основно месечно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. От анализа на цитираните разпоредби е видно, че законодателят не определя възнагражденията за прослужено време като допълнителни възнаграждения по смисъла на цитираните нормативни актове и изрично регламентира включването им в основната месечна заплата /§ 86, ал. 2 вр. с ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗДСл /. С оглед на гореизложеното се налага извода за законосъобразност при определяне на общия размер на дължимото обезщетение от първоинстанционния съд. Правилно е възприет вторият вариант от заключението на вещото лице за определяне на основната месечна заплата към 21.01.2015 г., съобразно вписаната от работодателя в служебната книжка с дата 03.02.2015 г. в размер на 1091, 30 лева. Законосъобразно е прието, че основателността на главния иск обоснова и основателност на иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на лихва за забава върху сумата на обезщетението. При определяне началният момент на акцесорното задължение за лихва е съобразена т. 4 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г., което е задължително за съдилищата и според което при незаконни актове на администрацията, началният момент на забавата и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението е влизане в сила на решението, с което се отменят унищожаемите административни актове. Касационната инстанция приема, че фактическата обстановка е точно установена и подведена под вярната правна квалификация, като формираните изводи се основават на събраните доказателства. При осъществяване на правораздавателната дейност на решаващия съд не са допуснати и твърдяните нарушения на производствените правила - доказателствения материал е анализиран поотделно и в неговата съвкупност, а всички доводи и възражения на страните са обсъдени и правилно преценени. Предвид изложеното настоящият състав намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора и своевременно заявената претенция, на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените по делото разноски. Видно от представения договор за правна защита и съдействие, ответникът е направил разноски за водене на делото в размер на 660 лева /шестстотин и шестдесет лева/, представляващи заплатено възнаграждение за един адвокат. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК, Върховният административен съд - пето отделение,