Решение № 8197 от 3.7.2024 г. на ВАС по адм. д. № 11434/2023 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба на Ю. М. Б., действащ чрез пълномощника си адвокат Димитрова, срещу решение 5630 от 20.09.2023 г., постановено по административно дело 9899/2022 г. по описа на Административен съд София-град (АССГ), с което е: 1) отхвърлена жалбата на Ю. М. Б. срещу решение 1040-21-741 от 28.09.2022 г. на директора на ТП на НОИ (Териториалното поделение на Националния осигурителен институт) София-град, с което е отхвърлена жалба на Б. срещу разпореждане 214-00-11549-6 от 29.08.2022 г. на ръководителя на осигуряването за безработица и е потвърдено цитираното разпореждане; 2) осъден жалбоподателят да заплати на ТП на НОИ София-град съдебни разноски в размер на 100 лв. По съображения за неправилност, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК - нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, касаторът моли оспореното съдебно решение да бъде отменено, като се отменят и атакуваното пред първоинстанционния съд решение на директора на ТП на НОИ София-град и потвърденото с него разпореждане на ръководителя на осигуряването за безработица. Претендира и присъждане на направените деловодни разноски за двете инстанции. Ответникът по касация - директорът на ТП на НОИ София-град, действащ чрез надлежно упълномощената главен юрисконсулт Атанасова, в писмени бележки оспорва касационната жалба като неоснователна и аргументира теза за правилност на атакуваното с нея решение на първоинстанционния съд, като моли жалбата да бъде отхвърлена, а решението да се остави в сила. Възвежда претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение по смисъла на чл. 78, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) за прекомерност на адвокатското възнаграждение на другата страна. Прокурорът от Върховната прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното с нея решение. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за основателна. С процесното разпореждане от 29.08.2022 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ София-град на основание чл. 114, ал. 3 и във връзка с чл. 114, ал. 2, т. 2 от КСО е разпоредено на Ю. Б. да възстанови добросъвестно полученото парично обезщетение за безработица за периода от 05.12.2019 г. до 31.03.2020 г. в размер на 3466.52 лв. Органът е извел решаващ извод, че Б. не е бил осигурено лице по смисъла на чл. 10 от КСО и § 1, ал. 1, т. 3 от Допълнителните разпоредби (ДР) на КСО и не отговаря на изискванията на чл. 54а от КСО, защото за периода от месец септември 2017 г. до месец април 2020 г. работодателят му ДЕКС ЕООД е бил фиктивен осигурител за наетите от него лица и по отношение на дружеството има издадени на 12.08.2021 г. задължителни предписания за заличаване на подадените данни за осигурителен стаж и възраст в регистъра на осигурените лица за горецитирания период, в това число и за Б. за периода от 01.09.2017 г. до 04.12.2019 г. За да не уважи жалбата на Б. срещу разпореждането, с оспореното пред първоинстанционния съд решение от 28.09.2022 г. директорът на ТП на НОИ София-град е възприел и доразвил аргументите на долустоящия орган. Посочил е, че за периода от 01.09.2017 г. до 04.12.2019 г. вкл. е било установено наличието на предпоставката, определена в разпоредбата на чл. 114, ал. 2, т. 2 от КСО наличието на нови документи, имащи значение за определяне, в случая отсъствие на право на ПОБ (парично обезщетение за безработица), тъй като жалбоподателят не попада в персоналния обхват на чл. 54а, ал. 1 от КСО и не е осигурено лице по смисъла на чл. 10 от КСО и § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО за този риск, понеже не е извършвал реална трудова дейност в полза на горецитираното дружество. Органът се е позовал и на влезлите в сила задължителни предписания по чл. 108, ал. 1, т. 3 от КСО за заличаване на подадените от осигурителя ДЕКС ЕООД в регистъра на осигурените лица данни по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО, вкл. и за Ю. Б.. За да не уважи сезиралата го жалба от Б. срещу това решение първоинстанционният съд е възприел изцяло изводите на административния орган и е аргументирал извод, че оспореният пред него административен акт е издаден от компетентен орган в изискуемата форма, без да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и е материално законосъобразен. По основният спорен между страните въпрос съдът е приел, че Ю. Б. не е полагал труд в полза на ДЕКС ЕООД, поради което правилно са заличени подадените за него от работодателя му данни по чл. 5, ал. 4 от КСО за осигурителен стаж и осигурителен доход за периода от 01.09.2017 г. до 04.12.2019 г. АССГ е посочил в мотивите си и, че установените по делото фактически положения водят до несъмнен извод за липса на осъществяване на търговска дейност от дружеството-работодател, от което следва, че няма как Ю. Б. реално да е упражнявал трудова дейност, респективно за него не са били дължими осигурителни вноски, които условия са сред основните елементи на фактическия състав за определяне на правото на парично обезщетение по чл. 40, ал. 1 от КСО. Върховният административен съд (ВАС), шесто отделение намира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо, но неправилно, като страдащо от пороците материална незаконосъобразност и необоснованост (основания за отмяната му по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК). На първо място трябва да се отбележи, че издадените от административния орган задължителни предписания на осигурителя за заличаване на данни, не са противопоставими на осигуреното лице, защото то няма обезпечена от приложимата нормативна уредба възможност да ги оспори. Същественият въпрос, на който следва да отговори съда в случаи като процесния е дали работникът/служителят в относимия за казуса период е извършвал реална трудова дейност в полза на работодателя си по сключеното между тях трудово правоотношение, и оттам, имал ли е статута на осигурено лице, което би обусловило дължимост на осигурителни вноски, а оттам в последващ период и правото му да получава обезщетение за безработица по чл. 54а, ал. 1 от КСО, ако разбира се, са налице и останалите кумулативно изискуеми предпоставки за целта. В този контекст следва да се акцентира върху това, че Ю. Б. още в административното производство е представил убедителни доказателства в насока, че през периода 01.09.2017 г. 04.12.2019 г. е упражнявал ефективно възложените му с трудовия договор с ДЕКС ЕООД трудови функции в полза на работодателя си, като, бидейки ръководител на отдел по маркетинг, е създавал рекламно интернет съдържание за дружеството и е отговарял за връзките с медиите. Изложеното налага извод, че към датата на настъпване на осигурителния риск Б. е имал статут на осигурено лице по смисъла на § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО, и съответно добросъвестно получените парични обезщетения за безработица за периода след това, в който е останал без работа, не следва да ги върне, както незаконосъобразно са преценили административните органи, и което е убягнало на първоинстанционния съд. Важно е да се отбележи и, че в случая не е налице приложното поле на чл. 114, ал. 2, т. 2 от КСО, на каквото правно основание е изискано от Б. да върне получените парични обезщетения за безработица за периода 05.12.2019 г. 31.03.2020 г., защото по делото не са налице противопоставими на жалбоподателя нови документи или данни по смисъла на тази разпоредба, които да рефлектират върху определяне на правото на лицето на ПОБ. С оглед установеното по-горе, че Б. реално е упражнявал трудова дейност за дружеството съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от КСО, и съответно между него и ДЕКС ЕООД е възникнало валидно не само трудово, а и осигурително правоотношение, за служителя осигурителни вноски са били дължими и поради това може да се счита за осигурено лице по смисъла на § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО към момента на настъпване на осигурителното събитие, при което без значение за изхода на настоящия спор се явява отговора на въпроса дали осигурителят е спазвал нормативните актове по ДОО. Това изключва правомощието на административния орган да нареди на Б. да възстанови в бюджета на Държавното обществено осигуряване (ДОО) добросъвестно получените суми за ПОБ. За пълнота трябва да се посочи и, че между същите страни е водено друго дело - адм. д. 10036/2023 г. по описа на ВАС, по което съдът е постановил решение 611/18.01.2024 г., с което като краен резултат са отменени решението на директора на ТП на НОИ София-град и разпореждането на ръководителя на пенсионното осигуряване, с които административните органи на същото като по това дело основание и при установени същите факти, са задължили Б. да възстанови в бюджета на ДОО неоснователно получени суми за пенсии, което е отречено със съдебния акт като незаконосъобразно. От обсъденото по-горе явства, че са налице част от визираните от касатора основания за отмяна на проверяваното съдебно решение. Развитите оплаквания за неправилност на съдебния акт по смисъла на чл. 209, т. 3, пр. 1 и 3 от АПК намират опора в данните по делото и се потвърждават от касационната проверка. В случая ръководителят на осигуряването за безработица неправилно е приложил относимите норми на КСО. Като не е съобразил това в постановеното от него решение по реда на административния контрол по чл. 117, ал. 3 от КСО, директорът на ТП на НОИ София-град също е издал незаконосъобразен акт. Отхвърляйки жалбата срещу последния, първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено и вместо него да се постанови друго по същество, с което да бъдат отменени обсъжданите по-горе решение на директора на ТП на НОИ София-град от 28.09.2022 г. и потвърденото с него разпореждане на ръководителя на осигуряването за безработица от 29.08.2022 г. Предвид основателността на главните касаторови искания следва да се уважи и акцесорната им претенция за присъждане на сторените деловодни разноски за съдебното производство пред двете инстанции, общо в размер на 990 лв., от които общо 960 лв. /по 480 лв. за всяка инстанция/ заплатени за адвокатско възнаграждение на упълномощения от Ю. Б. да го представлява в съдебния процес адвокат, и 30 лв. заплатена държавна такса по касационното оспорване. Възражението на ответника по касация по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на адвокатския хонорар е неоснователно, с оглед размерът на заплатения такъв на касаторовия пълномощник и предвид критериите на чл. 36, ал. 2, изр. 2 от Закона за адвокатурата. Съгласно § 1, т. 6 от ДР на АПК разноските следва да се поемат от юридическото лице, в структурата на което е административният орган. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение второ и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение,