Решение № 3558 от 12.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 13751/2018 г.

Решение № 3558 от 12.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 13751/2018 г., III о., докладчик председателят Марио Димитров Производство по чл. 208 и следващите от АПК. Образувано е по касационна жалба на К. Радев, изтърпяващ наказание лишаване от свобода - доживотен затвор в Затвора – [населено място], подадена чрез адв. Кирова против решение № 1617/24.07.2018 г., постановено по адм. дело № 623/2018 г. от Административен съд Варна, в частта, с която искът на основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ на К. Радев срещу Комисията за защита от дискриминация е отхвърлен за разликата от 2 330 лв. до пълния претендиран размер от 3 500 лв., ведно със законната лихва за забава от момента на завеждане на исковата молба до окончателното й изплащане, както и в частта, с която е отхвърлен акцесорният иск за присъждане на мораторна лихва в размер на 200 лв.. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на производствените правила и е необосновано. Излага, че присъденият размер на обезщетение за репариране на вреди не отговаря на преживените негативни емоции и константния характер на нанесените неимуществени вреди. Намира, че същите са установени по безспорен начин от събраните по делото доказателства с оглед цялостната им съвкупност и в частност чрез свидетелски показания. Позовавайки се на чл. 52 от ЗЗД и понятието "справедливост", сочи, че размерът на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди следва да бъде определен при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериалните блага и интереси. Иска, да се отмени решението в обжалваната част и се присъдят направените разноски. Ответникът - Комисия за защита от дискриминация, редовно призован не се явява и не взема становище по жалбата. Участващият в производство на основание чл. 217, ал. 2 от АПК представител на Върховна административна прокуратура излага становище за неоснователност на жалбата и правилност на обжалваното решение. Излага, че не са налице касационните отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Намира извода на съда за наличието на всички кумулативно изискуемите предпоставки по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за мотивиран и е приел, за правилно определен размера на обезщетението за доказани неимуществените претенции на К. Радев при съобразяване нормите на ЗЗД. Настоящият съдебен състав на Върховния административен съд приема, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С решение № 1617/24.07.2018 г., постановено по адм. дело № 623/2018 г. Административен съд Варна на основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, е осъдил Комисията за защита от дискриминация да заплати на К. Радев обезщетение в размер на 2 330 лв. за претърпени неимуществени вреди в периода от 27.10.2015 г. до 21.02.2018 г., представляващи пряка и непосредствена последица от незаконосъобразното бездействие на Комисията за защита от дискриминация да образува производство по препратена по компетентност от Административен съд - Варна с писмо изх. № 4584/23.10.2015 г. преписка по искането на К. Радев по реда на чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДиск., съгласно влязло в законна сила определение № 3165/24.09.2015 г. по адм. дело № 2931/2015 г., ведно с дължимата законна лихва върху главницата от момента на предявяването на исковата молба до окончателното й погасяване. С атакуваното решение исковата претенция на К. Радев срещу Комисията за защита от дискриминация е уважена частично до размера от 2 330 лв., като в останалата част до пълния претендиран размер от 3 500 лв. е отхвърлена. Отхвърлен е и акцесорният иск на Радев за присъждане на мораторна лихва в размер на 200 лв. От фактическа страна съдът е приел за установено, че поради ремонт през 2012 г. в Затвора, в който К. Радев е настанен в зоната с повишена сигурност в постоянно заключено помещение, били обособени санитарни възли във всяко спално помещение. В зоната с повишена сигурност от общо 11 спални помещения са изградени санитарни възли, като само в две от тях, санитарните възли били изградени с плътни преградни стени. Установено е, че в спалното помещение, в което е настанен ищецът, санитарният възел бил без обособени преградни стени, което за него било потискащо и унижаващо обстоятелство, което го поставя в неравностойно положение спрямо други лишени от свобода. Горното е довело ищецът до необходимостта от сезиране на съда с иск за установяване на неравностойно третиране от затворническата администрация по признак "лично положение" в сравнение с другите лишени от свобода. В Административен съд - Варна било образувано адм. дело № 2931/2015 г., което с определение е прекратено, а преписката е изпратена на Комисията за защита от дискриминация за произнасяне по компетентност. Съдът е посочил, че проследявайки нормативна уредба на Закона за защита от дискриминация е намерил, че визираните правила са опорочени от самото начало, тъй като по препратеното от съда по компетентност на Комисията за защита от дискриминация искане на К. Радев за установяване на дискриминационно третиране, в комисията изобщо не е образувано административно производство, без да е налице изключението предвидено в чл. 52, ал. 1 ЗЗДискр., според което производство не се образува само в случаите, в които са изтекли три години от извършване на нарушението. Съдът е изложил, че посредством събраните гласни доказателства се доказва и твърдяното от ищеца наличие на претърпени неимуществени вреди и пряката и непосредствена причинна връзка между настъпването им и противоправното бездействие на ответника. Въз основа на така изложената фактическа обстановка, съдът е направил извод за частична основателност на ищцовата претенция. С позоваване на чл. 52 от ЗЗД съдът е счел, че справедливият размер на обезщетението е 2330 лв., изчислен на годишна база от 1 000 лв. и спрямо периода на претърпените вреди. В останалата част за горницата над 2 330 лв. до пълния претендиран размер от 3 500 лв., съдът е отхвърлил иска като неоснователен и недоказан. Касателно лихвите, решаващият състав е намерил, че законната лихва върху обезщетението по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ следва да се присъди само от момента на предявяването на иска до окончателното погасяване на главницата. Предвид което акцесорната претенция за мораторна лихва от 200 лв., е отхвърлена като неоснователна. При извършената проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК настоящият състав намира, че съдебното решение в обжалваната част е валидно, допустимо и съответно на материалния закон. Регламентацията на основателността на исковете по чл. 1 от ЗОДОВ визира кумулация на незаконосъобразен административен акт, отменен по съответния ред и/или незаконосъобразно действие или бездействие на административен орган или длъжностно лице на държавата или общината; актът, действието или бездействието да са извършени при или по повод осъществяване на административна дейност; от същите реално да е настъпила вреда и да е налице пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между настъпилата вреда и незаконосъобразния акт/действие/бездействие. Липсата дори на един от елементите на фактическия състав препятства реализирането на отговорност на държавата или общините, по посочения в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ ред, което предполага отхвърляне на предявения на това основание иск. В процесния случай е доказано по несъмнени данни, че е налице незаконосъобразно бездействие на административния орган да образува производство по ЗЗДискр. и същото дава основание да бъде реализирана отговорността на административния орган. Спорен е останал въпросът за размера на обезщетението и прилагането на чл. 52 от ЗЗД. Настоящата касационна инстанция намира, че обезщетението в така определения размер от 2 330 лева е съобразено с характера, степента, интензитета и продължителността от време, през който са понасяни вредите, компенсаторната функция на същото и степента на достатъчност, с която да бъдат репарирани понесените вреди. Размерът на обезщетението е определен при отчитане на всички установени по делото относими факти, като в случая размерът му се явява справедлив по смисъла на чл. 52 от ЗЗД и е равностоен еквивалент на претърпените от лицето неимуществени вреди за процесния исков период. По отношение на предявения акцесорен иск за мораторна лихва в размер на 200 лв. и размера на законната лихва за забава, касационни доводи не са изложени, предвид което касационният контрол се осъществява по чл. 218, ал. 2 от АПК и настоящата инстанция намира, че решението е постановено в съответствие с материалния закон. Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че решението в обжалваната част е правилно, не са налице касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на процеса следва да се остави без уважение искането на жалбоподателя за присъждане на разноски. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховния административен съд, трето отделение