Решение № 11461 от 22.11.2023 г. на ВАС по адм. д. № 9195/2023 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция Миграция при Министерство на вътрешните работи (МВР), подадена чрез процесуалния представител главен юрисконсулт В. Терзийска. Жалбата е против решение 4375 от 03.07.2023г., постановено по адм. дело 11711/2022г. по описа на Административен съд София-град. С него по жалба на С. Кхосро, гражданин на Иран, е отменена заповед 5364з-2995/22.11.2022г., издадена от Директора на Дирекция Миграция при МВР, с която е отнето правото му на постоянно пребиваване в Република България на основание чл.40, ал.4 от ЗЧРБ, и е върната преписката на административния орган за продължаване на административно - производствените действия по заявлението на С. Кхосро за издаване на български личен документ. В касационната жалба са наведени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни отменителни основания по чл.209, т.3 от АПК. Иска се отмяна на обжалваното решение и потвърждаване на заповед 5364з-2995/22.11.2022г. на директора на Дирекция Миграция при МВР. Ответникът С. Кхосро, чрез процесуалният представител адвокат Т. Иванова, с писмен отговор на касационната жалба и в съдебно заседание, оспорва касационната жалба, като излага съображения за неоснователност на същата. Моли съда да потвърди обжалваното съдебно решение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че не са налице касационни основания за отмяна на съдебното решение и същото следва да се остави в сила. Върховният административен съд, четвърто отделение, в настоящия състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл.211, ал.1 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, по следните съображения: С оспореното решение Административен съд София град е отменил заповед 5364з-2995/22.11.2022г., издадена от директора на Дирекция Миграция при МВР, с която е отнето правото на С. Кхосро, гражданин на Иран, на постоянно пребиваване в Република България на основание чл.40, ал.4 от ЗЧРБ, и е върната преписката на административния орган за продължаване на административно - производствените действия по заявлението на С. Кхосро за издаване на български личен документ. За да постанови оспореното решение Административен съд София град /АССГ/ е приел, че при издаване на оспорената заповед не е спазено законово изискване на чл.44, ал.2 от ЗЧРБ. А именно - не е извършена преценка относно продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на РБ от 2004г. до 2016г., както и дали се нарушават права по Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. В тази насока съдът е отчел установеното по делото, че оспорващият се е интегрирал напълно в българското общество, говори български език, изградил е трайни културни връзки с РБългария, създал е трайни взаимоотношения, приятелска среда, професионални връзки. Отчето е също, че възходящите на жалбоподателя и неговият брат имат статут на постоянно пребиваващи на територията на РБългария, което би довело до затруднения за поддържане на връзката между жалбоподателя с неговите родители и неговият брат. , което пряко, Освен това първоинстанционният съд е счел, че не е извършена и преценка на установеното в производството факти, че отсъствието на оспорващият от страната се е дължало на обстоятелства извън неговата воля и възможност да им повлияе отбиване на задължителната военна служба, лечение и рехабилитация на коляното. Като веднага след отпадане на пречките и след като му е издаден задграничен паспорт на 09.03.2022г. жалбоподателят на 31.07.2022г. се е явил в българския консулски отдел в Техеран, за да подаде документи за издаване на виза и връщане в РБ. На последно място административният съд е отчел, че шестгодишния срок по чл.40, ал.4 от ЗЧРБ е превишен от оспорващия само с 11 дни. Обжалваното решение е правилно. Според чл.40, ал.4 от ЗЧРБ във всички случаи след 6-годишно отсъствие от територията на Република България се отнема предоставеното право на дългосрочно или постоянно пребиваване, с изключение на случаите по чл.25г. В случая е безспорно установено, че при предоставено право на постоянно пребиваване в България, С. Кхосро е отсъствал от страната повече от шест години (за времето от 27.08.2016г. до 08.09.2022г.), като не са налице изключенията по чл.25г от ЗЧРБ. Същевременно според чл.44, ал.2 от ЗЧРБ при налагане на принудителните административни мерки (в случая наложената ПАМ е по чл.39а, ал.1, т.1 от ЗЧРБ) компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. С обжалваното решение обосновано административния съд е приел, че при издаване на оспорения административен акт не са отчетени обстоятелствата по чл.44, ал.2 от ЗЧРБ. Като такива обстоятелства обосновано е прието продължителността на пребиваване на С. Кхосро на територията на Република България от 25.03.2004г. до 27.08.2016г., или от [възраст ]на лицето. През това време С. Кхосро се е интегрирал в българското общество, научил е български език и е получил добро образование средно в Първа частна езикова гимназия Уйлям Шекспир гр.София, и висше със степен Магистър в Университета по архитектура, строителство и геодезия гр.София. Пред това време С. Кхосро е изградил и трайни културни връзки с България, трайни приятелски и професионални връзки. Не са отчетени и културните и социални връзки на С. Кхосро с държавата му по произход, които в случая не са толкова силни поради израстването му в България, получаването на добро образования тук, както и поради присъствието тук на най-близките му роднини родители и брат. Смисъл на разпоредбата на чл.40, ал.4 от ЗЧРБ е да се отнемат предоставени права на пребиваване на лица, които са се дезинтегрирали с България поради продължително отсъствие от нея. В случая това не е така поради продължаващото пребиваване в България на родителите и брата на С. Кхосро и нормалните социални връзки между тях. Както и поради установените усилия на С. Кхосро да се завърне в България, част от които са започнали преди изтичане на шестгодишния срок по чл.40, ал.4 от ЗЧРБ. По този начин наложената ПАМ противоречи на целта на закона. Това, съчетано с посочените и неотчетени от административния орган обстоятелства по чл.44, ал.2 от ЗЧРБ, води до незаконосъобразност на оспорената пред административния съд заповед, както правилно е приел първоинстанционният съд. По тези съображения настоящата касационна инстанция намира, че решението на Административен съд София-град е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора искането на касатора за присъждане на разноски по делото, предвид разпоредбата на чл.143, ал.1 АПК, е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. На основание чл.143, ал.3 от АПК е основателно искането на касационния ответник за присъждане на разноски, направени пред настоящата съдебна инстанция. От представения договор за правна защита и съдействие се установява, че същите възлизат на 1000 (хиляда) лева и представляват заплатено адвокатско възнаграждение за един адвокат. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,