Решение № 222 от 21.12.2011 г. на ВКС по т. д. № 803/2010 г.

Решение № 222 от 21.12.2011 г. на ВКС по т. д. № 803/2010 г., II т. о., ТК, докладчик председателят Марио Бобатинов Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. З. Г. от г. Б. срещу въззивното решение от 23.12.09 г. по г. д. № 785/09 г. на ОС-г. Д., в частта му с която е оставено в сила първоинстанционното решение от 22.07.09 г. по г. д. № 409/07 г. на РС-г. Б., в частта му с която са отхвърлени исковете на К. З. Г. от г. Б. срещу Н. Е. К., действащ като [фирма] - г. Б. за заплащане на наемна цена за ползване на земеделска земя в размер на 3926.16 лв. по договор от 21.11.02 г. В касационната жалба се инвокират оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост /чл. 281, т. 3 ГПК/. Поддържа се, че съдът се е произнесъл неправилно по обуславящия изхода на делото материалноправен въпрос за естеството на признанието, изходящо от длъжника, както и за породените от него правни последици по отношение течението на погасителната давност. В тази връзка касаторът развива съображения, че във фактическия състав на признаване на вземането от длъжника, което е годно да прекъсне давността по смисъла на чл. 116, б. "а" ЗЗД се включва единствено признаване на задължението му към кредитора и то към момента на признанието, а не към момента когато се признае фактическия състав, от който е произлязло това задължение. В този смисъл се сочи и практика на ВС-решение № 220/27.1.1969 г. по г. д. № 2209/68 г. на ВС-I г. отд. Касационната жалба е процесуално допустима-подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, постановен на основание чл. 196, ал. 1 ГПК (отм.) във вр. с § 2 ПЗР ГПК в рамките на едномесечния преклузивен срок по чл. 283 ГПК. ВКС-ТК след анализ на представените по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, становищата страните, както и релевираните в касационната жалба отменителни основания по смисъла на чл. 281 ГПК приема следното: За да отхвърли предявените в обективно кумулативно съединение искове на К. З. Г. от г. Б. срещу Н. Е. К., действащ като [фирма]-г. Б. за заплащане на рента в размер на 205 лв. за 2001 г., 1636.36 лв. за 2002 г., 1728 лв. за 2003 г. или общо след допуснатото увеличение на иска за сумата 6350.48 лв. въззивния съд е приел, че същите са погасени с кратката 3-годишна давност, предвид разпоредбата на чл. 111 б. "в" ЗЗД и естеството на периодичните платежи по договора за наем, какъвто е квалифициран сключения между страните договор за аренда. По делото е безспорно установено, че между страните е имало договор за аренда на земеделска земя, който обаче не бил сключен и не е бил съобразен с изискванията на ЗАЗ /чл. 3 и чл. 4 ЗАЗ/, обстоятелство дало основание на въззивния съд да приеме, че между страните е имало породено наемно правоотношение, респ. конвертиране на нищожния аренден договор между страните в наемен договор. Предвид съществуваща задължителна практика на ВКС по чл. 290 ГПК в точно противоположен смисъл този извод на въззивния съд не може да бъде споделен. Ето защо въззивния съд след като е констатирал нищожност на така сключения между страните договор за аренда на земеделска земя в противоречие с императивни разпоредби на ЗАЗ /чл. 3 и сл. ЗАЗ/ е следвало да определи действителното правно основание на така предявените искове, което той не е сторил. В тази връзка следва да се посочи, че липсва нормативна опора на формулирания от въззивния съд извод, че нищожният договор за аренда автоматически се преобразува в наемен договор на земеделска земя. След като не е определено естеството на породеното между страните правоотношение, то не би могло да се отговори правилно и на обуславящия изхода на делото въпрос относно естеството на признанието, изходящо от длъжника, както и за породените от него правни последици по отношение течението на погасителната давност. ВКС-ТК намира, че между страните в конкретния случай е възникнало кондикционно правоотношение, уредено в чл. 55, ал. 1 предл. 1-во ЗЗД - разменени между страните престации при начална липса на основание, обстоятелство което предопределя и началния момента на исковата давност, а именно деня на получаване на престацията-вж. в този смисъл разрешението, дадено в т. 7 от ППВС № 1/1979 г. на ВС. Като не е съобразил горното въззивния съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено и делото следва да бъде върнато при условията и предпоставките на чл. 293, ал. 3 ГПК за ново разглеждане от друг състав на ОС-г. Д. Водим от горното ВКС-ТК