Решение № 14791 от 30.11.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9618/2020 г.

Решение № 14791 от 30.11.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9618/2020 г., IV о., докладчик председателят Аделина Ковачева Производството е по реда на чл. 208 във връзка с чл. 132, ал. 2, т. 5 АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Ц. Кошутански в качеството му на едноличен търговец с фирма "Селена-3-Ц. Кошутански" чрез адвокат С. Масалджиева против решение № 1337 от 23.07.2020 г. по адм. дело № 1273/2020 г. на Административен съд – Пловдив. С него е отхвърлена, като неоснователна жалбата му против заповед № РД-20-334 от 30.04.2020 г. на кмета на район "Централен" при община Пловдив и са присъдени разноски. Правят се възражения за неправилно прилагане на материалния закон – отменително основание по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Ответният административен орган изразява чрез юрисконсулт К. Сухоруков становище за неоснователност на касационната жалба. Участвалият в настоящото производство прокурор от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Мотивира се, че процесният недвижим общински имот се държи от касационния жалбоподател без правно основание, тъй като не съществуват валидни наемни правоотношения. Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна. Производството пред административния съд е образувано по жалба, подадена от едноличния търговец против заповед № РД-20-334 от 30.04.2020 г. на кмета на район "Централен" при община Пловдив. С нея на основание чл. 65, ал. 1 и ал. 2 ЗОС е наредено изземване на точно конкретизираните части от поземлен имот, разположен в УПИ ІІ "обслужваща дейност" в кв. 43 по плана на Пловдив – градска част. Заповедта е мотивирана с факта, че адресатът й няма разрешение за ползване на имот, общинска собственост, както и сключен договор с общината. Жалбоподателят се позовава на три обстоятелства: първото е сключен договор за наем от 1992 г., който е безсрочен и не е прекратен от общината. Второто е построеният при спазване на всички строителни правила и норми кафе-аперитив с индикатор 56784.523.35. 4 и склад с идентификатор 56784.523.35. 6. След одобрение на проекта за изменение на регулационния и застроителния план със заповед № 0 А-602 от 30.03.2001 г. на кмета на общината, е образуван нов парцел ІІ, предназначен за обслужваща дейност със запазване на съществуващото едноетажно застрояване, изградено по реда на отменения чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ. Третото обстоятелство, на което се позовава, е започнато производство по реда на § 17, ал. 2 ПЗР на ЗУТ за учредяване право на строеж, което през годините не е приключено по вина на общината. За всички твърдени обстоятелства е представил многоброен доказателствен материал. Съдът е събрал административната преписка и подробно е описал приетите за установени факти. Въз основа на тях е изследвал възраженията на жалбоподателя и ги е приел за неоснователни. По отношение на сключения договор за наем от 1992 г. е съобразил, че действието му е прекратено с приемането на ЗОС, който въвежда максимален десетгодишен срок на действие на договорите – отдавна изтекъл в настоящия случай. По отношение твърдението за законно построена сграда на кафе-аперитив, е посочил, че не е довършена процедурата по § 17, ал. 2 ПЗР на ЗУТ. Жалбоподателят не притежава никакви вещни права върху поземления имот, поради което ползването му е лишено от правно основание. В тази връзка е счел, че колизията между правото на собственост върху постройките и правото на собственост върху терена излиза извън предмета на делото и подлежи на разрешаване по общия исков ред. Направил е извод за наличие на законовите предпоставки по чл. 65, ал. 1 ЗОС и е квалифицирал издадената заповед за изземване, като законосъобразна. По тези съображения е отхвърлил подадената срещу нея жалба, като неоснователна. Така постановеното решение е неправилно. В касационната жалба се повтарят под формата на касационни основания възраженията, въведени и в първоинстанционното производство. Отново страната се позовава на сключения договор през 1992 г., впоследствие с анекс от същата година обявен за безсрочен, който не е изрично прекратен. Доводът е неоснователен. Съгласно § 7, ал. 1 ПЗР на ЗОС, договорите за наем, сключени по установения ред до 1.06.1996 г., чийто срок не е изтекъл, запазват действието си до края на договорения срок, но не за повече от три години от влизането на закона в сила. Прилагането на правилото показва, че след 1999 г. безсрочният наемен договор на жалбоподателя не е могъл да запази действието си. Поради това след изтичане на допустимия по силата на закона краен срок, той не може да противопоставя на общината наличие на валидно облигационно правоотношение, на което да почива ползването на имота. Втората група доводи са за придобити от него права на собственост върху построените два обекта, които през 2001 г. са станали с траен статут. Счита, че упражняването на собственическите права върху тях, включва използване и на земята под тях, независимо, че тя е частна общинска собственост. За целта се позовава на писмата от общинската администрация, в които е посочен трайният статут на обектите, както и на съдебна практика. Прави ясно разграничение между траен и временен статут, като само вторият не е пречка за провеждане на административно производство за изземване, което тълкуване на закона е залегнало в многобройни решения на Върховния административен съд. Във връзка с тези възражения, настоящият съдебен състав съобрази следните факти: Безспорно е между страните по делото, че кафе-аперитивът и складът са изградени при спазването на строителните правила и изисквания при действието на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отменен/ продължило до 1998 г. На 30.02.2001 г., кметът на общината е издал заповед ОА – 602, с която на основание § 50а, ал. 3, 5 и 6 ПЗР на ЗИДЗТСУ и решения № 257 по протокол № 26 от 14.09.2000 г. и по протокол № 18 от 23.03.2001 г. на общинския съвет е одобрил проект за изменение на застроителния и регулационния план на трета градска част с образуване на два нови парцела: единият от тях е парцел ІІ, обслужващи дейности. Изрично е отразено в заповедта, че в него се запазва едноетажното застрояване, изградено по реда на отменения чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ. От приложената на л. 19 от делото скица – извлечение от действащия подробен устройствен план се вижда нанасянето на сградите на жалбоподателя. От този момент те са придобили постоянен градоустройствен статут, още повече, че съгласно ПУП самото предназначение на целия парцел ІІ е за обслужващи дейности. След несъстоялата се продажба на идеални части от този парцел на жалбоподателя, по причини, различни от статута на сградите върху имота, заместник-кметът на общината го е уведомил да подаде заявление за учредяване право на строеж чрез процедура по § 17, ал. 2 ПЗР на ЗУТ, която е започната, но по едни или други причини не е завършена към момента на издаване на оспорената заповед. Към този момент на жалбоподателя не е учредено право на строеж, като в същото време не е приложена и хипотезата на предложение второ от § 17, ал. 1 – премахване на строежа. Направо е пристъпено към издаване на заповедта по чл. 65, ал. 1 ЗОС. При тези данни се поставя въпросът относно наличието/липсата на второто основание на посочената правна норма за законосъобразно изземване на имота. Както се сочи в решение № 1952 от 6.02.2020 г. по адм. дело № 4445/2019 г. на ВАС, второ отделение, липсва основание за държане на имота, когато между собствениците на сградата и на имота не е налице правна връзка, създадена по силата на закона или по тяхна воля. В случая е налице втората хипотеза, тъй като на първо място органите на общината са разрешили на жалбоподателя строителството, на второ място са издали заповед, запазваща съществуващото застрояване, изградено по реда на отменения чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ за конкретния новообразуван парцел, на трето място е определила предназначението на целия парцел, съвпадащо с характера и предназначението на сградите на жалбоподателя. Така създадената връзка е пречка да се постанови изземване. В аналогичен случай, като настоящия, предмет на разглеждане в решение № 1183 от 3.07.2017 г. по адм. дело № 2931/2016 г. на същия административен съд изрично е прието, че когато държането на имота е производно на притежавано от лицето вещно право – право на собственост /върху изградените сгради/, за да отпадне основанието да се държи общински имот, следва да бъде погасено съответното вещно право. Решението е оставено в сила с решение № 11721 от 5.08.2019 г. по адм. дело № 8783/2017 г. на ВАС, трето отделение. А правото на едно лице, изградило сграда, като временен строеж, не го лишава от правото да държи постройката върху терена и да я ползва според нейното предназначение до момента, в който собственикът на терена, в който сградата е построена, не предприеме действия по реализиране на предвижданията на подробния устройствен план. В този смисъл решение № 31 от 10.03.2020 г. по гр. дело № 2508/2019 г. на ВКС, Първо гражданско отделение. В основата на изложените от съда мотиви в решението стои тълкуването на § 17, ал. 1 ПЗР на ЗУТ. Така извършеният фактически и правен анализ показва, че в конкретната хипотеза не е налице втората предпоставка за изземване на частите от общинския имот, върху които са построени сградите с постоянен градоустройствен статут, изрично запазени и отразени в действащия към момента ПУП. Поради това и заповедта за изземване е незаконосъобразна. Като не е съобразил всички тези обстоятелства и е отхвърлил подадената срещу него жалба, като неоснователна, административният съд е постановил неправилно решение, което следва да се отмени. С оглед изхода на делото и направените искания от процесуалния представител на жалбоподателя пред двете съдебни инстанции, следва да му се заплатят направените и надлежно доказани с писмени доказателства разноски в размер на 150 лева за платени държавни такси и 1100 лева – две адвокатски възнаграждения. Водим от гореизложеното и на основание чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение