Решение № 224 от 9.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1491/2015 г.

Решение № 224 от 9.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1491/2015 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Дияна Ценева Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. С въззивно решение № 646 от 3.12.2014 г. по в. гр. д. № 977/2014 г. на Русенския окръжен съд е потвърдено решение № 1246 от 1.08.2014 г. по гр. д. № 7881/2013 г. на Русенския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Д. М. Л. Д. против [фирма] иск с правно основание чл. 108 ЗС за установяване, че ищцата е собственик на * ид. част от апартамент № 12, находящ се в [населено място], [улица], вх. А, ет. 4, с площ 60.75 кв. м., и за осъждане на ответника да й предаде владението върху тази идеална част. Жалбоподателката, която е чужд гражданин, твърди, че на основание чл. 19, ал. 1 СК (отм.) е придобила правото на собственост върху спорната * ид. част от процесния апартамент, тъй като жилището е придобито чрез възмездна сделка от нейния съпруг през време на брака им. Поддържа, че след като тя не е била страна по сделката, а черпи права от нея по силата на закона, то за придобиване на право на собственост върху имота не е било необходимо разрешение на Министерството на финансите по чл. 23, ал. 1 от Закона за сделките с валутни ценности и валутен контрол (отм.) и чл. 29, ал. 3 ЗС. Счита че изводът на въззивния съд в обратен смисъл противоречи на материалния закон. Ответникът по касация [фирма] изразява становище, че касационната жалба е неоснователна. Поддържа, че императивната норма на чл. 23, ал. 1 ЗСВЦВК (отм.) и чл. 29, ал. 3 ЗС обхващат всички видове и форми на придобиване на собственост, с изключение на изрично освободените, поради което правилно въззивният съд е приел, че в случая поради неизпълнение на това изискване ищцата не е придобила правото на собственост върху съответната идеална част от имота. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Жалбоподателката е италианска гражданка. През 1992 г. в [населено място] - Италия тя е сключила граждански брак с Н. Г. Г., който е български гражданин. Бракът им е прекратен с решение от 12.06.2007 г. на Съда в [населено място]. През време на брака съпругът Н. Г. закупил процесния апартамент с договор за покупко- продажба, оформен с нотариален акт № 118, т. I, дело № 201/16.03.1999 г. През 2009 г. имотът бил ипотекиран от Н. Г. в полза на [фирма] за обезпечаване на всички вземания на банката по договор за банков кредит, предоставен на [фирма], по който Н. Г. има качеството на солидарен длъжник. Впоследствие имотът бил изнесен на публична продан и с постановление за възлагане от 9.09.2010 г. по изп. дело № 20108320400200 на ЧСИ възложен на купувача [фирма]. За да обоснове претендираното право на собственост ищцата е твърдяла, че както по силата на чл. 177 от Италианския граждански кодекс, така и по силата на чл. 19, ал. 1 СК (отм.), придобитият през време на брака имот е станал съпружеска имуществена общност, която след прекратяване на брака се е трансформирала в обикновена съсобственост при равни права. Следователно, към момента на сключване на договора за ипотека бившият й съпруг не е бил собственик на целия имот, поради което купувачът от публична продан не е могъл да придобие право на собственост върху него, а само върху притежаваната от ипотекарния длъжник * ид. част. Основното възражение, което ответникът е противопоставил е, че към момента на сключване на придобивната сделка е действал ограничителен режим за придобиване на право на собственост и други вещни права върху недвижи имоти в страната от чужди граждани, установен с императивните норми на чл. 23 ЗСВЦВК (отм.) и чл. 29, ал. 3 ЗС /в редакция преди изм. ДВ бр. 59/2000 г./, според който за придобиването е било необходимо разрешение на министъра на финансите. Тъй като в случая такова разрешение за придобиване на имота от ищцата не е било дадено, то тя не е могла да придобие правото на собственост. Това възражение е намерено за основателно от въззивният съд, който е приел, че при действието на разпоредбата на чл. 29, ал. 3 ЗС в редакцията към 16.03.1999 г. и на разпоредбата на чл. 23, ал. 1, б. "в" ЗСВЦВК (отм.), след като ищцата е чужд гражданин, за да придобие право на собственост, включително и в условията на съпружеска имуществена общност, е било необходимо разрешение на министъра на финансите. Изразеното от въззивния съд становище е мотивирало допускане на касационно обжалване на въззивното решение по материалноправния въпрос относно възможността за придобиване на право на собственост върху сграда от чужденец на основание чл. 19, ал. 1 СК (отм.) при действието на чл. 29, ал. 3 ЗС в редакция към 16.03.1999 г. Въпросът се свежда до това дали е необходимо разрешение от министъра на финансите по чл. 29, ал. 3 ЗС, когато съпругът - чужденец не е страна по сделката. По този въпрос настоящият състав приема следното: С разпоредбата на чл. 29, ал. 3 ЗС в редакция преди изменението в ДВ бр. 59/2000 г. е предвидено, че чужденци и чуждестранни юридически лица могат да придобиват право на собственост върху сгради и ограничени вещни права върху недвижим имот с разрешение на министъра на финансите, освен ако със закон е установено друго. В хипотезата, когато по силата на приложимия закон, уреждащ имуществените отношения между съпрузите, придобитото от тях през време на брака става обща собственост, независимо от това на чие име е придобито, логическото тълкуване на нормата налага да се приеме, че не се изисква разрешение за придобиване от съпруга - чужденец, който не участва в осъществяването на придобивния способ. Това следва както от естеството на разрешителния режим, така и от спецификите на съпружеската имуществена общност като особен вид съсобственост между съпрузи. Даването на разрешение по чл. 29, ал. 3 ЗС предполага изразена от чуждия гражданин воля да придобие сграда или вещно право в страната по някой от допустимите по българското право придобивни способи. Поради това се свързва с формалното титулярство на правата като външен белег за придобиването им, което обаче е без значение за законовия режим на имуществена общност между съпрузите. Н. в сделката съпруг придобива вещното право, предмет на сделката, без да фигурира като страна по придобивния акт и без да изразява воля или съгласие за това, по силата на закона при наличие на определени в него предпоставки. Затова той не става субект на разрешителния режим. При дадения отговор на правния въпрос, обосновал допускане на касационно обжалване, въззивното решение се явява неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и това съставлява основание по чл. 281, т. 3 ГПК за касирането му. Тъй като въззивният съд е приел, че само поради липса на разрешение по чл. 29, ал. 3 ЗС ищцата не е придобила правото на собственост върху * ид. част от процесното жилище, не е изследвал и не е взел становище относно наличието на предпоставките за придобиването на имота от двамата съпрузи в режим на общност, и не е обсъдил останалите заявени от ответника възражения по иска. Това налага връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. Водим от гореизложеното съдът