Решение № 126 от 27.2.2024 г. на ВКС по г.д. № 20238002100732/2023 г.

Производството е по реда на чл.290 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община Пловдив срещу решение № 1498 от 29.11.2022 г. по в.гр.д.№ 1860 от 2022 г. на Пловдивския окръжен съд, X състав, с което е отменено решение № 260694 от 02.10.2020 г. по гр.д. № 12005 от 2019 г. на Пловдивския районен съд, XIV граждански състав и вместо него е постановено решение за отхвърляне на предявения от Община Пловдив срещу „КТ Интернешънъл“ ЕАД отрицателен установителен иск за собственост с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за следния имот: поземлен имот с идентификатор..... по кадастралната карта на гр.Пловдив, одобрена със заповед № РД-18-48 от 03.06.2009 г. на ИД на АГКК, с площ от 195 кв.м., находящ се в гр.Пловдив, ул.“Никола Гълъбов“ № 35. С определение № 3365 от 06.11.2023 г. настоящият състав на ВКС е допуснал касационно обжалване на решението на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК /поради противоречие с посочена практика на ВКС- Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 63 от 28.06.2019 г. по гр.д.№ 2296 от 2018 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 99 от 06.08.2019 г. по гр.д.№ 2331 от 2018 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 227 от 22.03.2019 г. по гр.д.№ 896 от 2018 г. на ВКС, ГК, III г.о./ по третия поставен от касатора правен въпрос: Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на съдебното решение да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, както и въведените от страните доводи и възражения? В проведеното открито съдебно заседание страните не се явяват и не изпращат представител. В писмени становища пълномощникът на касатора Община Пловдив заявява, че поддържа касационната жалба, а пълномощникът на ответника „КТ „Интернешънъл“ ЕАД- че оспорва жалбата, като излагат подробни съображения в подкрепа на становищата си. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, споделя горепосочената практика на ВКС, че в решението си въззивният съд следва да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, както и въведените от страните доводи и възражения. В противоречие с практиката на ВКС по горепосочения въпрос в обжалваното решение въззивният съд не се е произнесъл по предмета на делото, който при предявен отрицателен установителен иск за собственост е правото на собственост на ответника, а не на ищеца, върху спорния имот. В противоречие с практиката на ВКС въззивният съд не се е произнесъл и по твърдението на Община Пловдив /с което общината обосновава правния си интерес да предяви отрицателен установителен иск за собственост на процесния имот/, че общината е станала собственик на част от имота като правоприемник на държавата на основание пар.42 от ПЗР към ЗИД на Закона за общинската собственост /ДВ бр.96 от 1999 г., изм.бр.36 от 2006 г., в сила 01.07.2006 г./. Непроизнасянето на съда по това твърдение на ищеца е последица от неправилния извод на съда, че в конкретния случай ищецът Община Пловдив е заявил като основание за придобиването на правото си на собственост само пар.7, ал.1, т.3 ПЗР на ЗМСМА, но не и пар.42 от ПЗР към ЗИД на Закона за общинската собственост /ДВ бр.96 от 1999 г., изм.бр.36 от 2006 г., в сила 01.07.2006 г./. Действително, в обстоятелствената част на исковата молба ищецът е посочил единствено пар.7, ал.1, т.3 ПЗР на ЗМСМА, а едва в касационната си жалба при първото касационно разглеждане на делото е посочил и пар.42 ПЗР към ЗИД на ЗОбС. С оглед изложеното в обстоятелствената част на исковата молба обаче /че имотът е бил държавна собственост, което се установявало от акт за държавна собственост № 8197 от 24.08.1967г.; че с протокол от 14.06.1969 г. Цигарена фабрика „Родопи- Пловдив“, на която имотът е бил предоставен за стопанисване и управление, този имот е предаден на СП „Жилфонд“-гр.Пловдив; че оттогава до 2005 г. е бил застроен с жилищна сграда и е бил отреден за задоволяване на жилищни нужди, като първоначално от 1969 г. се е ползвал от СП „Жилфонд“- гр.Пловдив, по-късно от Общинско предприятие „Жилфонд“, а от 2005 г. от район „Централен“ на Община Пловдив, в чийто баланс е била записан/, съдът е следвало да приеме, че ищецът се позовава на придобиване и на основание пар.42 от ПЗР към ЗИД на Закона за общинската собственост /ДВ бр.96 от 1999 г., изм.бр.36 от 2006 г., в сила 01.07.2006 г./ и съответно да се произнесе и по това твърдение на ищеца. Като не се произнесъл по предмета на делото и по твърдението на ищеца, че е станал собственик на основание пар.42 от ПЗР към ЗИД на ЗОбС, въззивният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила на чл.12 и чл.235 ГПК, което е съществено, тъй като е довело до постановяване на неправилно решение. Поради това въззивното решение следва да бъде отменено на основание чл.281, т.3 ГПК. След отмяна на решението, на основание чл.293, ал.3 ГПК делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, тъй като се налага извършването на нови съдопроизводствени действия: обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства за правото на собственост на ищеца и на ответника върху спорния имот и съответно произнасяне по твърдението на ищеца за придобиване правото на собственост на основание пар.42 от ПЗР към ЗИД на ЗОбС, както и по основанието, на което ответникът претендира право на собственост на имота- пар.17а ЗППЗОбП /отм./. Връщането на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд се налага, тъй като до настоящия момент въззивният съд въобще не се е произнасял по предмета на делото, който, както бе посочено и по-горе, при предявен отрицателен установителен иск за собственост е правото на собственост на ответника, а не на ищеца, върху спорния имот: При първото въззивно разглеждане на делото първоинстанционното решение е било обезсилено поради липса на правен интерес на ищеца да предяви отрицателен установителен иск за собственост. При второто въззивно разглеждане на делото е прието, че искът е неоснователен, защото ищецът не е доказал правния си интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и поради това въобще не са обсъждани правата на ответника върху имота. По изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение