Решение № 4758 от 9.04.2009 г. на ВАС по адм. д. № 518/2009 г.

Решение № 4758 от 9.04.2009 г. на ВАС по адм. д. № 518/2009 г., VI о., докладчик съдията Маргарита Славова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от АПК, във връзка с чл. 119 от КСО и във връзка с чл. 31 ал. IV от Наредба за изчисляване и изплащане на паричните обезщетения и помощи от ДОО. Образувано е по жалба на Цветелина Вескова Стоянова от гр. Берковица против Решение от 21.11.08 г., постановено по адм. д. № 657/08 г. на Административен съд гр. Монтана, с което е отхвърлено оспорване на Решение № П-51/07.10.08 г. на Директора на РУ"СО" гр. Монтана, потвърждаващо Разпореждане № О-11-000-00-00104068/29.08.08 г., издадено от ръководителя по изплащането на обезщетенията и помощите при РУ"СО" гр. Монтана, с което е отказано на касаторката отпускане и изплащане на парично обезщетение по представен болничен лист, удостоверяващ настъпила временна нетрудоспособност поради раждане. Поддържа се оплакване за неправилност на обжалваното съдебно решение поради противоречие с материалния закон и необоснованост- касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Касационният жалбоподател моли за отмяна на съдебния акт и при решаване на спора по същество - за отмяна на оспорените административни актове. Ответникът по касация - Директорът на Районно управление "Социално осигуряване" гр. Монтана, не се представлява и не ангажира становище по делото. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационното обжалване. Върховният административен съд, Шесто отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, съответства на изискванията на чл. 212 АПК и следователно, е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. За да отхвърли оспорването срещу Решение № П-51/07.10.08 г. на ответния по касация административен орган и потвърденото с него Разпореждане № О-11-000-00-00104068/29.08.08 г., издадено от ръководителя по изплащането на обезщетенията и помощите при РУ"СО" гр. Монтана, с което е отказано на касаторката отпускане и изплащане на парично обезщетение по представен болничен лист серия:А2007, № 1644645/24.07.08 г., удостоверяващ временна неработоспособност поради раждане, АС гр. Монтана е приел, че индивидуалния административен акт - предмет на съдебния контрол, е съответен на установените по делото факти и закона. Решаващия си извод е извел от установения правнозначим факт, че жалбоподателката не е била осигурено лице за риска "майчинство", поради което не е отговаряла на условията по чл. 48а и чл. 50 КСО и оспорените административни актове, издадени на основание чл. 40, ал. III КСО, във връзка с чл. 31 ал. I от Наредбата за изчисляване и изплащане на паричните обезщетения и помощи от ДОО (обн. ДВ, бр. 1/05.01.07 г.) са преценени като законосъобразни. Настоящата инстанция е обвързана от фактите, така както са установени в решението, а по тях е нямало спор между страните, и се свеждат до следното: Касационната жалбоподателка като самоосигуряващо се лице по смисъла на чл. 4, ал. III, т. 2 КСО, в качеството й на едноличен търговец с наименование "Цвети-Цветелина Недялкова", е подала декларация по чл. 1, ал. III от НООССЛБГРЧ на 16.11.2006 г., с която е заявила вида на осигуряването - за инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт, т. е. минималния обем на задължителното осигуряване по чл. 4, ал. III КСО. Впоследствие е подала друга декларация с вх. № 1656/10.09.08 г. с която е определила друг вид на осигуряването - за всички осигурени социални рискове без трудова злополука, професионална болест и безработица. Междувременно, с молба-декларация вх. № 11-112-27-00001410/26.08.08 г. и приложен към нея болничен лист серия А-2007 № 1644645/ 24.07.08 г., е поискала изплащане на обезщетение за временна неработоспособност, поради раждане, предвид настъпването на риска "майчинство". Това й е отказано, тъй като не е била осигурено лице за този социален риск, а само за инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт. Втората декларация, свързана с промяна във вида осигуряване, не може да промени горния извод, тъй като е подадена след срока по чл. 1, ал. IV НООСЛБГРЧ. С постановеното решение по чл. 117, ал. III КСО - предмет на съдебния контрол, ответният административен орган е потвърдил горните изводи с идентични мотиви. Те са възприети и от Административния съд гр. Монтана, което е обосновало и изхода на делото. Спорът е бил правен и формираните изводи от първоинстанционния съд се споделят от настоящата инстанция. Като самоосигуряващо се лице касаторката е била задължително осигурена за минималния пакет социални рискове по силата на чл. 4, ал. III КСО, но е разполагала и с правната възможност по чл. 4, ал. IV КСО - по свой избор да се осигурява за всички социални рискове. До създаването на новата ал. IV на чл. 1 от НООСЛБГРЧ с § 1, т. 4 ПМС № 24/6.02.06 г. , разпоредбата на чл. 1, ал. III е съдържала двете правила: 1. видът на осигуряването се определя с декларация по утвърден образец от изп. директор на НАП, която се подава от самоосигуряващото се лице в 7-дневен срок от започването или възобновяването на трудовата дейност и 2. видът на осигуряването може да се променя със заявление, подадено до края на месеца, предхождащ месеца на промяната. Второто от тези правила, вече е изнесено като самостоятелна разпоредба (новата ал. IV на чл. 1), която гласи: "Видът на осигуряването може да се променя за всяка календарна година, ако е подадена декларация по утвърден образец от изп. директор на НАП до края на януари на съответната календарна година". Дадената широка възможност преди коментираното изменение, всеки месец да се променя вида на осигуряване, вече е ограничена до един път годишно, като е въведено и допълнително ограничение с преклузивния по своя характер срок - "до края на януари на съответната календарна година". С неговото пропускане, се прекратява процесуалното право да се подаде декларация за промяна във вида на осигуряването за съответната календарна година. Видът на осигуряването се определя единствено от заявеното от самоосигуряващото се лице с декларацията по чл. 1, ал. III НООСЛБГРЧ, а след 1.01.2007 г. - с нея или такава по чл. 1, ал. IV от същата наредба. Това налага и извода, че когато не е била подадена декларация по чл. 1, ал. IV НООСЛБГЧ, размерът на реално внесените в ДОО осигурителни вноски няма за последица промяна във вида на осигуряването. Платените вноски над размера, определен за осигурителните рискове по чл. 4, ал. III КСО, са недължимо платени и самоосигуряващото се лице може да поиска възстановяването им, в частта на надвнесената разлика. При така извършеното тълкуване на закона, настоящият касационен състав приема, че доводът на касационната жалбоподателка за внесени осигурителни вноски от началото на дейността й като ЕТ за всички осигурени социални рискове, а не само за тези по чл. 4, ал. III КСО, което обективирало избора й на вида осигуряване, е неоснователен, тъй като не почива на законовите норми. Изводът на АС гр. Монтана по този въпрос е правилен. Не могат да бъдат споделени и възраженията на касаторката, подробно развити в настоящата й жалба, че декларацията, подадена на 10.09.2008 г. (значително след датата на издаване на процесния болничен лист, удостоверяващ временната й неработоспособност поради раждане), била такава за първоначално деклариране на вида осигуряване по смисъла на чл. 1, ал. III от НООСЛБГРЧ. Това било така, защото според нея, подадената декларация на 16.11.2006 г. не била годна да породи каквито и да е правни последици, тъй като с нея се декларирали ненастъпили все още в правния мир значими факти, като започване на трудовата дейност от само осигуряващото се лице. Твърди, че поради неизпълнение на нормативното изискване тя да бъде подадена в 7-дневен срок от настъпване на обстоятелството (чл. 1 ал. II и ал. III НООСЛБГРЧ), а не предварително - за някакво бъдещо и несигурно събитие, водело до нейната нищожност и неправилно била ценена както от АС гр. Монтана, така и от административния орган. За да аргументира това си разбиране, тъй като и последващата декларация с вх. № 1656/ 10.09.08 г., от която желае да черпи спорните права, е подадена в нарушение на същите законови разпоредби и извън всякакви срокове, жалбоподателката приема, че подлежи на административнонаказателна отговорност, но не и да понесе последиците на отказа за изплащане на обезщетение по чл. 50 КСО. Няма основание в нормите на КСО и Наредбата за общественото осигуряване на самоосигуряващите се лица и българските граждани на работа в чужбина (обн. ДВ, бр. 21/17.03.2000 г., впосл. изм. и доп.) за подобна преценка на регламента по регистрирането на лицата от кръга по чл. 4, ал. III КСО като самоосигуряващи се и декларирането на вида осигуряване, избран от тях, което прави изцяло несъстоятелна поддържаната теза. Подаването на декларацията за първоначално регистриране на ЕТ като самоосигуряващо се лице извън срока по чл. 1, ал. II и ал. III НООСЛБГРЧ може да бъде свързано с административно наказателна отговорност по чл. 349, ал. I КСО и несъмнена дължимост на задължителните осигурителни вноски от момента на започване на дейността, според дефиницията на чл. 10 КСО, във връзка с чл. 1, ал. I НООСЛБГРЧ. Но то, само по себе си, не може да опорочи декларирането до степен на нищожност, тъй като самото действие не е засегнато от някакъв тежък порок във волята на декларатора, начина и формата на декларирането и др. Правилно втората декларация с вх. № 1656/10.09.08 г. е оставена без правни последици, тъй като е подадена след въведен с нормативен акт преклузивен срок за деклариране на промяна във вида на избраното осигуряване, за което стана въпрос по-горе. Като е стигнал до такъв краен извод, Административният съд гр. Монтана стриктно е приложил закона. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав счита, че законосъобразно е отказано изплащане на обезщетение за временна нетрудоспособност поради раждане от административния орган, тъй като касаторката не е била осигурена за социалния риск "майчинство", във всичките му етапи - бременност, раждане, отглеждане на дете до 2-годишна възраст. Ето защо и обжалваното решение на АС гр. Монтана, като съответно на фактите по делото и приложимия закон, следва да бъде оставено в сила, поради отсъствие на касационни основания за неговата отмяна. По тези съображения и на основание чл. 222, ал. I АПК, Върховният административен съд, Шесто отделение