Решение № 7644 от 19.6.2024 г. на ВАС по адм. д. № 4741/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка със Закона за устройство на територията. Образувано е по касационна жалба на главния архитект на Столична община /СО/, чрез процесуалния му представител юрк. М. Кръстева, срещу решение 768 от 02.02.2024г., постановено по адм. д. 8718/2022г. по описа на Административен съд София град /АССГ/, с което е обявена нищожността на виза за проектиране на съоръжение САГ22 ГР00 1707/1 от 19.08.2022г. на Главния архитект на СО на основание чл. 184 ЗУТ и чл. 140 ал. 3 ЗУТ за инвестиционно проектиране на обект съоръжение, разположено в съществуваща осветителна шахта на съществуваща сграда с идентификатор 68134.1001.587.1 за осигуряване на достъпна среда, находяща се в УПИ XII 9, ПИ идентификатор 68134.1001.587 по кадастралната карта /КК/ на гр. София, кв. 372, м. Буката - част, район Триадица на СО и с което решение административната преписка е върната на главния архитект на СО за произнасяне съобразно указанията, дадени в решението. В касационната жалба се твърди неправилност на оспореното решение като постановено в противоречие със закона отменително основание по чл. 209 т. 3 АПК. Навежда съображения за неправилност на извода на съда за наличието на тежък порок на издадения административен акт, който да обосновава неговата нищожност. Напротив твърди, че визата е издадена от компетентен орган, на годно и посочено в нея основание чл. 140 ал. 3 ЗУТ, както и при спазване на законовите изисквания за това, а възможността за проектиране на такова включително за хора в неравностойно положение, съобразно чл. 184 ЗУТ е предмет на последващ етап, а именно одобряването на инвестиционни проекти и издаване на разрешение за строеж. Иска оспореното решение да бъде отменено ведно със законните последици, като претендира направените разноски и юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции. Ответникът Етажната собственост /ЕС/ на многофамилна жилищна сграда на [улица]чрез процесуалния им представител адв. С. Сопотенска, изразяват становище за основателност на касационната жалба и неправилност на оспореното решение. Ответникът М. Х. П., чрез процесуалния си представител адв. Стойчева, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за настоящата инстанция. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение, че оспореното решение е правилно, а касационната жалба неоснователна. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна, адресат на оспореното решение и срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна. За да постанови оспореното решение АССГ е приел, че административното производство е започнало по заявление на Л. С. Л. за издаване на виза за проектиране на асансьорна шахта и монтаж на асансьор в многофамилна жилищна сграда, като от мотивираното предложение е направил извод, че не е предвидено и не е възможно асансьорът да бъде ползван от хора в неравностойно положение, тъй като сградата, в която се предвижда не е предназначена за хора с двигателни затруднения и избраният за монтаж асансьор е с по малки размери на кабината 105/125 см. Поради това е приел, че искането на заявителката е такова по чл. 140 ал. 1 и ал. 3 ЗУТ. Приел е, че съобразно приетата по делото СТЕ се установява, че съгласно действащия устройствен план одобрен с решение 172 по протокол 14 от 05.04.2012г. на Столичен общински съвет, зоната на шахтата е отразена като застрояване а именно шахтата е съществуващо застрояване, част от сграда, разполохена в УПИ XII 9, т.е. каквото и да било застрояване в тази зона не би променило устройствените показатели за застрояване в имота, т.е. визата е съответна на градоустройствените изисквания и показатели. Направил е извода, че визата е издадена по реда на чл. 184 ЗУТ, като двете правни възможности е посочил, че са с различен режим на реализирани. Поради това е извел съображения, че административният орган, издавайки визата и на основание чл. 184 ЗУТ, се е произнесъл по искане, с което въобще не е бил сезиран. Приел е, че това представлява толкова тежък порок, който да обоснове нищожност на административния акт. Посочил е и че освен така констатирания порок е налице и друг, а именно, че заявителката с представеното решение от общо събрание на Етажните собственици, е действала като оправомощено лице, а не в личното си качество, като обаче оправомощаването й е било за проучване за захранване на асансьор, разположен в осветителната шахта на сградата, а не за подаване на заявление за издаване на виза за проектиране на асансьор. Приел е в тази връзка и че административният орган се е произнесъл по преписка, образувана по заявление без уточнен заявител или от заявител без представителна власт. По тези съображения е направил извод, че е проведено производство по недопустимо искане и е постановен акт по непредявено искане, което пък е приел, че води това, че административният акт страда от тежък порок, водещ до неговата нищожност, която е и прогласил с оспореното решение. Решението е неправилно. Доколкото в АПК не съществуват изрично формулирани основания за нищожност на административните актове, в съдебната практика и теория е възприет критерият, че такива са основанията за незаконосъобразност по чл. 146 АПК, но тогава, когато нарушенията им са особено тежки. Т.е. нищожен е само този акт, който е засегнат от толкова съществен порок, че актът изначално, от момента на издаването му, не поражда правните последици, към които е насочен. Съобразно горното и с оглед на всеки един от възможните пороци на административните актове, теорията е изградила критерии кога един порок води до нищожност и кога същият води до унищожаемост. Некомпетентност на органа да издаде акта винаги е основание за неговата нищожност. Порокът във формата е основание за нищожност само когато е толкова съществен, че практически се приравнява на липса на форма и оттам на липса на волеизявление, като същото се отнася и за нарушения на административно производствените правила. Нарушенията на материалния закон по принцип касаят правилността на административния акт, а не неговата валидност, поради което нищожен на това основание би бил само този акт, който изцяло е лишен от законова опора. Само пълната липса на условията или предпоставките, предвидени в приложимата материално правна норма и липсата на каквото и да е основание и изобщо на възможност за който и да е орган да издаде акт с това съдържание, би довело до нищожност на административен акт на посоченото основание. Във връзка с изложените по горе принципни положения, предвид доказателствата по делото, включително заключението на назначената и изслушана съдебно техническа експертиза /СТЕ/, съдът е установил правилно фактите, но въз основа на тях е направил погрешни правни изводи. В случая оспорената виза не страда от порок, който да е толкова тежък, че да води до нейната нищожност, тъй като е издадена от компетентен орган в рамките на предоставените му правомощия по закона, в съответствие с изискванията за форма и без допуснати нарушения на административно производствените правила или материалния закон, които да обосновават нищожност. Съгласно чл. 140 ал. 3 ЗУТ, на което основание е издадена визата, За строежите по чл. 12, ал. 3, чл. 41, ал. 2, чл. 50, 51, 58, 59, чл. 133, ал. 6 и чл. 134, ал. 6, 7 и 8, както и за обекти - недвижими културни ценности, издаването на виза е задължително. Съгласно разпоредбата на чл. 140, ал. 2 ЗУТ визата за проектиране представлява копие (извадка) от действащ подробен устройствен план с обхват поземления имот и съседните му поземлени имоти, с означени налични сгради и постройки в него и в съседните имоти и с нанесени линии на застрояване и допустими височини, плътност и интензивност на застрояване и други изисквания, ако има такива, както и допустимите отклонения по чл. 36. С виза по този ред се допуска и допълващо застрояване или пристрояване без промяна на начина и характера на застрояване, когато такова не е предвидено с подробния устройствен план - чл. 41, ал. 2 ЗУТ и чл. 134 ал. 6 ЗУТ, каквото основание по чл. 140 ал. 3 ЗУТ изисква издаването на виза, каквато в случая е поискана и съответно издадена на валидно правно основание. Обстоятелството, че издаването на визата за проучване и проектиране е поискано само от единия собственик в сградата, за използването на която е предвиден асансьора, а именно Л. Л., не прави административния акт незаконосъобразен, а още по малко нищожен, както е приел административния съд. Съгласието на другите етажни собственици - обратно на приетото от съда, не е необходимо при издаването на визата. Такова съгласие, при наличие на необходимост от това, ще се изисква на по- късен етап - при ободряването на инвестиционните проекти и издаването на разрешение за строеж. Освен това следва да се посочи и че е неправилен извода на съда, че Л. Л. е действала без представителна власт и без овластяването и от етажните собственици. Напротив видно от представеното взето решение на общото събрание на Етажните собственици, та е оправомощена да направи проучване за захранване на асансьор, разположен в осветителната шахта, т.е. действия, които навеждат на извод за оправомощаването й именно за заявяване на виза за проучване и проектиране, като предвид липсата на юридическо образование при етажните собственици, следва да бъде отчетена тяхната воля, включително изразена в съдебно заседание. Въпреки това и само заявлението от Л. Л. в нейното лично качество е достатъчно основание за законосъобразно стартиране на административното производство /В този смисъл решение 10326 от 7.08.2017 г. на ВАС по адм. д. 1290/2017 г., II отд., решение 13224 от 23.10.2020 г. на ВАС по адм. д. 13901/2019 г., II отд./. В случая визата е издадена въз основа на приложима материално правна норма и не е налице основание за прогласяването й за нищожна. Неправилен е извода на пръвоинстанционния съд, че тъй като във визата е посочена като правно основание и чл. 184 ЗУТ, а не е било предявено искане за изграждане на съоръжение за осигуряване на достъпна среда за хора с увреждания, то административният орган се произнесъл по непредявено искане. Този извод е неправилен, тъй като административният орган е издал, както беше посочено по горе виза на основание чл. 140 ал. 3 ЗУТ. Посочването на нормата и на чл. 184 ЗУТ не се отразява на валидността на административния акт, нещо повече тя не се отразява и на законосъобразността на същия, тъй като тази разпоредба е неотносима към това производство, Та е относима към следващ етап на производството, а именно инвестиционното проектиране. Посочването на разпоредба в повече, не може да доведе до нищожност на административния акт. Най накрая в настоящия случая визата за проучване и проектиране не е издадена в нарушение на материално правните разпоредби на чл. 140, ал. 3 във връзка чл. 41, ал. 2 или чл. 134 ал. 6 ЗУТ. Това е така, тъй като цитираните норми предвиждат допускането на допълващо застрояване, включително пристрояване без промяна на характера и начина на застрояване, каквото е и поисканото. С това допълващо застрояване и пристрояване в осветителната шахта с проектирането на асансьор не се променят устройствените показатели на процесния недвижим имот, характера или начина на застрояването му, което се установява безспорно и от приетата по делото СТЕ. С оглед на събраните доказателства са спазени изискванията закона, издаден е валиден административен акт не страдащ от пороци, които да обосноват неговата незаконосъобразност, а още по малко неговата нищожност. Като е достигнал до обратен извод, съдът е постановил неправилно решение, постановено в противоречие с материалния закон, поради което същото следва да бъде отменено и вместо него следва да бъде постановено друго, с което подадената от М. Х. П. жалба следва да бъде отхвърлена. Предвид изхода на спора е основателно искането на касатора за присъждане на разноски, включително юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции, съгласно чл. 143 ал. 3 АПК, като същото следва да бъде определено в размер на по 100 лева за всяка инстанция съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Предвид изхода на спора е неоснователно искането на ответника по касация М. П. за присъждане на разноски по делото. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение,