Решение № 13369 от 15.10.2013 г. на ВАС по адм. д. № 12353/2012 г.

Решение № 13369 от 15.10.2013 г. на ВАС по адм. д. № 12353/2012 г., III о., докладчик председателят Николай Урумов Производството е по чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по подадена касационна жалба от Иванна Стоянова, Георги Мусев и Тодор Мусев, чрез процесуалния си представител адвокат В. Дашина срещу решение № 4767 от 20.08.2012 г. постановено по адм. дело № 5471/2011 г. по описа на Административен съд - София-град, второ отделение, 25-ти състав. В жалбата са развити съображения за допуснато нарушение на материалния закон - касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. Ответникът по касационната жалба - областният управител на Област София, не е взел отношение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК, намира същата за процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С посоченото по-горе решение Административният съд София - град е отхвърлил жалбата на касаторите срещу мълчаливия отказ на областния управител по тяхно искане вх. № 94-ИИ-54 от 04.10.2010 г. Съображенията за това са били, че направеното искане до областния управител за обезщетение по реда на чл. 9, ал. 4 от ЗОСОИ било неоснователно, тъй като оспорващите са били обезщетени за одържавеното им жилище, чрез предоставяне на по-малко такова. В тази насока, съдът е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 1 ЗВСОНИ, получилите обезщетение са изключени от възможността да търсят обезщетяване по реда на ЗОСОИ. Така постановеното решение е правилно и законосъобразно. Същото е обосновано, тъй като съдът е обсъдил всички събрани доказателства и е направил единствено възможните правилни изводи с оглед установеното по делото фактическа обстановка. Съдът е установил правнорелевантните за спора фактически обстоятелства и в съответствие с приложимия материален закон е обосновал законосъобразни изводи. Настоящият тричленен състав напълно споделя направените изводи в решението, поради което смята, че същите не следва да се приповтарят. Следва да се посочи допълнително следното: Няма спор по делото, че от наследодателката на касаторите Ивана Иванова Бурова, през 1949 г. е отчужден по ЗОЕГПНС недвижим имот, представляващ петстаен апартамент в гр. София, бул. "П. Евтимий" № 21, V етаж, като същата е била обезщетена с друг, по-малък тристаен апартамент № 1 в гр. София, ул. "Сталин" № 64, (сега бул. "Витоша"). Освен това от данните в административната преписка и мотивите към решение по гр. д. № 3708/2000 г. по описа на СГС, е видно, че полученият в замяна имот е със значително по-ниска стойност от отчуждения имот. Безспорно е, че имотът е бил принудително отнет от наследодателката на жалбоподателите. Безспорно е още, че наследниците на Ивана Бурова са предявили иск с правно основание чл. 7 от ЗВСОНИ, но с влязло в сила решение от 19.08.1993 г. по гр. д. № 2967/1993 г. на СРС, искът е отхвърлен като неоснователен. Решението е влязло в сила на 12.08.2010 г., а на 04.10.2010 г. Иванна Г. Стоянова, Георги Т. Мусев и Тодор Т. Мусев са поискали от областния управител на основание чл. 9, ал. 4 от ЗОСОИ да ги обезщети (л. 41) с друг държавен или общински имот, евентуално да получат парично обезщетение за разликата в стойността на отчуждения и получения в обезщетение имоти. Доводът в молбата до административния орган е, че полученото от наследодателя им имотно обезщетение е било неравностойно на отчуждения имот. При така установената фактическа обстановка, постановеното решение е правилно. Това е така, защото основният принцип заложен в ЗВСОНИ е да бъде възстановена собствеността върху отчуждени и национализирани имоти по изброените в чл. 1 и чл. 2 от закона начини, но при наличието на три кумулативно дадени предпоставки, формулирани в чл. 1, ал. 1, респ. в чл. 2, ал. 2 и чл. 4, ал. 1 от ЗВСОНИ, а именно: а/ към момента на влизане в сила на реституционния закон имотите да са собственост на държавата, общините, обществените организации или техни фирми или еднолични дружества, б/ имотите да съществуват реално до размерите, в които са отчуждени и в/ собствениците да не са били обезщетени чрез изплащане на паричната им равностойност или с друг равностоен недвижим имот. Възстановяването на собствеността става ex lege, т. е. по силата на закона, а не с нарочен акт на орган на държавна власт. Само когато собствеността не може да се възстанови реално се полага обезщетение по ред, определен по-късно със ЗОСОИ, предвид чл. 3, ал. 3 от ЗВСОНИ. Изключение от посочения по-горе принцип за начина на възстановяване на собствеността е въведена за хипотезата на чл. 4, ал. 3 от ЗВСОНИ, според който с искане пред министъра на финансите, което се подава в преклузивен 6-месечен срок, правоимащите да поискат възстановяване на собствеността върху отчуждения им имот. В настоящия случай редът, който касаторите са избрали, за да защитят правата си, е предявяване на иск по чл. 7, ал. 1 от ЗВСОНИ, който в редакция ДВ, бр. 53 от 2006 г. е предвиден за лицата, които не са получили обезщетение. Следователно с тази редакция законодателят е изключил онзи кръг от лица, които са получили имотно неравностойно обезщетение, като е приел, че такъв иск могат да предявят само лицата, които не са получили обезщетение въобще. Следователно е правилен изводът на административния съд за неприложимост на ЗОСОИ по отношение на собственици на одържавени имоти, които са получили обезщетение за одържавените имоти, независимо дали то е било равностойно или не. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 9, ал. 4 от ЗОСОИ вр. с чл. 7, ал. 1 от ЗВСОНИ /ДВ, бр. 53/2006 г./, с оглед на които, че в кръга на лицата, имащи право на иск по чл. 7, ал. 1 от ЗВСОНИ са собствениците и техните наследници, които не са получили обезщетение срещу одържавените им имоти. С тази разпоредба законодателят е изключил кръга от лица, които са получили обезщетение макар и неравностойно. По тези съображения, обжалваното решение е законосъобразно, поради което следва да бъде оставено в сила. Предвид изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, III отделение,