Решение № 50092 от 27.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3494/2021 г.

Решение № 50092 от 27.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3494/2021 г., II г. о., ГК, докладчик председателят Снежанка Николова Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.

Образувано е по постъпила от С. Р. К., представлявана от адв. М. Г., касационна жалба срещу решение № 760 от 19.04.2021 г. по въззивно гр. д. № 494/2021 г. по описа на Окръжен съд – Варна. С него, като е потвърдено решение № 261369 от 23.11.2020 г. по гр. д. № 17470/2017 г. на Районен съд – Варна, са отхвърлени предявените от касаторката ревандикационен и евентуално съединените с него положителни установителни искове за собственост на описаните недвижими имоти в [населено място] и на релевираните основания, предявени против нейната сестра И. Р. Г..

За да постанови решението въззивният съд приема за установено от фактическа страна, че родителите на страните по делото са сключили брак на 21.08.1966 г., прекратен с развод съгласно постановеното решение от 18.04.2001 г. по гр. д. № 1261/2000 г. на Районен съд – Варна, влязло в сила на 13.05.2001 г. Със саморъчно завещание от 1997 г. техният баща Р. Г. Г. /починал на 04.12.2014 г. / завещава на съпругата си Р. Т. Г. цялото свое имущество, което завещание е било оставено за съхранение в нотариална кантора и обявено на 12.12.2014 г. Предвид развода, към момента на откриване на наследството наследници са неговите дъщери, видно и от представеното удостоверение за наследници, а след извършения на 01.07.2015 г. отказ от наследство от ответницата И. Р. Г. /определение и удостоверение на районния съд – Варна за вписване на отказа с № 138/2015 г. в книгите на съда/, единствена наследница на Р. Г. остава ищцата С. Р. К.. На 17.07.2015 г. с нот. акт № 171/2015 г. майката на страните Р. Т. И. /фамилното име след развода/ прехвърлила собствеността върху процесните имоти на ответницата, като се легитимирала именно с направеното в нейна полза завещание на баща им, неин бивш съпруг Р. Г..

Съгласно мотивите на съда, основният спорен въпрос в производството е дали направеното по време на брака завещание е запазило своето действие с оглед разпоредбата на чл. 104 СК (отм.), съответно, породила ли е вещнопрехвърлителен ефект обективираната в нотариалния акт № 171/2015 г. сделка, на основание на която ответницата противопоставя на ищцата своите права срещу претендираните от последната такива на основание наследство от баща им.

При установената въз основа на събраните по делото фактическа обстановка и очертания предмет на спора, съдебният състав приема, че е приложима действащата разпоредба на СК към момента на прекратяване на брака /13.05.2001 г. / - т. е. СК от 1985 г. Последната /чл. 104 предвижда, че след развода съпрузите престават да бъдат законни наследници един на друг и губят всички изгоди, произтичащи от направените преди това разпорежданията в случай на смърт. Доколкото намира посочената разпоредба за диспозитивна, въззивният съд приема, че наследодателят може да запази действието на завещанието, ако заяви, че желае то да остане в сила, като волята му в този смисъл може да бъде изведена включително и чрез конклудентни действия. В тази връзка, въз основа анализа на събраните доказателства е формиран извод, че изразената пред свидетели воля за продължаване действието на завещанието въпреки развода дерогира действието на разпоредбата на чл. 104 СК (отм.). Волята на завещателя в този смисъл се потвърждава и с конклудентно действие – непредприемане на действия за изтегляне на саморъчното завещание от нотариуса, независимо от продължителното време след развода до момента на смъртта му и въпреки знанието за оттегляне завещанието от страна на съпругата Р. Г..

Така мотивиран въззивният съд приема, че саморъчното завещание от 1997 г. е запазило своето действие след развода, поради което след смъртта на завещателя цялото негово имущество е преминало в патримониума на бившата му съпруга. Следователно не е било налице имущество, което да бъде наследено от ищцата, а предявените от нея искове по чл. 108 ЗС и чл. 124, ал. 1 ГПК, обосновани с наследствено правоприемство от нейния баща, са неоснователни и правилно отхвърлени от първоинстанционния съд.

В касационната жалба се твърди, че така постановеното решение е незаконосъобразно, необосновано и неправилно – касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В писмени бележки касаторката излага подробни съображения в подкрепа на поддържаното от нея становище относно приложението на разпоредбата на чл. 104 СК (отм.), както и убеждението си по отношение на установените по делото факти и обусловените от тях правни изводи по предмета на спора.

Ответницата по касация И. Р. Г., чрез адв. С. Х., оспорва жалбата по съображения за нейната неоснователност.

Върховният касационен съд, в настоящия състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното:

Касационното обжалване е допуснато с определение № 325 от 08.07.2022 г. на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по обуславящия въпрос относно характера и приложението на разпоредбата на чл. 104 СК /1985 г., отм. /. По правния въпрос, формулиран от касационната инстанция съгласно правомощията за това по т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият състав приема следното:

Разпоредбата на чл. 104 СК (отм.) постановява, че след развода бившите съпрузи престават да бъдат законни наследници един на друг и губят всички изгоди, произтичащи от разпорежданията в случай на смърт, направени преди това. Визират се онези разпореждания по случай на смърт, които са направени по време на брака и между съпрузи. Така, изхождайки от предполагаемата воля на съпруга-завещател и това, което обичайно се случва в живота, законодателят е сметнал за необходимо да регулира последиците от развода по отношение направените по време на брака разпореждания в случай на смърт. Следва да се приеме, че действието им отпада автоматично по силата на законовата разпоредба със самото прекратяване на брака. Няма основание обаче да се приеме, че разпоредбата е императивна и не допуска уговаряне на противното, тъй като същото не би противоречало на закона, нито на морала и добрите нрави. Липсата на изричен текст, аналогичен на включения в ал. 2 на чл. 54 от новия Семеен кодекс, не изключва тази правна възможност, най-малкото защото подобен извод не съответства на духа и смисъла на закона.

В хипотезата на завещателно разпореждане, какъвто е настоящият случай, е възможно същото да не е мотивирано единствено със съпружеските отношения и в този случай завещателят да иска запазването му независимо от развода. Посочването, че завещателните разпореждания ще имат действие и след развода обаче, следва да е изрично и да е обективирано в самото завещание. Това изискване се извежда от строго формалния характер на завещанието и трайно установеното в практиката на ВС и ВКС разбиране, че тълкуването му следва да се ограничи в рамките на писмения текст и само по изключение волята на завещателя може да се доразкрие чрез обкръжаващи факти /така например решение № 197 от 06.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1085/2016 г., I г. о. /. Установяването на действителната воля на завещателя въз основа на конклудентни действия се допуска единствено когато тя следва несъмнено от тяхното извършване, какъвто случай представлява например отчуждаването на завещано имущество приживе от наследодателя, или да състави ново завещание след развода. Т. е. предполага се осъществяване на такива действия, от които може да се обоснове несъмнен извод за волята на завещателя, а не тяхната липса, непредприемането им, както неправилно въззивният съд е приел за такива непредприемането на действия за изтегляне на завещанието от нотариуса, макар и продължително време след развода, и при знание, че съпругата е оттеглила своето завещание.

По съществото на спора, настоящият състав приема следното:

Ищцата С. Р. К. иска да бъде прието за установено по отношение на нейната сестра И. Р. Г., че е собственик:

• на 40,90 % идеални части от правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор * по КККР на [населено място], с площ по кадастрална схема от 290 кв. м., а по предходен документ за собственост от 276 кв. м., с номер по документ за собственост – УПИ , в кв. 284-А, девети подрайон, по регулационния план на [населено място], идентичен с ПИ * в кв. 284 по КП – В., при съседи поземлени имоти с идентификатори: *, *, *, * и ***;

• на 1/6 идеална част от правото на собственост върху построената в горепосоченото дворно място жилищна сграда (еднофамилна) с идентификатор ** по КККР на [населено място], със застроена площ по кадастрална схема от 47 кв. м., а по предходни документи с площ от 53,85 кв. м., състояща се от външно стълбище, входно антре, вестибюл, кухненски бокс, дневна, тоалет-баня и спалня, при съседи имоти с идентификатори: , *, * и **, ведно с прилежащото избено помещение с площ от 12,40 кв. м., както и 1/2 идеална част от избен коридор;

• на жилищна сграда (еднофамилна), построена в горепосоченото дворно място, с идентификатор ** по КККР на [населено място], със застроена площ по кадастрална схема от 39 кв. м., а по документ за собственост от 53 кв. м., състояща се от външно стълбище, входно антре, дневна, спалня, кухненски бокс, тоалет, баня, при съседи имоти с идентификатори: , , * и ***, ведно с прилежащото избено помещение с площ от 11,55 кв. м., както и 1/2 идеална част от избен коридор.

Моли ответницата да бъде осъдена да й предаде владението върху гореописаната жилищна сграда с идентификатор ****.

Ищцата, сега касатор, претендира да е придобила собствеността върху процесните имоти въз основа на наследствено правоприемство от своя баща Р. Г. Г., на когото е единствена наследница с оглед извършения от ответницата (нейна сестра) отказ от наследство със заявление до Районен съд – Варна № 2676/16.04.2015 г., вписан под № 138/2015 г.

Претендира разноски пред настоящата и предходните инстанции.

Ответницата не оспорва правата на Р. Г. върху процесните имоти към момента на откриване на наследството. Напротив, същата се легитимира като собственик въз основа на договори за покупко-продажба, с които й е прехвърлена собствеността от нейната майка Р. Т. И. (бивша съпруга на Р. Г.), която от своя страна се позовава на саморъчното завещание на Р. Г. от 1997 г., съгласно което той й завещава цялото свое имущество, т. е. претендираното от ищцата. Независимо от това, по делото са събрани множество писмени доказателства относно придобиването на имущество по време на брака на родителите на страните на различни основания, в режим на съпружеска имуществена общност, прекратена с развода им и последваща доброволна делба между тях, въз основа на които се установява, че Р. Г. е притежавал към момента на смъртта си претендираните от ищцата идеални части от дворното място, от едната жилищна сграда и друга такава жилищна сграда, построени в същото.

Предвид дадения отговор на повдигнатия правен въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, настоящият съдебен състав намира, че действието на завещанието е отпаднало автоматично по силата на закона, на 13.05.2001 г. – с влизане в сила на решението на Варненския районен съд по гр. д. № 1261/2000 г. за прекратяване на брака между Р. И. и Р. Г.. При липсата на изрично обективирана воля на завещателя за продължаване действието на направеното по време на брака завещание няма как да бъдат дерогирани установените в чл. 104 СК (отм.) последици от развода.

Следователно, сделките за покупко-продажба между майката на страните и ответницата, обективирани в нотариален акт № 10 от 24.04.2015 г. и нотариален акт № 171 от 17.07.2015 г., не са породили вещнопрехвърлително действие по отношение на притежаваните от Р. Г. права върху процесните имоти, тъй като праводателката на ответницата не може да прехвърли повече права от тези, които притежава.

Воден от изложеното и като взе предвид извършения от ответницата отказ от наследството на Р. Г., настоящият съдебен състав приема, че ищцата се легитимира като титуляр на претендираните права на собственост в качеството й на единствен наследник на своя баща.

Възраженията на ответницата, че посочените в исковата молба две жилищни сгради и представените кадастрални скици за тях не отговарят на действителното положение на застрояването в поземления имот, не обосновават нито процесуалната недопустимост на предявените по отношение на тях искове, нито тяхната неоснователност. Условие за редовност на исковите молби за собственост е недвижимите имоти да са индивидуализирани според заснемането им по действащия план, както и с данните от кадастралната карта, ако такава е одобрена за съответното населено място, както и чрез посочване на техните местонахождение, граници, градоустройствен статут и площ /решение № 324 от 19.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1488/2010 г., I г. о., решение № 253 от 18.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1114/2009 г., II г. о., решение № 58 от 02.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3433/2018 г., II г. о. /. В случая исковата молба е съобразена с посочените изисквания.

Отразяването на обектите в кадастралната карта няма вещно действие. Съдът трябва да изследва във всички случаи действителните права върху спорните имоти, изхождайки от документите за собственост и останалите относими към този въпрос доказателства по делото. В практиката на ВКС е разяснено още, че юридическото съществуване на обект на правото на собственост не винаги съответства на фактическото положение на място, а влязлото в сила решение създава презумпция за правилност и регулира правоотношенията между страните, поради което следва да съответства на действителното положение /решение № 384 от 02.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1450/2010 г., I г. о. /.

В случая и двете страни по спора се позовават на грешно заснемане в КККР на процесните сгради/самостоятелни обекти в тях. В тази връзка пред първоинстанционния съд е изслушана съдебно-техническа експертиза за установяване действителното фактическо положение /л. 363-383 от първоинстанционното дело/. Вещото лице, изхождайки от описанието на имотите по представените документи за собственост и извършената проверка на място е дало заключение за частична идентичност на изградените постройки със заснетото по действащите КККР на [населено място]. Същевременно с това е констатирана пълна идентичност по контур и помещения така както са отразени:

• по отношение на жилищна сграда с идентификатор **** действителното фактическо положение съответства на отразеното в заключението на вещото лице инж. Й. В., което е неразделна част от съдебната спогодба за делба от 11.11.1988 г. по гр. д. № 459/1988 г. на Варненски районен съд, като обектът 94. 1. съответства на дял I от делбата;

– по отношение на обектите с идентификатори ** и **, същите съставляват дял II по делбата от 1988 г., възложен на бившите съпрузи в режим на СИО и са образувани съобразно разделението, отразено в частната експертиза на инж. М. К. към договора за доброволна делба от 2009 г.

Констатациите на вещото лице са възприети от страните, като последните дори са инициирали производство по изменение на кадастралната карта въз основа на така изготвеното заключение на вещото лице, за което съдът е издал съдебно удостоверение. Въз основа на това АГКК е изготвила схеми-проекти на сградите, както и скица-проект на поземления имот /л. 425-429 от първоинстанционното дело/, като е посочила в писмо изх. № 20-34268 от 01.06.2018 г. /л. 398 и 399 от първоинстанционното дело/, че на основание чл. 77, ал. 3 от Наредба № РД-02-20-5/15.12.2016 г. към ЗКИР исканите изменения не могат да бъдат направени при наличието на висящо съдебно производство. Следователно постановяването на влязъл в сила съдебен акт по настоящия правен спор е предпоставка за приключване на започналата процедура по изменение на КККР, поради което не могат да бъдат споделени възраженията на ответницата, че погрешното заснемане на имотите представлява пречка за уважаване на предявените искове.

По същата причина за спора за собственост е ирелевантно дали процесните имоти са неправилно заснети като самостоятелни сгради, вместо като самостоятелни обекти в сграда, каквито са твърденията на ответницата. В случая е установено, че описаните в исковата молба имоти съществуват като обособени обекти на правото на собственост, съобразно извършените делби от 1988 и 2009 г., в който смисъл е и прието по делото заключение на вещото лице инж. Ж. Б.. Извършената констатация е за наличието на три сгради в процесния поземлен имот: 1) първата, включваща обектите с идентификатори ** и ; 2) втората, включваща обект с идентификатор **; 3) третата, представляваща гараж и долепения до него дворен външен тоалет.

Неоснователно се явява и предявеното от ответницата възражение за придобиване на процесните жилища и идеални части от поземления имот въз основа на изтекла в нейна полза придобивна давност при присъединяване владението на нейната праводателка – майката на страните Р. Г.. На първо място, ответницата И. Г. сочи изрично в подадения от нея отговор на исковата молба, че "не оспорва, че към момента на смъртта си Р. Г. Г. бил притежавал 40,90 ид. ч. от процесното дворно място" и по-нататък в изложението, "че към момента на смъртта си бащата на страните Р. Г. Г. е притежавал жилище с проектен номер ** и 1/6 ид. ч. от жилище с проектен номер ". Обстоятелството, че Р. Г. е признавала правата на бившия си съпруг се потвърждава още от сключения между тях договор за делба от 2009 г., който има за предмет идеалните части от правото на собственост върху поземления имот и заснетите жилищни сгради с идентификатори и **. За най-ранен момент за установяване владението върху сграда * може да бъде приета датата 04.12.2014 г., когато е починал Р. Г.. От тогава до завеждане на исковата молба на 16.11.2017 г. не е изтекла дори и кратката 5-годишна давност. Що се касае до факта на владението на идеалните части от поземления имот и твърденията за придобивна давност относно 1/6 ид. част от жилището с идентификатор ****, то същите са напълно опровергани от установените по делото обстоятелства, а именно, че дворното място се ползва общо от всички обитатели на изградените в него постройки, като понастоящем жилището * се обитава от ищцата (в този смисъл заключението на вещото лице, както и показанията на разпитаните свидетели).

Мотивиран от гореизложеното, настоящият съдебен състав намира за доказано, че ищцата е придобила въз основа на наследствено правоприемство притежаваните от нейния баща към момента на смъртта му: 40,90 % идеални части от правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор *; 1/6 идеална част от правото на собственост върху построената в горепосоченото дворно място жилищна сграда (еднофамилна) с идентификатор ; както и жилищна сграда (еднофамилна) с идентификатор **. Не е спорно, че последната се владее от ответницата, с оглед на което следва да бъде уважена и претенцията за осъждането й да предаде владението върху нея.

При така достигнатия извод не следва да бъдат разглеждани предявените от ищцата в условията на евентуалност положителни установителни искове за собственост на горните имоти на основание давностно владение.

Изложените съображения налагат отмяна на въззивното решение и вместо това постановяване на друго, с което се уважат предявените от касаторката искове за собственост. При този изход на спора, в полза на ищцата следва да бъдат присъдени разноски в общ размер на 2 180 лв. без ДДС, съобразно представения пред настоящата инстанция списък и приложения към него, както и направените в предходните инстанции разноски – 152 лв. за въззивното производство и 2 034.60 лв. за първоинстанционното производство, съгласно представени в тях списъци и писмени доказателства за плащането им.

Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,