Решение № 308 от 10.6.2025 г. на ВКС по г.д. № 20238002104910/2023 г.

Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищците Е. и Д. П. срещу решение № 806 от 30.06.2023 г. по в. гр. дело № 422/2023 г. на Варненски окръжен съд, ГО, с което е отменено решение № 4813 от 11.11.2019 г. по гр. дело № 7722/2019 г. на Варненски районен съд, с което е уважен предявеният от касаторите срещу „Енерго – про продажби“ АД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищците не дължат на ответника, всеки един, по сумата 2 703. 79 лв., или общо сумата 5 407. 58 лв. по фактура № 0279763782 от 14.05.2019 г., съставляваща начислена сума по корекционна процедура за периода: 30.03.2017 г. – 29.03.2018 г. за обект, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] с клиентски № 1100086886 и абонатен № 0100805237, като вместо отмененото решение е постановено ново решение, с което същият иск е отхвърлен изцяло като неоснователен и е реализирана отговорността на ищците за съдебно – деловодни разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Касаторите - ищци поддържат в касационната си жалба, че въззивното решение е недопустимо в частта му, в която е отхвърлен искът с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за сумата над 4 997. 58 лв. до сумата 5 407. 58 лв., в която част исковото производство е прекратено поради частичен отказ от иска с решение № 50198 от 21.12.2022 г. по гр. д. № 4564/2021 г. на ВКС, Трето г.о., при което е осъществено произнасяне по съществото на спора въпреки десезирането на съда и наличието на влязъл в сила съдебен акт, постановен по същото, ползващ се със сила на пресъдено нещо. Твърдят, че в другата му част атакуваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон (чл. 183 ЗЗД) и при допуснати съществени процесуални нарушения (чл. 202 и чл. 236, ал. 2 ГПК) – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Считат, че въззивният съд не е обсъдил и не е съобразил при извеждане на фактическата страна по спора приетото от него заключение на техническата експертиза, с което се установява, че фактурираното процесно количество електрическа енергия е преминало през СТИ за период от 882 дни, от датата на монтирането му на обекта, а количеството потребена енергия за процесния едногодишен период е значително по-малко, конкретно посочена като число от съдебния експерт. Молят въззивното решение да бъде обезсилено като недопустимо в частта му, с която е налице произнасяне по частта от иска, по която има надлежен отказ, и отменено като неправилно в другата му част. Претендират сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции. Ответникът по касационната жалба - „Енерго – про продажби“ АД подава писмен отговор, в който поддържа становище за нейната неоснователност. Претендира съдебно- деловодните разноски пред касационната инстанция. С определение № 4506 от 10.10.2024 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на горепосоченото въззивно решение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по процесуалноправния въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички относими към предмета на спора доказателства, вкл. приети заключения на съдебни експерти, като посочи обосновано кои правнорелевантни факти приема за установени, както и да даде отговор на всички относими доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 236, ал. 1 ГПК?. По него е формирана безпротиворечива практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ІV г.о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г., ІV г.о. на ВКС, решение № 190/07.02.2020г. по гр.д. № 24/2019г. на ВКС, I г.о.; решение № 5/11.05.2020г. по гр.д. № 1241/2019г. на ВКС, І г.о.; решение № 74/02.07.2020г. по гр.д. № 2701/2010г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 133/23.10.2019г. по гр.д. № 3565/2018г. на ВКС, І г.о. и др.), която следва да бъде съобразена и по настоящото дело. Според нея въззивната инстанция дължи излагане на собствени мотиви като втора решаваща инстанция, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал, при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК, и излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждане на всички приети доказателства, вкл. съдебни експертизи, и защитни позиции, доводи и възражения на страните в първоинстанционното и във въззивното производства в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Досежно въззивното решение в частта му, спрямо която е извършен надлежен отказ от иска, по който има произнасяне с окончателно решение на ВКС, ползващо се със сила на пресъдено нещо, касационният контрол е допуснат на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК По съществото на касационната жалба: Първоинстанционното производство е образувано по отрицателен установителен иск на наследодателя на касаторите срещу “Енерго – Про Продажби” АД за установяване със сила на пресъдено нещо, че ищецът не дължи на ответника сумата 5 407. 58 лв., представляваща корекция за доставена електроенергия за периода 30.03.2017 г. – 29.03.2018 г., поради това, че е неясен начинът за определяне на периода от година назад, за който се претендира неплатената цена и поради това, че електроенергията не е реално потребена. В хода на процеса е починал първоначалният ищец Б. П., заместен от двамата си наследници по закон – касаторите, на основание чл. 227 ГПК, при равни права. Обжалваното в настоящото касационно производство въззивно решение е постановено след постановено по реда на чл. 290 ГПК решение № 50198 от 21.12.2022 г. по гр. д. № 4564/2021 г. на ВКС, Трето г.о., с което по направен частичен отказ от иска е обезсилено на основание чл. 233 ГПК предходно въззивно решение по иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за сумата над 4 997. 58 лв. до сумата 5 407. 58 лв. и е прекратено в тази част исковото производство, а в останалата част същото въззивно решение е отменено и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания за назначаване на техническа експертиза за изясняване на фактическата страна по спора. Ето защо е осъществена хипотезата, в която, в атакуваното решение се съдържа произнасяне по част от предявения иск, в която е направен надлежен отказ от същия за сумата над 4 997. 58 лв. до сумата 5 407. 58 лв., по който е налице произнасяне с окончателен съдебен акт, ползващ се със сила на пресъдено нещо, при което положение в тази част обжалваният съдебен акт е недопустим и като такъв на основание чл. 293, ал. 4 ГПК следва да бъде обезсилен, а исковото производство в тази част следва да бъде прекратено. Въззивният съд е приел в обжалваното решение, че между страните е налице валидно облигационно правоотношение, произтичащо от договор за продажба на електрическа енергия, регламентирано от ЗE, по което ищците в качеството си на клиенти дължат заплащане на ответника - продавач на цената на реално потребената в обекта енергия. По спорния въпрос дали за ищците е възникнало задължение за плащане на процесната сума, формирана като разлика между доставеното и отчетено количество електроенергия за периода: 30.03.2017 г. –29.03.2018 г., е счел, че от писмените доказателства по делото и от заключението на комплексната техническа експертиза, прието от втория въззивен съд в изпълнение на указанията на ВКС по чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК, е установено, че на 27.10.2015 г. в процесния обект е монтиран електромер с нулеви показания по нощна и дневна тарифи, т.е. бил е нов, следователно е бил с нулеви показания по всички тарифи; СТИ метрологично точно измерва цялата преминала през него електрическа енергия, включително потребената и неотчетена, натрупана в невизуализирания регистър 1.8.3; че е извършено неправомерно софтуерно въздействие – резултат от човешка намеса, причинило натрупване на показания в регистър 1.8.3., осъществено чрез препрограмиране на процесния електромер на 30.10.2015 г. в 19. 11 ч.; че ответникът не разполага с програма за обслужване на процесното СТИ, която да може да променя показанията в тарифите на СТИ, и че отчетеното количество електроенергия в регистър 1.8.3. е преминало действително през процесното СТИ, като е възможно да се достави/потреби през процесния период. Като е намерил за установено обстоятелството, че отчетеното количество електрическа енергия в скрития регистър на процесния електромер е реално потребено в процесния обект за процесния период е заключил, че ищците носят отговорност да заплатят цената му, при което предявеният отрицателен установителен иск е изцяло неоснователен, за целия му предявен размер от 5 407. 58 лв.. Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в настоящия си състав, намира, че горепосочените изводи на въззивния съд за договорния характер на процесното правоотношение по продажба на електрическа енергия за битови нужди и за реалното потребяване от наследодателя на ищците на процесната електроенергия, натрупана в невизуализирания регистър 1.8.3. на СТИ поради неправомерно софтуерно въздействие, останала неотчетена и неплатена, са правилни. Те съответстват на трайната практика на ВКС (решение № 150/26.06.2019г. по гр.д. № 4160/2018г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 124 от 18.06.2019г. по гр. д. № 2991/2018г. на ВКС, ІІІ ГО; решение № 107 от 26.11.2020г. по гр. д. № 1096/2020г. на ВКС, ІІІ ГО; решение № 170 от 06.01.2021г. по гр. д. № 169/2020г. на ВКС, ІV ГО; решение № 141 от 12.01.2021г. по гр. д. № 4486/2019г. на ВКС, ІІІ ГО; решение № 6 от 22.02.2021г. по гр. д. № 1978/2020г. на ВКС, ІІІ ГО; решение № 120 от 26.01.2021г. по гр. д. № 3754/2019г. на ВКС, ІІІ ГО; решение № 160 от 31.12.2020г. по гр. д. № 1174/2020г. на ВКС, ІV ГО; решение № 16 от 09.02.2021г. по гр. д. № 1635/2020г. на ВКС, ІІІ ГО и решение № 50271 от 21.02.2023 г. по гр. д. № 4931/2021 г. на ВКС, IV ГО), според която правоотношенията между електроразпределителните дружества и крайните потребители на електрическа енергия имат договорен характер и възникват по силата на договори за продажба на електрическа енергия при публично известни общи условия, имащи своята специална регламентация в ЗЕ. Тази специална регламентация не изключва за неуредените случаи приложението на общите норми на ЗЗД досежно задължението на купувача да плати цената на продадената и реално потребена от него енергия. Затова при отсъствие на специална нормативна уредба за преизчисляване на сметки за електрическа енергия за минал период, поради неотчитане и незаплащане на част от действително потребената електрическа енергия, измерена в невизуализиран регистър на СТИ, в резултат на установено софтуерно въздействие върху СТИ за облагодетелстване на крайния битов потребител, приложима е нормата на чл. 183 ЗЗД. Въззивното решение в частта му, с която е отхвърлен отрицателният установителен иск за сумата 4 997. 58 лв., за която не е извършен отказ от иска, е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила в контекста на правния въпрос, по който е допуснато настоящото касационно обжалване. В нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес, второинстанционният съд не е обсъдил доводът на ищците – въззиваеми, че фактурираното процесно количество електрическа енергия е преминало през СТИ за период по-дълъг от едногодишния исков период, а предмет на предявения иск е количеството и цената на потребената енергия единствено през исковия период: 30.03.2017 г. – 29.03.2018 г.. В мотивите на обжалвания акт липсва обсъждане и обосноваване защо не е кредитирано последното прието заключение на техническата експертиза на вещото лице С. Д., в изпълнение на указанията на ВКС по чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК, досежно обстоятелството, че преминалото през СТИ на процесния обект количество електрическа енергия е за целия период от монтажа му до датата на проверката, като за процесния едногодишен период е по-малко и е изчислено в размер на 12 649 kWh. Напротив изведен е фактически извод, че цялото фактурирано количество от 30 566 kWh е потребено през процесния период, който не съответства на конкретния доказателствен материал по делото. Според константната практика на ВКС, обективирана в решение № 50271 от 21.02.2023 г. по гр. д. № 4931/2021 г. на ВКС, IV г. о., решение № 117/06.07.2022 г. по гр. д. № 4368/2021 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 60190/17.12.2021 г. по гр. д. № 3433/2020 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 60191/22.12.2021 г. по гр. д. № 3651/2020 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 60235/09.11.2021 г. по гр. д. № 165/2021 г. на ВКС, IV г. о. и др., съдът дължи да определи размера на неотчетеното, но реално потребено, количество електрическа енергия, преминало през СТИ за исковия период, включително и по реда на чл. 162 ГПК. Вещото лице от неоспореното и прието от второинстанционния съд заключение на техническата експертиза - С. Д. е направило категоричен извод, че натрупаното в невизуализирания регистър Т3 количество електроенергия е натрупано за 882 дн, т.е. от 30.10.2015 г. до 29.03.2018г., като за процесния период от една година (30.03.2017 г. – 29.03.2018 г.) потреблението е 12 649 kWh.. В о.с.з., в което е прието експертното заключение, инж. Д. е заявил, че количеството от 12 649 kWh попада в три периода на различни цени, определени от КЕВР, като стойността му възлиза на сумата 2 237. 83 лв. с ДДС. Това е стойността на реално потребената електрическа енергия на процесния обект за процесния едногодишен период, която е дължимата от ищците цена, останала незаплатена поради неправомерното софтуерно въздействие върху СТИ. За тази сума предявеният отрицателен установителен иск е неоснователен и правилно е отхвърлен от въззивния съд, тъй като процесното вземане съществува и е изискуемо, поради което в тази част атакуваното въззивно решение е правилно и като такова следва да бъде потвърдено. В останалата му част за разликата над сумата 2 237. 83 лв. до сумата 4 997. 58 лв., ответникът няма вземане към наследодателя на ищците, произтичащо от договор за продажба на електрическа енергия за битови нужди за процесния едногодишен период, поради което предявеният отрицателен установителен иск е основателен и като такъв следва да бъде уважен. Като го е отхвърлил като неоснователен, въззивният съд е постановил неправилно решение, което съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК следва да бъде отменено. Тъй като допуснатото от съда съществено нарушение на процесуалния закон не налага извършването на съдопроизводствени действия по събирането на доказателства, в отменената част, следва да бъде постановено ново решение, с което предявеният отрицателен установителен иск да бъде уважен. Въззивното решение следва да бъде отменено и в частта му досежно присъдените в полза на ответника съдебно – деловодни разноски за сумата 3 189. 90 лв. за първата и втората съдебни инстанции и за предходното производство пред ВКС с оглед частичното уважаване на иска и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. При съобразяване с направеното от насрещната страна своевременно възражение за прекомерност на платения адвокатски хонорар пред първата и втората съдебни инстанции, направените от ответника разноски възлизат на сумата 6 254. 71 лв., намалена пропорционално с уважената част от предявения иск, при което на ответника са дължими на основание чл. 78, ал. 3 ГПК съдебно- деловодни разноски в размер на 3 064. 81 лв., в която част въззивното решение подлежи на потвърждаване. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и пропорционално на уважената от настоящия съд част от предявения отрицателен установителен иск, ответникът следва да бъде осъден да заплати на всеки един от ищците, сумата 708. 90 лв., съставляваща съдебно – деловодни разноски пред първата и втората съдебни инстанции и пред предходното гледане на делото пред ВКС. С оглед изхода на спора пред настоящата касационна инстанция и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на всеки един от ищците сумата 348.88 лв. – съдебно – деловодни разноски пред ВКС по настоящото дело. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищците следва да бъдат осъдени да заплатят общо на ответника сумата 987. 84 лв., съставляваща хонорар за един адвокат пред касационната инстанция по настоящото дело, при съобразяване със своевременно направеното възражение с правно основание чл. 78, ал. 5 ГПК, което съобразно развилото се в двете му фази настоящо касационно производство и фактическата и правна сложност на делото е неоснователно. На основание изложеното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение