Решение № 118 от 7.01.2020 г. на ВАС по адм. д. № 10428/2018 г.

Решение № 118 от 7.01.2020 г. на ВАС по адм. д. № 10428/2018 г., III о., докладчик председателят Таня Куцарова Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по подадени две касационни жалби срещу Решение № 144/13.07.2018 г. по адм. дело № 112/2018 г. на Административен съд – Ямбол, с което е осъдена Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" – гр. София (ГДИН) да заплати на П. Минков, обезщетение в размер на 1000 лева за претърпени неимуществени вреди вследствие на противоправно бездействие на длъжностни лица от ГДИН, като в останалата част до пълния предявен размер от 10 000 лева е отхвърлил иска като неоснователен. Първата касационна жалба е подадена от П. Минков. Касаторът, чрез своя процесуален представител адв. Димитров твърди неправилност на съдебното решение като постановено в противоречие с материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли съда да отмени обжалваното решение в частта, касаеща отхвърления размер на предявения от него иск и вместо него, да постанови друго по същество, с което да се осъди ГДИН да заплатят пълния предявен размер от 10 000 лева. Претендира разноски. Редовно призован за съдебно заседание касационният жалбоподател не се явява и не се представлява. Втората касационна жалба е подадена от ГД " Изпълнение на наказанията" – гр. София, чрез процесуалния си представител, юрк. Тенева която обжалва решението в частта, с която ГД "Изпълнение на наказанията" е осъдена да заплати на П. Минков сумата от 1000 лева обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди, в следствие бездействия на длъжностни лица от администрацията на Затвора Стара Загора и ЗООТ Стара Загора, както и в частта от мотивите на решението, с която административният съд е приел, че нормите на чл. 286, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС са специални и дерогират общото правило на чл. 78, ал. 3 от ГПК. В жалбата са релевирани доводи, че в обжалваните части решението е неправилно, поради допуснати нарушения на материалния закон и необосновано, поради което моли да бъде отменено в обжалваните му части и бъде отхвърлен предявения от П. Минков иск, а в останалата му част решението, като правилно и законосъобразно да бъде оставено в сила. Моли също да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в полза на ГД "Изпълнение на наказанията". Редовно призован за съдебно заседание касационният жалбоподател не се явява и не се представлява. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби, счита решението за правилно и обосновано. Върховният административен съд, състав на трето отделение намира, че касационните жалби са предявени от надлежни страни, за които решението в обжалваните му части е неблагоприятно за тях, подадени са в срок, поради което са допустими за разглеждане по същество. Разгледани по същество, същите са неоснователни. Производството пред Административен съд – Ямбол се е развило по исковата молба на П. Минков против ГДИН - София, с която на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ са претендирани неимуществени вред, в размер на 10 000 лв., произтичащи от твърдяни незаконосъобразни бездействия на затворническата администрация в Затвора Стара Загора и ЗО от открит тип "Стара Загора" за неподходящи материално – битови и санитарно – хигиенни условия по неосигуряване на достатъчна жилищна площ, постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, естествена светлина и възможност за проветряване на помещението, климатизация, чист въздух, условия за поддържане на лична хигиена, почистване и дезинфекция на спалните помещения, баните, тоалетните и столовата, липса на навременно и в пълен обем медицинско обслужване и на подходящи за здравословното му състояние условия, довели до получаване инсулт, нехуманно отношение по време на болничното лечение-задържане с помощни средства белезници и пранги към леглото, неосигуряване на контролни преглед и рехабилитация за периода от 25.06.2017 г. до 14.08.2017 г. и от 11.09.2017 г. до 15.12.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата. С оглед обстоятелствата, изложени в исковата молба и становищата на страните в хода на делото, от съда е дадена възможност да се ангажират доказателства, като са събрани посочените такива, относими към предмета на спора. Със събирането им решаващият съд е изяснил фактическата обстановка. С обжалваното решение съдът, след обсъждане на събраните по делото доказателства и анализ на чл. 284 ЗИНЗС е стигнал до извода, че така предявеният иск е частично доказан и основателен. За да стигне до този резултат от фактическа страна съдът е установил, че за исковия период от 25.06.2017 г. до 14.08.2017 г. и от 11.09.2017 г. до 15.12.2017 г. П. Минков е пребивавал в Затвора "Стара Загора" и ЗООТ "Стара Загора" и в мястото за лишаване от свобода не са били спазени задължителните предписанията на медицинските специалисти, като поради незаконосъобразните действия и бездействия на длъжностни лица от администрацията на затвора са липсвали в пълен обем медицинско обслужване, подходящи за здравословното му състояние условия и необходимата рехабилитация, довели до получаване на втория инсулт, което е в пряка причинно - следствена връзка с влошеното му здравословно състояние и от това са претърпени неимуществени вреди. От представените по делото доказателства (Справки, актове обуславящи задържането и преместването на Минчев, медицинска документация, списъци на разпределението по килии на задържаните лица, разписки за приети – предадени вещи и други, за изясняване на общата ситуация, приложени по делото, съдът е заключил, че искът е частично основателен и представлява незаконосъобразно бездействие на администрацията на Затвора "Стара Загора" и ЗО "Стара Загора". Въз основа на така приетото е заключил, че са налице всички предпоставки на фактическия състав на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на ГДИН, като съобразявайки се с продължителността, характера и интензивността на претърпените от Минчев неимуществени вреди и отражението върху психическото му здраве и съобразно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД е определил обезщетение в размер на 1000 лв. общо за двата периода. Решението на съда е валидно, допустимо и правилно, както по отношение на изводите за основателността на исковата претенция, така и по отношение на определения размер на обезщетението. Правилно съдът е разгледал исковата претенция в светлината на ясно обособената и изпъкваща със спецификата си група от дела, заведени пред българските съдилища, а впоследствие и пред ЕКПЧ, на лица, лишени от свобода, които изтърпяват наказанието си в условия, неотговарящи на стандартите, установени от Съвета на Европа, определени сами по себе си, поради наличие на конкретни и ясни параметри, като условия, нарушаващи забраната за нечовешко и унизително отнасяне – чл. 3 ЕКПЧ. В тази връзка съдът обосновано е разгледал приложимата практика на ЕКПЧ по дела от групата Кехайов п/в България/ в случая делото Йовчев с/у България/ и при формиране на правните си изводи е приложил установените за защита на правото по чл. 3 ЕКПЧ стандарти, установени от Европейския съд по правата на човека. Постановено е пилотното решение на ЕСПЧ по делото Нешков и др. с/у България, в което Европейският съд е дал генерални мерки за преодоляване на проблемите на условията в затворите, нарушаващи забраната по чл. 3 ЕКПЧ. В решението Нешков ясно се сочи по какъв начин следва да се прилага българският закон, предоставящ компенсаторно средство, а именно ЗОДОВ, за да може да изпълни изискването за ефективно вътрешноправно компенсаторно средство за защита от нарушаване на чл. 3. Видно от мотивите на съдебния акт административният съд е приложил изцяло стандартите на ЕКПЧ, вкл. и от делото Нешков с/у България, което сочи на правилност и обоснованост на решението. Неоправдано в тази връзка е оплакването в касационната жалба на ГДИН, че съдът не е изследвал наличието на вреди и причинно - следствена връзка между лошите условия и твърдените вреди от ищеца, т. е не е приложил елементите от фактическия състав на чл. 1 ЗОДОВ и решението по тази причина се счита за необосновано. В случая съдът е процедирал правилно, като е приложил директно нормата на чл. 3 ЕКПЧ – разпоредба от международен договор, чиято юридическа сила е по-висока от тази на българския закон / чл. 5, ал. 4 КРБ/, а за защита на основните права е приложил стандартите, установени в практиката по чл. 3 на ЕКПЧ. Следва да се посочи, че въпросът за начина на прилагане чл. 3 ЕКПЧ от българския съд по отношение на специфичната група лица – лишени от свобода, що се отнася до условията на затворите, към настоящия момент е решен с изменението на ЗИНЗС, като в чл. 284 и чл. 285, от същия закон стандартите на ЕКПЧ вече са въведени в българския закон с национална законова норма. Следва да се посочи и че съгласно пар. 49 ЗИД ЗИНЗС подадените до влизането в сила на този закон искове за вреди, причинени на лишени от свобода или задържани под стража от задържане в лоши условия, се разглеждат по реда на чл. 284, ал. 1, т. е. настоящата съдебна инстанция следва да проведе касационното производство прилагайки въведените стандарти - така, както същите са приложени от първоинстанционния съд. С оглед изложеното, като взе предвид, че административният съд изцяло е приложил стандартите за защита на правото по чл. 3 ЕКПЧ по отношение на ищеца, намира, че съдът е постановил решението си изцяло в съответствие с материалния закон, без наличие на нарушение на съдопроизводствените правила. Правилно е определен размерът на обезщетението, като същият е съобразен изцяло с релевантните обстоятелства. В случая е съобразен периодът, през който е търпяно нарушението, конкретните факти, свързани със здравословното състояние на ищеца, през времето на нарушението, както и последиците за неговото здравословно – физическо и психическо състояние. Взета е предвид и практиката на ЕКПЧ и размерът на определените от Съда обезщетение по сходни случаи по български дела. При този изход на спора не следва да бъдат присъждани разноски на страните по делото. По изложените съображения решението като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК Върховният административен съд, трето отделение