Решение № 3376 от 8.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 11882/2018 г.

Решение № 3376 от 8.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 11882/2018 г., VIII о., докладчик съдията Димитър Първанов Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ вр. чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационната жалба на Ш. Махмуд чрез адв. Йовчев, против Решение № 1592 от 9.07.2018 г., постановено по а. д. № 3128/2017 г. по описа на Административен съд Пловдив /АС/, с което е отхвърлена жалбата й против ревизионен акт /РА/ № Р-16001617000011-091-001/26.07.2017 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - гр. Пловдив, офис Кърджали, потвърден в оспорената част с Решение № 592 от 16.10.2017 г. на Директор Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" /ДОДОП/ - гр. Пловдив, като по отношение ревизираното лице /РЛ/ - жалбоподател в настоящото производство допълнително са установени следните данъчни задължения: данък по чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ за 2011 г. в размер на 1863 лв., ведно с прилежащите лихви в размер на 993, 27 лв., за 2013 г. в размер на 3401 лв., ведно с прилежащите лихви в размер на 1118, 98 лв. и за 2014 г. в размер на 11248 лв., ведно с прилежащите лихви в размер на 2557, 85 лв. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно, поради неправилно приложение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост, съставляващи отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. В нея се излагат съображения за неправилност на изводите на съда, че ревизираното лице е местно лице за Република България и подлежи на данъчно облагане по реда на ЗДДФЛ, неправилност на приетото от съда, че са включени доходи за закупуване на автомобил от Германия. Претендира се отмяна на решението, и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отмени РА и да се присъдят направените от жалбоподателката разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът по касационната жалба - директор на Дирекция "ОДОП" - Пловдив оспорва същата чрез процесуалния си представител юрк. Григорова по съображения, изложени в писмено становище, и заявява искане в съдебно заседание да бъде отхвърлена касационната жалба против решението на административния съд, както и присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, осмо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта, съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, е допустима, а разгледана по същество, неоснователна, поради следните съображения: Предмет на съдебен контрол в производството пред Пловдивския административен съд е бил РА № Р-16001617000011-091-001/26.07.2017 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - гр. Пловдив, офис Кърджали, потвърден в оспорената част с Решение № 592 от 16.10.2017 г. на Директор Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" /ДОДОП/ - гр. Пловдив. Първоинстанционния съд е приел, че оспорването на РА по съдебен ред е допустимо като направено от лице, имащо правен интерес, в срока по чл. 156, ал. 1 ДОПК и след като РА е обжалван по административен ред, съответно - потвърден от решаващия орган. Ревизионното производство е образувано със заповед за възлагане на ревизия, издадена от компетентен орган, имаща съдържанието по чл. 113, ал. 1 ДОПК. РА е издаден от компетентни органи по приходите по смисъла на чл. 119, ал. 2 ДОПК. Не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила при провеждането на ревизията. Обсъдени са възраженията, че ревизираното лице е чуждестранно лице и не подлежи на облагане за доходите си по реда на ЗДДФЛ. Същите са приети за неоснователни, поради следното: Установено е, че съпрузите Махмуд са придобили в режим на СИО три броя недвижими имоти в Република България - жилище и магазин през 2011 г. и магазин през 2013 г, за периода от 1.08.2010 г. до 31.07.2013 г. включително Ш. Махмуд има отпуснати семейни помощи за детето А. М., което е записано в редовна форма на обучение в СОУ "Христо Смирненски" — с. Черноочене за учебните 2012 г. и 2013 г. Съдът се е позовал само на една част от заключението на ССчЕ, като изрично е посочил защо не го възприема в останалата част – поради неправилно включване в изчисленията на паричните потоци на суми по заеми и дарения, които са предмет на спор в съдебното производство. По така изложените съображения административният съд е намерил РА за валиден и законосъобразен. Така постановеното решение е правилно. Правилно Пловдивският административен съд е приел, че оспорването е допустимо, а РА е валиден, издаден от компетентен орган, както и че не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила при извършването на ревизията. Съгласно чл. 75 ЗДДФЛ, когато в данъчна спогодба или в друг международен договор, ратифициран от Р. България, обнародван и влязъл в сила, се съдържат разпоредби, различни от разпоредбите на този закон, се прилага съответната данъчна спогодба или международен договор. Между правителството на България и правителството на Федерална Република Германия е сключена Спогодба за избягване на двойно данъчно облагане с данъци на доходите и имуществото /СИДДО/, Обн. ДВ. бр. 98 от 27 декември 1988 г. Съгласно член 4, ал. 1 от същата по смисъла на тази спогодба изразът "местно лице на едната договаряща се държава" означава: а) за Федерална република Германия лице, което съгласно вътрешното законодателство е данъчно задължено там въз основа на неговото местожителство, обичайно пребиваване, мястото на неговото стопанско ръководство, неговото седалище или друг подобен белег; б) за Народна република България: аа) физическо лице, което е данъчно задължено за доходи съгласно вътрешното българско законодателство и няма постоянно пребиваване в трети държави; бб) юридическо лице, което има своето седалище в Народна република България. Този текст от СИДДО не въвежда свое понятие за местно лице, а прави препратка към понятието, прието от вътрешното законодателство на всяка една от договорящите държави, като в тази връзка само се изброяват възможните критерии за местно лице, ползвани от вътрешното законодателство. Според ал. 2, ако в съответствие с ал. 1 физическо лице е местно и на двете договарящи се държави, неговото положение се определя съгласно посочените в б. "а", "б", и "в" начини при последователно прилагане на регламентираните критерии. Според второто предложение на б. "а", ако физическото лице разполага с постоянно жилище в двете държави, какъвто е настоящия случай, то се счита за местно лице на тази държава, с която има най-тесни лични и икономически връзки (център на жизнени интереси). Правилно първоинстанционният съд е съобразил, че закупуването през ревизирания период на три недвижими имота, както и автомобил, внесен от Германия и регистриран в България, са обстоятелства, които сочат на по-тесни икономически връзки с Република България. По отношение личните връзки с България показателен е фактът, посочен и от приходните органи, относно малолетното дете А. М., за което са получавани социални помощи през ревизирания период и което посещава учебно заведение в България. Основателно в мотивите си първоинстанционният съд е отбелязал липсата на доказателства относно твърдението на жалбоподателката, че през 11 месеца от годината лицето пребивава на територията на Германия. С оглед изложеното правилен е изводът на съда, че ревизираното лице е местно физическо лице за България по смисъла на чл. 4, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 4 ЗДДФЛ, а дори и да се приеме, че е местно физическо лице и за Германия според националното й законодателство, правилата на СИДДО, приложими съгласно чл. 75 ЗДДФЛ, определят това лице като местно за България физическо лице. Неоснователно е и оплакването в касационната жалба, че разходите за закупуване на автомобила в Германия са изцяло от доходи с произход Германия, поради което недопустимо са изследвани от приходните органи. На първо място, както е посочено и в обжалваното решение, не е спорно обстоятелството, че декларираните от семейство Махмуд доходи, реализирани на територията на Германия, включително ако се приемат за получени паричните средства по договора за заем от 1.03.2014 г., не са достатъчни за закупуването на лекия автомобил, покупната цена на който е установена. Също така твърдението, че автомобила е закупен с доходи само от Германия, не е подкрепено с доказателства. На последно място в случая като местно лице жалбоподателката е носител на задължението за данъци за придобити доходи от източници в Република България и в чужбина. С оглед изложеното решението на Пловдивския административен съд като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора основателна е претенцията на ответника по касация за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция на основание чл. 161, ал. 1 ДОПК вр. чл. 8, ал. 1, т. 4 вр. чл. 9, ал. 3 вр. § 1 ДР на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК и чл. 161, ал. 1 ДОПК Върховният административен съд, осмо отделение