Решение № 11896 от 21.12.2022 г. на ВАС, I о.

Производството е по реда на чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), във вр. с чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Т. Колев, с [ЕГН], срещу Решение 6055 от 26.10.2021 г., постановено по адм. д. 4249 по описа на Административен съд София град (АССГ) за 2020 г. С него е изменен Акт за установяване на задължение по декларация (АУЗД) по чл. 107, ал. 3 ДОПК 88/ДСЦ18-ГР94-3388/7 от 28.01.2020 г., издаден от Х. Димова на длъжност старши инспектор, потвърден с Решение СФД-20-РД-28-101 от 06.04.2020 г. на директора на Дирекция Общински приходи на Столична община (СО) за определени задължения на Колев към СО, както следва: 1. за периода 01.01.2014 г. - 31.12.2014 г.: данък недвижими имоти (ДНИ) в размер на 435,19 лв. - главница и 239,08 лв. - лихви към 28.01.2020 г. и такса битови отпадъци (ТБО) в размер на 408,92 лв. - главница и 226,34 лв. - лихви към 28.01.2020 г.; 2. за периода 01.01.2015 г. - 31.12.2015 г.: ДНИ в размер на 435,19 лв. - главница и 194,73 лв. - лихви към 28.01.2020 г. и ТБО в размер на 408,92 лв. - главница и 184,82 лв. - лихви към 28.01.2020 г.; 3. за периода 01.01.2016 г. - 31.12.2016 г. ДНИ в размер на 435,19 лв. - главница и 150,56 лв. - лихви към 28.01.2020 г. и ТБО в размер на 408,92 лв. главница и 207,85 лв. лихви към 28.01.2020 г.; 4. за периода 01.01.2017 г. - 31.12.2017 г.: ДНИ в размер на 435,19 лв. - главница и 106,44 лв. лихви към 28.01.2020 г. и ТБО в размер на 408,92 лв. главница и 101,66 лв. лихви към 28.01.2020 г. С решението също така е отхвърлено искането на адв. Г. Стоянов за присъждане на разноски по делото и настоящият касационен жалбоподател е осъден да заплати на СО разноски в размер на 565,12 лв. В касационната жалба се твърди, че обжалваното съдебно решение е частично неправилно. Според касационния жалбоподател съдът неправилно приел, че имотът има площ от 200,00 кв. м., вместо коректното 144 кв. м. Неправилно също така не е уважил направеното възражение за изтекла давност за задълженията за 2014 г., доколкото актът бил издаден през 2020 г. и не присъдил поисканите разноски за първоинстанционното производство. По тези съображения Колев иска уважаването на касационната жалба и присъждане на сторените по делото разноски. В съдебното заседание пред настоящия съд касационният жалбоподател се представлява от упълномощен адвокат, който от негово име поддържа касационната жалба на основанията, посочени в нея, а по същество моли да бъде уважена. Претендира присъждане на сторените разноски. Ответникът директор на Дирекция Общински приходи при СО оспорва касационната жалба в представено по делото писмено становище и моли оставяне в сила на съдебното решение в обжалваната му част. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. В съдебното заседание пред настоящия съд ответникът по касационната жалба не се явява и не се представлява. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното съдебно решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието му с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, за която този акт е неблагоприятен, предвид което следва да се разгледа досежно нейната основателност. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Въз основа на приетите по делото писмени доказателства, съдът е приел, че с подадена коригираща декларация Колев е декларирал собственост върху къща, състояща се от жилище с РЗП 72,00 кв. м., търговски обект с РЗП 144,00 кв. м. и земя с площ 200,00 кв. м., находящи се в гр. София, [адрес]. В хода на административното производство било направено запитване от органите по приходите с ДСЦ18-ГР94-3388 от 24.01.2020 г. до СО, Район Средец относно квадратурата на търговски обект, находящ се на посочения адрес, собственост на Колев. В отговор били предоставени заверени копия от документация по преустройство на имота: проект за преустройство на апартамент и сутерен в ресторант със съответното Разрешение за строеж 84 от 16.05.2000 г. Разгънатата застроена площ (РЗП) на преустройството, съгласно съгласуваната и одобрена от СО, Район Средец проектна документация е 200 кв. м. на търговския обект, като Колев не е приложил доказателства към коригиращата декларация, от които да се установи декларираната площ на ресторанта от 144,00 кв. м. Съдът установил, че в спорния акт задълженията за търговския обект били изчислени на база официална документация, предоставена от СО, Район Средец. При съобразяване на така установеното по делото от фактическа страна, от правна страна първоинстанционният съд направил извод за допустимост и частична основателност на оспорването. Изложил съображения, че обжалваният АУЗД е издаден от оправомощен орган по приходите, в съответствие с изискванията за форма и съдържание, и при спазване на административнопроизводствените правила. Съдът приел за безспорно, че Колев подал декларация по чл. 14 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ) за недвижими имоти: къща, търговски обект и земя, находящи се в гр. София, [адрес], а като спорен определил въпроса относно РЗП на търговския обект. Съдът посочил, че видно от приложените писмени доказателства бил одобрен проект за преустройство на апартамент и сутерен в ресторант на процесният имот. На Колев било издадено Разрешение за строеж 84 от 16.05.2000 г. за обекта с площ от 200 кв. м. Доколкото документите, въз основа на които били изведени тези изводи, не били оспорени, съдът ги кредитирал и приел, че се касае за обект с площ от 200 кв. м. На следващо място, съдът приел за частично основателно възражението за изтекла давност по отношение на задълженията на Колев (за 2013 г.). Като се позовал на разпоредбите на чл. 162, ал. 2, т. 1, т. 3 и т. 9 и чл. 171, ал. 1 ДОПК и това, че в закон не е предвиден по-кратък срок за погасяване на публичните вземания за ДНИ и ТБО от регламентирания в посочената разпоредба, първоинстанционният съд направил извод, че давностният срок за задължението на Колев за ДНИ и ТБО за 2013 г., започва да тече от 01.01.2014 г. и се е погасило с изтичането на 2018 г. (на 31.12.2018 г.), доколкото не са налице основания за спиране или прекъсване на погасителната давност. Като взел предвид регламентацията по чл. 172, ал. 2 ДОПК и това, че Акт за установяване на задължение по декларация 1767-2018 г., издаден на 12.11.2018 г. е отменен, съдът приел, че давността не е била прекъсната с него. При тези констатации счел задълженията за 2013 г. на Колев за погасени по давност. За задълженията му за ДНИ и ТБО за 2014 г., 2015 г., 2016 г. и 2017 г. обаче направил извод, че не са налице основанията за отписване и същите правилно са установени като дължими от него. Мотивирал се, че за 2014 г. срокът започва да тече от 01.01.2015 г. и изтича на 31.12.2019 г., а производството било образувано с нареждане от 31.12.2019 г. По тези причини съдът постановил решението, предмет на касационна проверка сега. Предвид изхода на спора приел, че разноските следва да се присъдят съразмерно уважената част от жалбата. Не уважил искането на Колев за присъждане на разноски, тъй като не били представени доказателства за начина на заплащане на хонорара. На ответника в първоинстанционното производство присъдил разноски съобразно отхвърлената част от жалбата в размер на 565,12 лв. Решението в обжалваната част е валидно, допустимо и правилно. Неоснователни са релевираните от Колев оплаквания в касационната жалба срещу възприетото от състава на АССГ във връзка с площта на процесния имот, за който са определени задължения за ДНИ и ТБО. Правилно в тази връзка първоинстанционният съд се е позовал на приобщените и неоспорени по съответния процесуален ред писмени доказателства. Наред с това, в съответствие със съдопроизводствените правила съдът правилно е разпределил доказателствената тежест между страните и е дал изрични и конкретни указания на Колев да установи значимите за делото факти и обстоятелства, на които се позовава в жалбата си, като представи писмени доказателства и поиска ангажиране на съдебна експертиза (вж. Определение 5069 от 08.07.2020 г., л. 128 от първоинстанционното дело). В доклада на делото, направен в съдебното заседание на 20.10.2020 г. в АССГ, съдът е докладвал указанието, дадено с цитираното определение и изрично е направил отбелязване, че въпреки това Колев не е направил доказателствени искания. В това съдебно заседание във връзка с така разпределената доказателствена тежест процесуалният му представител единствено е поискал приобщаване по делото на административната преписка от СО по издаване на разрешението за строеж за обект Преустройство на партерен апартамент и сутерен в сградата на [адрес] в ресторант , а с молба от 26.10.2020 г. и акта за приемане на същото. Предвид изложеното и липсата на процесуална активност от страна на настоящия касационен жалбоподател в хода на производството пред АССГ за приобщаване по делото на специални знания с оглед установяване на твърденията му относно площта на обекта, за който са определени спорните задължения за ДНИ и ТБО, следва да се приеме, че твърденият от него факт не е доказан. Като последица на това процесуално бездействие за установяване на значимо за делото обстоятелство, обосновано, в съответствие със съдопроизводствените правила и на материалния закон, първоинстанционният съд е счел, че задълженията на Колев са законосъобразно определени за обект с площ 200,00 кв. м. съобразно доказателствата, приобщени още в хода на административното производство, а и на съдебното производство, от които се установяват идентични факти. Неоправдани са и касационните оплаквания срещу изводите на съда, направени по възражението на Колев още в първоинстанционната му жалба - за изтекла давност по чл. 171, ал. 1 ДОПК относно задълженията за ДНИ и ТБО за 2014 г. Правилно и в съответствие с приложимите разпоредби на чл. 171 и 172 ДОПК съдът е приел, че спорните публични задължения за 2014 г. се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, който в случая тече, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение (тоест, от 01.01.2015 г.), доколкото в закон не е предвиден по-кратък срок. В съответствие със закона и по аргумент от чл. 172, ал. 2 ДОПК, съдът е приел също така, че доколкото АУЗД 1767-2018 г. е бил отменен, с него давността не е била прекъсната. След тази отмяна, на 31.12.2019 г., тоест в 5-годишния срок, органът по приходите е наредил образуването на производство по чл. 107, ал. 3 ДОПК за процесния имот и в този смисъл съгласно чл. 172, ал. 1, т. 1 ДОПК тогава давността е спряла до издаването на спорния АУЗД (когато е била прекъсната). Ето защо, и тъй като актът е издаден на 28.01.2020 г. до този момент давността е била спряна. По тази причина доводите на Колев, основани на тази дата са неоснователни, а възражението му за изтекла давност правилно не е било уважено от съда. Не е изтекъл и 10-годишният срок на абсолютната погасителна давност. Решението е правилно и в частта, с която е отказано присъждане на разноски на Колев съразмерно на уважената част от оспорването. Обоснован на съдържанието на представеното по делото пълномощно (подписано от упълномощителя и адвоката), в което е направено вписване досежно платен хонорар на адв. Стоянов, е изводът на съда, че по делото не е установен и доказан начинът на неговото плащане. В този смисъл изводът на съда е в съответствие с разрешението, дадено по т. 1 от Тълкувателно решение 6 от 6.11.2013 г. по тълк. д. 6/2012 г. на Общото събрание на Гражданската и Търговската колегия на Върховния касационен съд, съгласно което Съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане - ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка . Видно от мотивите по т. 1 от посоченото тълкувателно решение в договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин - например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение . По изложените по-горе съображения, решението в обжалваната част като валидно, допустимо и правилно, следва да остане в сила. Не са налице релевираните с касационната жалба основания за неговата отмяна. Предвид изхода на спора и направеното искане от ответника по касация, нему се следва присъждането на юрисконсултско възнаграждение в размер на 778,79 лв. Ето защо и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение