Решение № 196 от 15.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1348/2012 г.

Решение № 196 от 15.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1348/2012 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Мария Иванова Производството е по чл. 290 от ГПК. ВКС на РБ разглежда касационната жалба на Н. М., чрез адв. Л. В. от САК, срещу въззивното решение на Апелативен съд С. по гр. д. № 1579/12 г. Обжалването е допуснато за проверка допустимостта на решението, при вероятност да е постановено по непредявен иск - съобр. чл. 270, ал. 3, пр. 3 от ГПК и ППВС № 1/85 г., т. 9 С въззивното решение са отхвърлени исковете на касаторката срещу К. М. и Ц. М. за признаване нищожността на сключения между страните /като продавач и купувач/ договор за продажба на недвижим имот - апартамент в [населено място], поради липса на съгласие на продавачката - чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД и евентуално за унищожаване на договора, като сключен с измама - чл. 29 от ЗЗД. Жалбоподателката Н. М. поддържа жалбата и моли въззивното решение да бъде отменено и вместо него да се постанови ново за уважаване на исковете. Ответникът по жалба К. М. я оспорва като неоснователна. Ответницата Ц. М. и третото лице- помагач В. С. не изразяват становище. ВКС като разгледа жалбата намира следното: съгл. чл. 270, ал. 3, пр. 3 ГПК и задължителната практика на ВКС - ППВС № 1/85 г., т. 9 - недопустимо е решението, когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание. Задължителната за въззивните съдилища практика на ВКС по чл. 290 от ГПК, цитирана в определението за допускане разяснява, че "за да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон"/р. по т. д. № 516/09 г. на второ т. о. ВКС/. Предмет на делото е спорното материално субективно право - претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска. Каква е правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран; когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание - р. по гр. д. № 92/09 г. на четвърто г. о. на ВКС. Ищцата твърди в исковата молба /и това е посочено в доклада на първоинст. съд по чл. 146 от ГПК/, че е сключила договора за продажба на апартамента с нот. акт № 52/05 г., за да обезпечи заем, даден й от третото лице - помагач В. С., с уговорка имотът да й се върне след като изплати заема. При тези твърдения искът е разгледан и квалифициран по чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД и е отхвърлен именно по съображения за липса на предпоставките на това основание /съзнавана липса на съгласие поради физическо насилие, шега, мислена уговорка и пр./, които ищцата не твърди и съответно не установява в процеса. Твърденията й за други действителни отношения /даден й от третото лице В. С. паричен заем, в обезпечение на който продала апартамента, като останала във владение на имота/ са счетени за неотносими към заявеното основание, макар всъщност да са част от него. Не са обсъдени и данните за сключен на датата на продажбата -29.04.05 г., между близкия приятел на ищцата св. П. / за чийто бизнес бил предназначен даденият на ищцата заем/ и приобретателя на имота отв. М. предварителен договор /с нотариално удостоверени подписи и посочен номер в регистъра/ за продажба на имота от М. на П.. С представеното по делото споразумение от 17.02.06 г. между двамата предварителният договор е развален и на същата дата апартаментът е продаден от ответниците М. на майката на твърдяния заемодател на ищцата В. С. - З. С., с нот. акт № 11/06 г. Не е преценено може ли предварителният договор и споразумението да се приемат за начало на писмено доказателство, изхождащо от купувача М., във връзка с което да се ценят показанията на св. П. за действителните отношения на страните по договора за продажба- чл. 165, ал. 2 ГПК. Не е обсъден и сборът от цената на имота по договора за продажба -29 000 лв. и авансово платената част от цената по предварителния договор - 45 000 лв., върната от отв. М. на св. П., съгл. споразумението / данъчната оценка на имота е 67 000 лв., твърдяният размер на заема 80 000 лв., а цената по договора, скл. с нот. акт № 11/06 г. - 60 000 лв./, както и доводите на пълномощника на ищцата в тази насока. В практиката на ВКС е прието, че "когато страната твърди, че сделката за прехвърляне на имот е сключена в нарушение на чл. 152 ЗЗД за обезпечение на заем, тя следва да установи съществуването на заемното правоотношение. В този случай не се претендират последиците на договора за заем, поради което неприложима е и забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК. Доказването на заемното правоотношение е с оглед разкриване на характера на съглашението да се обезпечи връщането на получен заем като се заобиколи забраната на чл. 152 ЗЗД, поради което за установяване, че сделката е сключена в нарушение на закона са допустими всички доказателствени средства". /р. по гр. д. № 1206/10 г. на четвърто г. о./. Твърденията на ищцата сочат на иск по чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД - да се признае за нищожен договора за продажба на апартамента, поради привидност / сключен е не за да прехвърли имота, а за да обезпечи недопустимо даден на ищцата заем/. Привидността на договора откъм признаци и последици - вкл. за случаи, сходни с процесния, е характеризирана в р. по т. д. № 682/10 г. на първо т. о. на ВКС, по гр. д. № 1904/09 г. на първо г. о., по гр. д. № 43/02 г. на четвърто г. о., по гр. д. № 405/08 г. на трето г. о. на ВКС. Затова решението на АС следва да се обезсили и делото върне на този съд, за да се произнесе по главния иск, предявен по чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД / което, въпреки възприетата грешна квалификация по пр. 2 е направил първоинст. съд, обсъждайки твърденията и доводите на ищцата/. Именно изводите на първоинстанционния съд, формирани по този иск са атакувани като порочни /неправилни/ с въззивната жалба и въззивният съд дължи произнасяне за този предмет на спора - чл. 269 от ГПК. Изходът на спора по главния иск обуславя разглеждането на евентуалния по чл. 29 от ЗЗД. Поради изложеното ВКС на РБ, трето гр. отделение