Решение № 195 от 7.03.2014 г. на ВКС по н. д. № 461/2013 г.

ВКСI наказателно отделение07.03.2014 г.докладчик Пламен Томов

Диспозитив

ИЗМЕНЯ въззивно решение № 1 от 2 януари 2013 г. по внохд № 1105/2012 г. на Пловдивския окръжен съд само по отношение на потвърдените или намалени с него наказания, наложени с присъда № 22 от 4 май 2012 г. по нохд № 773/2012 г. на Асеновградския районен съд,

  • на Н. В. К.: от дванадесет - на осем години лишаване от свобода, от осем - на шест, от седем - на пет, от шест - на четири, и от четири - на две, както и от тринадесет - на девет години лишаване от свобода;
  • на Н. Х. Д.: от седем - на шест години лишаване от свобода;
  • на С. В. К. и на Н. Д. П.: от седем - на пет години лишаване от свобода.

Мотиви

Решение № 195 от 7.03.2014 г. на ВКС по н. д. № 461/2013 г., I н. о., НК, докладчик съдията Пламен Томов Делото във ВКС е образувано по реда за възобновяване на наказателните дела (по реда на глава тридесет и трета от НПК) за проверка по този ред на неподлежащото на обжалване решение № 1 от 2.I.2013 г. по внохд № 1105/2012 г. на Пловдивския окръжен съд, който, като второинстанционен (въззивен) съд е само изменил първоинстанционна присъда № 22 от 4.V.2012 г. по нохд № 773/2010 г. на Асеновградския районен съд. С посочените съдебни актове са осъдени Н. В. К., Н. Х. Д., С. В. К. и Н. Д. П., а исканията за проверката на осъждането им са подадени в техен интерес (от тях или от тяхно име, при спазване или при несъществено отклонение от процесуалната форма по НПК). Четиримата осъдени са наказани за различното им участие в шест изнасилвания и в две отделни насилствени блудства, повечето от които са извършени между 7 и 9 май 2010 г. в и около Асеновград, някои продължавано (чл. 26 НК) и във всички случаи спрямо 15-годишните И. К. С. (родена на 20.VII.1994 г.) или М. К. С. (р. 22.IХ.1994 г.). Най-тежко - с 12 години лишаване от свобода, е наказан Н. К.: по чл. 152, ал. 3, т. 1, във връзка с ал. 2, т. 1 и с ал. 1, т. 2 НК за изнасилването на С., извършено заедно с неговия брат Ст. К. и с Н. П., за което последните двама получили в районния съд по 10 години лишаване от свобода, но след обжалването окръжният съд намалил наказанията им на 7 години (Н. П. освен това е осъден да изтърпи отделно предишно условно наказание 4 месеца л. св.). Н. К. е наказан и с по-леки наказания за самостоятелното извършване на още четири престъпления - 8 години лишаване от свобода: пак по чл. 152, но само по ал. 2, т. 1, във връзка с ал. 1, т. 2 НК, за друго, продължавано (чл. 26 НК) изнасилване на С.; - 7 години лишаване от свобода: отново за такова изнасилване, но на С., както и 6 години лишаване от свобода за продължавано насилствено блудство с нея по чл. 150, ал. 1 НК; - 4 години лишаване от свобода: също по чл. 150, ал. 1 НК за С. Най-тежкото наказание - 12 години лишаване от свобода, като наказание, определено и за цялата съвкупност от престъпленията (чл. 23 НК), извършени от Н. К., е увеличено съобразно чл. 24 НК на 13 години. Четвъртият от осъдените - Н. Д., също е наказан по чл. 152, ал. 3, във връзка с ал. 2, т. 1 и с ал. 1, т. 2 НК, но по т. 5 на ал. 3: за продължаваното (чл. 26 НК) изнасилване на С. при условията на опасен рецидив по чл. 29, ал. 1, б. "б" НК, заради две от неговите предишни осъждания; наказанието на Д. е 10 години лишаване от свобода, но и то, както наказанията на Ст. К. и Н. П. е намалено в окръжния съд на 7 години. Недоволството на всички осъдени включва и явната несправедливост на наложените им наказания, но в нито едно от подадените искания за възобновяване на делото не е поставено на първо място. В тях основни са възраженията за процесуалната законосъобразност на наказателното производство и за осъждането въпреки недоказаността на обвинението; затова според тях е наложително оправдаването на осъдените, ако не още от ВКС, то най-късно след връщане на делото за ново разглеждане. Исканията по реда за възобновяване на делото са поддържани и в съдебното заседание на ВКС, а според прокурора в тази инстанция трябва да бъдат отхвърлени. Върховният касационен съд намери исканията за основателни само относно явната несправедливост на наложените наказания. I. ВКС е имал и други поводи да посочва, че това основание за неправилност на съдебните актове може да намери израз не само в значителното различие между размера на наложеното и размера на съответното наказание - вж. примери за други прояви на явната несправедливост още в П. 1/1981 - Пл., т. 8, но освен тях вж. и обсъдените напр. в р. 467/2001 - I (Сб., с. 258) и р. 255/2010 - I (Бюл. 4/2011). Пример в същата посока дава и сегашното дело: той се изразява както в твърде суровото по размер лишаване от свобода на всички осъдени, и в неговата несъразмерност след съпоставката с наложеното на всеки един от тях. Опитът на ПОС да бъде по-справедливата инстанция при индивидуализацията на наказателната отговорност е останал не съвсем сполучлив и в двете направления. След като съдът съвсем правилно е стигнал до заключението, че наказанията на Н. Д., Ст. К. и Н. П. трябва да бъдат намалени, направил го е преди всичко недостатъчно с оглед на иначе убедително взетите предвид индивидуализиращи обстоятелства, а после - без да отстрани липсата в присъдата на каквато и да е диференциация между тримата. Според ВКС лишаването от свобода за 7 години е останало несправедливо завишено за всеки от тях. Това в най-голяма степен е засегнало Ст. К. и Н. П. - първият е най-младият между всички - тогава на 22 г., и с 24-годишният П. са били осъждани само веднъж, и то без (или без изтърпяване на) лишаване от свобода, при това - за друг вид престъпления (против собствеността); наказание 5 години лишаване от свобода за тях сега би било напълно достатъчно. Н. Д. е на свой ред най-възрастният (на 30 г.), но и той не е заслужавал толкова високо наказание - 6 години лишаване от свобода е в по-голяма степен съответно на неговата съдимост, която, макар и да позволява правната квалификация опасен рецидив, е свързана само с две от предишните му осъждания на 5 и на 6 месеца лишаване от свобода, и то също не за престъпления против личността. От друга страна, ПОС правилно е потвърдил най-тежката отговорност за Н. К., но за да я запази като такава, съвсем не са били нужни 12 години лишаване от свобода (след приложението на чл. 24 НК - само с 2 г. под максималните 15 г.). Освен това даже районният съд е разграничил с 2 г. най-тежката отговорност от останалите, докато ПОС вместо да запази тази приемлива разлика, е увеличил същата крайно неубедително на 5 г. (12:7). Според ВКС съответни на смекчаването при другите осъдени, за Н. К. се явяват наказанията: 8 вместо 12 г., 6 - 8 г., 5 - 7 г., 4 - 6 г. и 2 - 4 г., както и 9 вместо увеличеното общо наказание 13 години лишаване от свобода. II. Относно другите възражения срещу потвърденото от въззивния съд осъждане е достатъчно да бъде отбелязано следното. Тези възражения са били вече правени нееднократно, а повечето от тях са представени сега и дословно същите: например срещу необективната доказателствена дейност "за" и "против" обвинението (от всички осъдени, с повече или по-малко конкретизация), особено дейността, свързана с показанията на двете пострадали (от братята К. и от Н. Д.); срещу недостатъчната доказателствена подкрепа за оказана принуда спрямо Ил. С. от Н. П. (вж. изложенията от негово име); срещу законосъобразността на някои действия във връзка с инкриминираните случаи от страна на полицията, прокуратурата и съда (отново от всички осъдени). Няма спор, че направените вече възражения могат да бъдат поставени и пред ВКС - стига да са били оставяни досега без внимание или да са били неоснователно отхвърляни. ВКС обаче не констатира нищо такова във впечатляващото с подробностите му (често излишни) изложение на близо 90 страници в мотивите към присъдата и в далеч по-концентрираните (но все пак изчерпателни) съображения към въззивното решение. При подробното проучване на делото могат, разбира се, да бъдат забелязани и някои слабости. Напълно неприемливи са например мотивите за липсата на процесуални нарушения с извършването от прокурора по време на съдебното производство в първата инстанция на "предварителна проверка" за истинността на показанията на пострадалата С. (друг е въпросът, че тези нарушения не са могли да се отразят на изхода на делото). Слабост в търсенето на наказателната отговорност за изнесените случаи е например отпадането от нея на опитите за насилствени блудства, останали недовършени поради категоричното противопоставяне на жертвите (напр. спрямо С. в началото на 2010 г. около манастира "Св. Св. К. и Ю." - неточно отбелязван по делото само като "Св. К."), или въпреки довършеността им (например спрямо С. в същия район през март с. г.). Накрая, ясно е, че дори да бяха основателни, претендираните от осъдените нарушения са в повече случаи на процесуални правила, а при наличието на такива претендираното им оправдаване още във ВКС, и без друго би било невъзможно (арг. от чл. 426, във връзка с 354, ал. 3, т. 2 НПК). III. Ръководен от всичко изложено и съобразно с останалите приложими разпоредби от глава тридесет и трета от НПК, ВКС - I наказателно отделение