Решение № 25 от 10.04.2020 г. на ВКС по н. д. № 40/2020 г.

Решение № 25 от 10.04.2020 г. на ВКС по н. д. № 40/2020 г., I н. о., НК, докладчик съдията Валя Рушанова Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия И. К. Петров срещу решение № 186/15.10.2019 г. на Апелативен съд – Пловдив, постановено по внохд № 20/2019 година. С доводи за доводи за допуснато нарушение на материалния закон се претендира оправдаване на подсъдимия поради това, че деянието му е случайно по смисъла на чл. 15 от НК. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура намира жалбата за неоснователна, а атакуваното решение - за правилно и законосъобразно. Частните обвинители и поверениците им не се явяват и не вземат становище по жалбата. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакуваното решение, установи следното: С присъда № 99/11.12.2018 г. по нохд № 674/2018 г. Пловдивският окръжен съд признал подсъдимия И. К. П. за виновен в това, че на 10.01.2017 г., на автомагистрала "Т. ", км. 132-ри, при управление на МПС - товарен автомобил "М. С. " с рег. [рег. номер на МПС] е нарушил правилата за движение по пътищата - чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП / "Водачите на пътни превозни средства са длъжни при избиране на скоростта на движение да се съобразяват с атмосферните условия, със състоянието на пътя, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие"/, като по непредпазливост е причинил смъртта на З. И. Н., поради което на осн. чл. 343, ал. 1, б. "в" във връзка с чл. 342, ал. 1 и чл. 55, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НК е осъден на 1 /една/ година лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено с изпитателен срок от 3 /три/ години. Съдът се произнесъл по чл. 59 от НК, както и по веществените доказателства и разноските по делото. По протест на прокурора и по жалба на подсъдимия било образувано внохд № 20/19 г. по описа на Пловдивски апелативен съд, финализирало с въззивното решение – предмет на настоящия касационен контрол. С решението първоинстанционния съдебен акт бил изменен, както следва: -наложеното наказание било намалено на 6 /шест/ месеца лишаване от свобода; -на подсъдимия е наложено на осн. чл. 343 г във връзка с чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК кумулативното наказание "лишаване от право да управлява МПС" за срок от 6 /шест/ месеца, считано от влизане в сила на присъдата.; В останалата част първоинстанционната присъда била потвърдена. На подсъдимия били възложени разноските, направени в хода на въззивното производство. Оплакването за неправилно приложение на закона се защитава с доводи, че деянието е несъставомерно, тъй като е случайно по смисъла на чл. 15 от НК. Подсъдимият не е бил длъжен и не е могъл да предвиди рисковото, неочакваното и забранено появяване на пешеходката, пресичаща заснежена магистрала, облечена в тъмни дрехи и попадаща в опасната му зона за спиране при избраната от него скорост за движение, която е била съобразена. Възражението е неоснователно. То е било развито още пред въззивната инстанция, която убедително го е отхвърлила. В мотивите на решаващия съд се съдържа сериозна аргументация защо подсъдимият е допуснал нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДВП, намиращо се в причинна връзка с настъпилите съставомерни последици/смъртта на пресичащата в грубо нарушение на правилата за движение по пътищата пешеходка/, които е бил длъжен да предвиди. Кръгът на изяснените обстоятелства по делото относно скоростта на движение на превозното средство, управлявано от подсъдимия - 63 км/ч., зимата, вечерта, на магистрала, при обилен снеговалеж, заснежено пътно платно, движение на къси светлини, зона на видимост на водача при тях, намиращите се в непосредствена близост до магистралата бензиностанция, а от другата страна паркинг, появата на пострадалата пешеходка в група от други лица, пресичащи преди нея, правилно са оценени от инстанциите по същество като релевантни за отговорността на жалбоподателя. Въззивният съд недвусмислено и задълбочено е обосновал защо водачът е бил длъжен и могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици. Според фактическите констатации на съда, възоснова на задълбочения анализ на доказателствата по делото, включително и на тези, събрани в хода на въззивно съдебно следствие, при зоната на реална видимост от фаровете на къси светлини от около 40 м., водачът е следвало да управлява автомобила със скорост от 41 км/ч., за да предотврати удара. Следователно, избраната от него скорост на движение от 63 км/ч. е била технически несъобразена с конкретните специфики на пътната обстановка и дължината на конкретната видимост на пешеходец с тъмни дрехи, каквато е била загиналата Н. при движение на къси светлини. Не се споделя развитата от касатора теза, че деянието е несъставомерно, тъй като подсъдимият не е имал задължение да се движи с по-ниска скорост от избраната от него, която е била два пъти по – ниска от нормативно разписаното за този вид път. Първо, съдебната практика последователно застъпва схващането, че разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП задължава водачите да съобразят всички конкретни фактори, които усложняват пътната обстановка и създават предпоставки за настъпване на пътно-транспортно произшествие. Напълно се споделят изводите на решаващите инстанции, че в конкретния случай е била налице точно такава съвкупност от отрицателни фактори, подробно посочени в мотивите на решението и анализирани последователно и в съвкупност в него. Макар и подсъдимият да се е движел със скорост, значително по-ниска от нормативно разрешената за този участък на пътя, в случая допуснатото нарушение е във връзка с избора на безопасна за движението скорост, а тя обективно не е била такава. Затова, независимо от сериозното съпричиняване на резултата от пострадалата, пресичала магистралата в грубо нарушение на редица правила за движение по пътищата, подсъдимият не може да претендира оневиняването си. При съществуващите неблагоприятни фактори на пътя, усложняващи движението, подсъдимият, въпреки че се е движел със скорост под нормативно разрешената е нарушил изискването да избере такава скорост на движение, която да е съответна с обхвата на видимостта и възможността да спре в осветената част на късите светлини. Именно това нарушение е в причинно-следствена връзка с настъпилия тежък резултат. На следващо място, вярно е, че ударът е настъпил в опасната зона за спиране на автомобила, като е бил непредотвратим. Соченото обстоятелство би било основание за оневиняване на подсъдимия поради това, че деянието му е случайно/поради внезапно възникнала опасност на пътя/, но само когато той не е допуснал нарушение на режима на скоростта, който го е задължавал да я съобрази и намали предвид неблагоприятното влияние на конкретни фактори, за които е имал представа в един предхождащ злополуката момент/предвидима опасност/. В този смисъл, управлявайки превозното средство със скорост, несъответстваща на зоната на видимостта, подсъдимият сам се е поставил в невъзможност да реагира на опасността, каквато е била появата на пресичащата пешеходка. Затова липсват основания за изключване на вината му при условията на чл. 15 от НК. В касационната жалба не се съдържа оплакване за несправедливост на наложеното наказание, поради което ВКС намира за необходимо единствено да посочи, че размерът на наложеното наказание /лишаване от свобода в размер на 6 месеца, с три-годишен изпитателен срок по чл. 66, ал. 1 от НК и 6 месеца лишаване от право да се управлява МПС/ е справедлив и съответства на обществената опасност на деянието и дееца, както и на обстоятелствата, релевантни за индивидуализацията му. Не се констатират неотчетени и подценени от съдилищата данни, като наказанието е определено в размир близък до общия минимум, предвиден в закона. При така посоченото и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение: